Л. Рон Хабърд
Бойно поле Европа (5)

ГЛАВА 2

Изглеждаше абсурдно някой от сто и шестдесет и осмината да се е спасил от смъртоносния дъжд, още повече че минохвъргачката беше с голям калибър. Но щом осколките престанаха да свистят, хората отново излязоха на сечището. Бяха пострадали само един казан и един денк, при това последният съвсем леко.

— Тау-тау — извика Лейтенанта. — Заеми позиция в онзи коридор и ни прикривай.

— Слушам, мон Лейтенант.

— В колона по двама след мен! — изкомандва Лейтенанта и поведе бойците към централния вход на крепостта.

Пронизително засилващо се свистене като с магическа пръчка ги накара да залегнат. Мината избухна. Разхвърчаха се шрапнели. Но клоните още не бяха престанали да падат и хората забързаха през пушека към входа.

— Полард — извика Лейтенанта.

— Слушам, сър — отговори сержантът.

— Остани с мен. Малкълм, ти слез. Ние ще се оправим. Всички долу, веднага!

Двамата със сержанта започнаха да трупат сухи клони върху огъня. От входа Мауки извика:

— Мина!

Падна почти върху огъня.

Лейтенанта и Полард станаха и продължиха да трупат дърва върху огъня. После изнесоха сандъци — почти сто килограма безполезни патрони — и започнаха да ги изсипват върху натрупаните клони. Стар номер, почти толкова стар, колкото и патроните, но най-старите неща често са най-сигурни.

— Мина! — изрева Мауки.

Свистене, трясък и пламък. Върхът на едно дърво бавно се наклони и рухна на земята. Лейтенанта отново се изправи, смъкна над лицето си забралото на италианския си шлем, прибра пелерината плътно около тялото си и извика на Полард:

— Слез долу!

Сержантът с нежелание се подчини. В паузата между мините се чуваше как някои патрони в купа клони експлодират. Няколко тежки куршума отвяха полите на пелерината. Лейтенанта изпразни последния сандък и се втурна към входа.

Експлозиите зад него зачестиха.

Лейтенанта вдигна забралото и се мушна сред скупчилите се войници. После вдигна ръка да го следват и тръгна по коридора. Настилката беше неравна, разкъртена от корени. Тук-там стърчаха ръждясали железни греди, под тях бяха натрупани боклуци. След стотина метра минаха през казармено помещение. Върху изпочупените нарове лежаха скелети на войници, загинали от директно попадение на газов снаряд. Над него, на друго ниво, като забравени от времето праисторически чудовища, стояха изкривени и разядени от корозията останки от големи оръдия.

През амбразурите проникваха трептящи ивици светлина.

— Не знаех, че са останали такива крепости — каза Малкълм със страхопочитание. — Чувал съм за тях, но… Колко може да са мъртвите тук? И от какво са умрели?

— Крепостна треска, бунтове… После сапьорите измислили начин да хвърлят през амбразурите газови гранати.

Малкълм се спъна в съсухрен човешки труп — лъч слънчева светлина блестеше в златните медали, — после забърза подир Лейтенанта.

Около тях се чуваше шумолене — оцелелите плъхове бързаха да се скрият. Навремето бяха толкова безстрашни, че нападаха спящите и им изяждаха очите още преди да се събудят.

 

Колоната вървеше тихо. Войниците отдавна бяха извадили и последния кабар от подметките си, защото кабарите се плъзгаха по камъните и пречеха на пребежките. Не вървяха в крак нито в строй, защото всеки си имаше свои грижи, свой собствен начин на ходене и затова колоната се беше проточила. Макар че бяха минали години, откакто бяха служили в такива крепости, те инстинктивно вземаха предпазни мерки срещу директни удари отгоре, откъм тавана.

Тунелът се спускаше и известно време газеха до колене във вода. Рошавият ефрейтор Карстън, който отговаряше за картечния взвод, къткаше като квачка, докато пренасяха скъпоценните товари през трудни места — защото макар водата да не можеше да нанесе никаква повреда, резервоарите бяха толкова износени и изтънели, че от едно препъване и падане можеха да се пробият.

