Л. Рон Хабърд
Бойно поле Европа (3)

ЛЕЙТЕНАНТА

Роден е в противовъздушно скривалище и първото му изплакване било заглушено от воя на бомби, трясъка на падащи стени и лая на трасиращи небето картечници.

Образованието си получил сред природата, където „А“ била буквата за авиация и „П“ — за победата. Той знаел, че бомбардировачите „Викърс Уелингтън“ достигат без кацане чак до Китай. Никой не го е учил, че някога човек на име Колумб е преплувал с галеон чак до другия край на света.

Ранени във войната офицери го учели на бойна тактика и стратегия върху релефни карти. Куци сержанти го направили майстор в стрелба с пушка и пистолет, леки и тежки оръдия. И макар че не можел да спрегне нито един латински глагол, на четиринадесет години той бил завършил образованието си.

Баща му бил убит на кея в Кил. Вуйчо му загинал в пожар в Хамбург. Майка му умряла от мъка и глад в развалините, които някога представлявали Лондон.

Осемнайсетгодишен той бил изпратен на фронта като сержант. На двадесет и три години командвал бригада.

Накратко, кариерата му не се различавала от тази на много други момчета с аристократичен произход, родени след започването на онзи конфликт, който е известен като Война на сметките или Война на идеите, или Война, която туря край на войната, или Световна война две, три, четири и пет. С една дума, като много други, с тази разлика, че той останал жив.

Няма никакво обяснение за причината, поради която е останал жив толкова дълго и за няколко секунди е станал основна фигура на европейската политическа сцена. Но за такива неща никога няма логични обяснения.

Когато отвратени от всичко офицери и войници слагали край на непоносимия си живот, той просто вдигал рамене и продължавал по избрания от него път. Когато, полудели от болест и изтощение, неговите съвипускници виели, той им давал това, което заслужават, после прибирал пистолета си в кобура и се погрижвал за тленните останки. Когато поделенията вдигали бунт и разстрелвали офицерите си в гръб, той строявал своите войници в каре и смело заставал пред тях.

Преди да измине една година от пребиваването му в континентална Европа, той бил свидетел на пристигането в неговата дивизия на деветдесет и три хиляди души попълнения. И видял почти толкова отписани от списъците войници.

Той бил войник, неговото занятие била смъртта и той видял прекалено много убити, за да бъде впечатлен от нея. Външно бил като половин милион други с неговия ранг; вътрешно — съвсем различен. Докато командвал противовъздушната артилерия в Англия, открил, че нервите са по-смъртоносни от куршумите, и рано отхвърлил тяхното съществуване в собственото си тяло. Заменил ги с безгрижна веселост, която странно контрастирала с мрачната печал, надвиснала над гробищата на Европа. Дори да имал нерви, той ги пазел в себе си. А битките, които е водел в себе си, за да ги потиска, завинаги ще останат невъзпети.

Преди да изкара една година в континентална Европа, смъртоносната войнишка болест — онзи много научен резултат от бактериологическото оръжие, кулминация от многогодишно мутиране на микроби и превръщането им в неизлечими болести — станала причина над всички войски, служещи в континентална Европа, да се наложи карантина, както девет години по-рано Америка, малко след като нейната неуспешна атомна война се била превърнала в бумеранг, спряла напълно всякакви връзки отвъд Атлантика. Ето защо той не можел да се върне в Англия.

Дори да е изпитвал тъга по своята опустошена от бомби страна, Лейтенанта никога не я е показвал. Той всеки път безстрастно изслушвал вестите за седемте революции, започнали с убийството на краля — едно престъпление, последвано от политическа палячовщина, завършила с комунизъм (поне така наричаха тази идеология, макар че Маркс би се отказал от нея. И покойният, непрежалнм Сталин бе ломотил несвързано за ереста на неговите догми.) Фактът, че червеното знаме на комунизма се вее над Лондон, а императорският флаг на царя се полюшва от руски вятър, го развеселявал.

Седем правителства, всяко атакувано и принуждавано да продължи войната. Девет правителства в Германия само за осемнадесет години. Той захвърлил в калта получените медали и отличия, желаейки с цялото си сърце всички правителства да паднат и да се тури край на всичко. Но това така и не станало. Излизането на една страна от войната спъвало другата. И обратно. Както проблемът за свръхпроизводство през период на икономически възход се балансира със следващия период на стагнация, така и това спомогнало да продължи тази война, която с кратката оргия на атомите, убийствено диви, макар и напълно неясни, породила такива омрази, че останалите искри на добрина и търпение, изглежда, били напълно изчезнали от света. Войната, както в старите времена, станала акт на омраза и източник на плячка, защото как иначе можело една страна да заграби машините и инструментите, които не можела да си произвежда сама?

Той не знаел нищо за международната политика… или най-малкото се преструвал, че не знае. Обаче имал непосредствен контакт с последиците от нея, защото несполуките на една страна винаги били следвани от разцвета на друга. Провалът на неговите непосредствени командири означавал, че той като войник ще бъде атакуван; неуспехът на командването на неговите врагове на свой ред го карал да ги атакува. Но за него войната била единствената реалност, защото той не знаел почти нищо за онова, за което хората говорели с копнеж и наричали с думата „мир“.

През живота си той видял развитието и западането на авиацията, усъвършенстването и изчезването на артилерията, раждането и смъртта на ядрената физика, крайния продукт на бактериологията — но само забрава, изчезване и смърт на културата.