От време на време Лейтенанта чаткаше с кремък по огнивото си, за да намери тебеширен знак на стената и по него да определи правилната посока. Малкълм разбра, че мястото е картографирано наскоро. Той следваше сянката на пелерината, впечатлен от изражението на Лейтенанта, което виждаше при светлината на огнивото — в очите на Лейтенанта светеха искрици, а върху устните му имаше усмивка, сякаш цялата тази работа му доставяше безкрайно удоволствие.

Когато минаваха покрай амбразури, Малкълм чуваше изстрели — патроните в огъня експлодираха. Това създаваше впечатление, че просеката отчаяно се отбранява. Малкълм погледна Лейтенанта с уважение. И все пак за него Лейтенанта не беше важна личност. Никой от разпръснатите из Европа офицери не беше. Те, изглежда, бяха без нерви, не изпитваха никакъв страх, бяха способни да преживяват без нищо. Той беше чувал за някогашните офицери: как с изваден пистолет и с камшик подкарвали в атака нежелаещите да се бият войници, как изпълнявали глупави заповеди, атакували силно укрепени крепости и резултатът винаги бил големи кръвопролития. Беше чувал също, че много офицери били намирани с куршум в гърба. Но това беше ставало някога, преди двадесет години, преди една пета от едно отминало столетие. Някога, когато са избивали пленниците, за да не ги хранят, когато и най-малката проява на човечност е била поглъщана от варварската жажда за битка, обхванала Европа както само бяс може да обхване глутница кучета.

Не че Лейтенанта беше милостив. Него просто не го беше грижа. Хората му не принадлежаха на никое правителство, а на него — както и той принадлежеше на тях. Изглежда, всички хора с нерви бяха измрели и бяха останали само тези странни същества, на които бяха чужди такива човешки слабости като страх и смърт, мъже, които бяха усвоили особен начин на живот. Малкълм не се съмняваше, че чувството за милосърдие е непознато за Лейтенанта. Той следваше пелерината и си мислеше, че расата на воюващите, макар в някои отношения да заслужава похвала, в много други е дегенерирала. За тях боят беше станал необходимост, а храбростта бе празна дума. Доказателство за това беше фактът, че Лейтенанта бягаше от една войска само защото тя имаше оръдия.

Измъчваше го един въпрос: те напускаха лагера, но имаха ли някаква цел? И откъде щяха да намерят храна?

 

Напред се провидя неясно петно светлина. Бурени бяха закрили изхода, покривът се беше срутил. Наложи се да пълзят по корем, за да излязат.

Лейтенанта предпазливо се огледа. Пред тях се простираше окоп, някога свързан със задната част на крепостта. Беше изкопан в спускаща се с наклон на север урва. Бяха преминали под хълма с командния пункт на руснаците.

Всички войници излязоха. Нито един храст не помръдна, не издаде тяхното присъствие в окопа. Те не се струпаха накуп, а се разпръснаха в укритието.

— Полард, заеми източния склон — прошепна Лейтенанта. — Тау-тау… къде си?

— Тук съм, мон Лейтенант — обади се Тау-тау.

— Видя ли ги?

— Да, мон Лейтенант. Те са толкова млади, толкова млади…

— Ясно. Заеми западния склон. Билото. След половин час по слънцето ще чуеш сигнал за атака. Карстън, чакай тук. В случай че отгоре открият огън, прикривай отстъплението ни. След като се изнесем, ела бързо с хората си. Уийзъл, открий имуществото на противника. Вземи шестима и обезвредете постовете без никакъв шум.

— Слушам, сър.

— Първи полк с Полард, втори с Тау-тау, трети с мен. Никаква стрелба! Да се действа само с жици, тояги и ножове. И не убивайте командира и офицерите им.

Заповедта беше предадена тихо като лек полъх на вятър. После Полард замина и една трета от бригадата се стопи. Другата трета — на Тау-тау — също изчезна беззвучно. Лейтенанта заби една пръчка в земята да определи накъде пада сянката. Слънцето беше още много ниско и мъглата още не се беше вдигнала. Откъм върха се чуваха пушечни изстрели и от време на време избухвания на мини.

Скоро Лейтенанта даде знак с ръка, излезе от окопа, изпълзя изпод храстите и тръгна към билото. Малкълм остана при Карстън.

Трети полк се плъзна тихо нагоре по склона. Не можеха да видят билото, защото теренът беше неравен и осеян с безброй дупки от снаряди. От време на време пред тях изскачаше заек и бързо изчезваше. Войниците избягваха зайците, защото те носеха смъртоносна болест, и макар че всички бяха с имунитет, не искаха да рискуват. Само птиците бяха добра плячка, но на войниците им се повдигаше от тяхното месо и те рядко си правеха труда да поставят примки.

Чу се кратко квичене — някоя предвидлива душа беше попаднала на прасе от типа, отдавна престанал да бъде домашно животно. Бяха голяма рядкост, за да се пропуснат, но сержант Ханли, строг шотландец, старшина на трети полк, безшумно отиде да въведе ред.

Мауки, който се беше изтеглил напред, се върна, злите му очи блестяха от възбуда.

— Всички са обърнати на юг. Шестима офицери и тридесет войници. Артилерията е над тях, вдясно.

— Джани — прошепна Лейтенанта на един италиански сержант с гладен поглед. — Разположи един взвод отсреща и се приготви да притиснеш артилеристите между теб и Тау-тау.

— Si^[1] поклони се Джани. — Надявам се да имат храна.

— Някой да е чувал руснак да има нещо за ядене? — каза Лейтенанта. — Тръгвай.

С изключение на далечна стрелба не се чуваше никакъв звук. Батареята на височината беше престанала да реве, тъй като не беше сигурна за позициите на собствените си войници.

 

Лейтенанта погледна слънцето и за по-сигурно заби друга пръчка в центъра на едно равно място и измери сянката с педя. От половината час оставаха три или четири минути. Той смъкна забралото пред лицето си, всички войници направиха същото. Чуха се тихи щракания на затвори и на поставяни щикове.

Лейтенанта предпазливо ги поведе напред. До него Мауки трепереше от нетърпение, докато приготвяше любимото си оръжие — тояга с три синджира, на чиито краища бяха вързани парчета метал.

Вече бяха почти на билото, залегнали във високата трева, все още невидими за руснаците. Лейтенанта погледна слънцето, изсвири три пъти трелите на чучулига, почака и отново изсвири.

Откъм батареята прозвуча ужасѐн глас — и замлъкна. В следващия миг тревата около командния пункт оживя. Един руски офицер истерично закрещя команди, но тридесетте мъже вече бяха обкръжени от атакуващите войници на Лейтенанта. Изгърмяха две-три пушки. Разчетът на алкохолната картечница храбро се опита да обърне оръжието си, но като видя, че е безсмислено, отпусна ръце.

Командирът — още съвсем млад човек — се заокайва на висок глас, след това скочи и хукна да бяга. Оръжието на Мауки се уви около краката му и го повали. Той спокойно го размота и започна да разтрива глезените си.

Всичко свърши за секунди. Тридесетте пленници — само един бе леко ранен — бяха обезоръжени. Тау-тау се появи със състава на батареята и докладва, че Джани е завзел минохвъргачките, които не били две, а шест.

— Никакви жертви — докладва Тау-тау усмихнат.

Полард, малко закъснял поради едно останало скрито дере, беше сърдит. От Уийзъл дотича куриер и съобщи, че са взели цялото имущество на противника: като видели, че нападателите ги превъзхождат числено, руснаците се предали.

Лейтенанта свали шлема си, защото на слънце беше много горещо, и заедно с пелерината го подаде на Мауки, като в замяна взе една оръфана британска пилотка. Руският командир вече си беше възвърнал самообладанието и Лейтенанта привлече вниманието му с поклон.

— Задължен съм ви, сър.

Командирът, който говореше добре английски, на свой ред се поклони.

— С вашата маневра ме надхитрихте, сър. Поздравявам ви.