Три години вече не бил чувал самолет да бръмчи главата му. Като дете за него те били така обикновени, като птиците, само че малко по-смъртоносни. Те летели по-бързо и по-далеч от тях и когато пусканите от тях направлявани ракети унищожили три четвърти от производствените центрове на света, те престанали да летят. Защото самолетът е сложна машина, която не може да съществува без резервни части, без специално гориво, без хиляди други неща. Производството на голям брой дори с малки дефекти въздушни кораби и сред тях може би петдесет, които могат да летят, давало на една нация само няколко месеца въздушно превъзходство. Било тихо, много тихо. Самолетите си били отишли.

Някога по определени фронтове гърмели големи оръдия. Но тези оръдия се нуждаели от висококачествени снаряди, а когато центровете за производство вече не можели да правят такова сложно нещо, каквото е снарядът, стрелбата постепенно започнала да намалява, на пристъпи се съживявала, но всеки път била по-слаба, докато накрая съвсем спряла. Защото самите оръдия се били износили. И когато на мястото на отбранителните валове и танковете дошла тактиката на пехотата, малкото останали оръдия по неволя едно по едно били изоставени пред бързо настъпващия враг. Последното било особено вярно за малките полеви оръдия, които се държали най-дълго.

Били минали четири години, откакто Лейтенанта бил получил последните си заповеди по радиото, защото и за него вече нямало резервни части. И макар да се носели слухове, че Генералният щаб на Британските експедиционни сили има радиовръзка с Англия, никой не можел със сигурност да го потвърди. Вече седем години, откакто не били давани нови униформи, три или повече години, откакто не бил повишаван офицер.

Неговият свят представлявал разрушени градове и необработвани ниви, огромно гробище, в което лежали заровени тридесет милиона войници и триста милиона цивилни. И макар че смъртта, която пищяла от небесата, вече не се чувала, нямало нужда от нея. Нейната работа била свършена.

Хранителните запаси почти били свършили, когато една сила, според слухове Русия, разпръснала над Европа вредители по растенията. Гладът направил всичко възможно, за да надмине броя на загиналите в битките. И като негов съюзник дошло и друго нещо.

Заболяването, известно като „войнишка болест“, замахнало с лепкавата си ръка над осъдената на смърт Европа и взело десет пъти повече жертви от войната. Смъртта пропълзяла тихо над останките от обраслите с трева бомбени кратери и разрушени градове, провряла костеливите си пръсти сред малцината оцелели важни личности. От Средиземно море до Балтика нямало лек срещу нея, защото тя не се дължала на един болестотворен микроб, мутирал в убиец, устойчив на пеницилина, сулфа^[1], пантомецина и рентгеновите лъчи; това били най-малко девет болести, съчетани в една, и всяка от тях била по-лоша от жълта треска или от чума. Деветте се били комбинирали, за да създадат безкрайно разнообразие от прояви. В далечните страни, в Южна Америка, Южна Африка и Скандинавия, където комините на заводите трябвало да бълват пушек, почти унищожените нации, които никога не били воювали, били затворили пристанищата си и се били върнали към дървените рала. Техните библиотеки може би все още били пълни с технологии, но кой можел да ги чете? Абсолютно миролюбиви нации се били намесили в тази война или тези много войни, стотици села били превърнати в обрасли с бурени руини и поставени под карантина за половин столетие и дори повече от собствените си народи.

Но Лейтенанта не се чувствал нещастен от това положение. Той нямал с кого да се сравнява. Когато поради липса на средства, метали, работници бил закрит и последният завод, той разбрал, че в тази война артилерията не е постигнала нищо, във всеки случай в тактическо отношение, за разлика от Наполеон. Когато последният боботещ самолет се превърнал в куп обгорен, ръждясващ метал, той се усмихнал облекчено. Самолетите не вършели нищо освен да атакуват обекти, които не можели да завладеят.

От запазените за него документи е трудно да се получи ясна представа за самия човек — толкова трудно, колкото и да се получат подробни отчети за неговите победи и поражения. Враговете му го представят като човек със смущаваща и дори жестока усмивка — един израз на веселие, което не го напускало дори когато се срещал лице в лице със смъртта. Но враговете имат навик да представят невярно онези, от които се страхуват, и често повтаряното твърдение, че изпитвал удоволствие единствено от смъртта, е вероятно невярно.

Този възглед, изглежда, се потвърждава от факта, че той не е изпитвал удоволствие от победата, ако тя, поне що се отнася до неговите войници, не е безкръвна. Това може да се припише на естественото му отвращение от философията на войната, в която величието на победата се измерва с големината на списъка жертви. Колкото и да изглежда невероятно, дори по време на неговото рождение по-голямата част от човечеството не обръщала никакво внимание на стратегическите завоевания, ако те не са постигнати с много хиляди жертви. Но хората, уви, отдавна са престанали да бъдат евтино пушечно месо и полевите и щабните офицери, които смятали така, умрели през една тиха нощ с щик в ребрата. И така въпросът може да се постави двустранно. Той може да заслужава, а може и да не заслужава снизхождение за това, че е опазил хората си.

Физически Лейтенанта, изглежда, е имал ръст малко по-висок от среден, бил със сиво-сини очи, русокос. Вероятно е бил много красив, макар че много малко знаем за това. Единственият портрет, нарисуван след смъртта му от войник от неговата част с повече ентусиазъм, отколкото точност, е доста лош.

Може би е имал толкова здрави нерви, че в критични моменти е бил почти луд — което не е невъзможно, защото той е бил интелигентен. Може би така се е владеел, че е бил съвсем без нерви. Колкото до самата Англия, той може би я е обичал страстно и всичко, което е сторил, е било за нея. И отново може би, се е развличал, като хладнокръвно е разрешавал стратегически проблеми.

Тези неща, както и неговото име, са неизвестни. Той бил Лейтенанта. Но дали е бил луд и садист, или джентълмен и патриот — това трябва да решат други.