— Благодаря. А сега по-добре да отзовете войниците си преди да са прахосали всичките си муниции върху купа клони, пълен с патрони.

Командирът примигна, после се съвзе и се усмихна.

— Значи това е бил трикът.

— Под нас има стара крепостна система — отвърна Лейтенанта.

— Не познавам района.

— Което едва ли би могло да се очаква. Ние обаче ви чакаме вече три дни.

— Съжалявам, че подцених войските тук. Изпратиха ни преди три месеца да проправим път до морето и да огледаме района с надежда, че оттук може да се изпрати храна към вътрешността.

— Тук няма храна — каза Лейтенанта. — Всъщност, с ваше разрешение, ние ви атакувахме единствено защото бяхме информирани, че имате коне.

— Ах — възкликна командирът с разбиране, обърна се и заповяда на стоящия до него помощник да вдигне бял флаг.

— Надявам се — каза командирът, — че спазвате общоприетите понастоящем условия.

— Всички пленници ще бъдат обезоръжени и пуснати п цялото имущество задържано.

— Сър, макар че не обичам да моля уважаван от мен човек за снизхождение, аз се надявам, че ще ни позволите да задържим оръжията си. Местата, през които минахме, са пълни със скитащи банди.

— Разбира се, ако обещаете, че няма да ни нападнете — съгласи се Лейтенанта — и се закълнете в офицерската си чест, че ще се върнете при вашето командване.

— Естествено. Вие може би можете да ми съобщите сведенията, които желаем.

— Разбира се. А сега моля да ме извините. Полард, назначи разчет на тази алкохолна картечница и предай на нашата батарея да бъде готова. Уийзъл да закара обоза с возимото имущество на руснаците в дерето. Вашите войници — обърна се той към командира — ще получат пушките си и муниции. Ние ще задържим батареята и животните и цялото нелично имущество.

— Благодаря — каза командирът. — Ще си тръгнем по пладне. Разрешавате ли моите войници да останат тук дотогава?

— Естествено.

— Значи вие твърдите, че оттук до морето няма плодороден район?

— Честна дума, не зная да има такъв. Англия се изтощи без никакъв резултат и си позволявам да кажа, че вашата страна е в същото положение.

— Е… Сър, мога ли да бъда искрен?

— Разбира се.

— Никъде не сме изпратени. Ние сме последните от императорската бяла руска армия, която преди пет месеца беше разбита и прогонена от Москва. Новото правителство, вярвам, се придържа строго към неутралитет и съм сигурен, че то няма друга възможност. В Германия сега няма правителство, има само отделни офицери, разпръснати по места, останали незасегнати от насекомите, унищожаващи посевите, и болестотворните бактерии. Районите са изолирани от пояси изсъхнала земя. Искахме да се настаним в Париж, на две седмици път оттук, но там няма нищо освен глад. Смятахме да се доберем до брега с надеждата, че границите на глада не се простират чак дотам.

— Но не е така.

— Жалко.

— Къде смятате да отидете сега?

— Не съм сигурен, но случайни странници ми казаха, че може би в Италия има плодородни райони. Досега живяхме вън от родината си както дойде и можем да продължим да живеем така. Ние, изглежда, имаме пълен имунитет срещу войнишката болест, за което сме благодарни. Миналата година в Москва беше създаден серум и всички бяхме имунизирани.

— Вярвам, че ще намерите такова място в Италия — каза Лейтенанта и протегна ръка.

— Желая ви щастие — отвърна руснакът, поклони се, обърна се кръгом и се отправи начело на своята охрана и щаб към чакащите в долината под тях войници.

Лейтенанта ги наблюдава известно време. Доброто му настроение се върна. Той обиколи бригадата доволен като всеки командир, който е избрал подходяща тактика и стратегия, провел е успешна операция и е установил, че хората му са добре.

Следобеда, след като руснаците си отидоха, войниците на Лейтенанта се наслаждаваха на плодовете от победата. Всички без изключение ядяха лакомо сочно конско, изпечено от гордия Бълджър.