Л. Рон Хабърд
Бойно поле Европа (13)

ГЛАВА 10

Суинбърн беше толкова стъписан, че не можеше да каже нищо. Той обикаляше развълнуван из стаята и от време на време спираше да погледне през прозореца към тъмнеещата река. Накрая, след като видя отдалечаването на дългата тясна лодка, се върна при писалището.

— Лейтенант, не мога да те разбера. Да се предадеш без бой на сила, която ще помете всичко, което някога е било Англия…

— Една сила — каза застаналият до вратата Карстеър, — която сега е най-голямата на земята.

— Може и така да е — отвърна Суинбърн, — но Англия си е Англия. Да се откажем от всичко, за което сме работили през тези години, за да бъде погълнато от чуждестранна хуманност… не мога да подкрепя такова нещо.

— Съединените щати могат да ни изтрият от лицето на земята — каза Карстеър.

— По-добре да бъдем удавени в кървава баня, отколкото доброволно да отстъпим като страхливци — изръмжа Суинбърн. — Те са дошли да сложат Виктор начело на правителството, така че той да приеме тяхното предложение. Виктор! От страх той направи компромис пред един диктатор, който му оказа пълно доверие. Той беше твърде хлъзгав приспособенец, за да го държи дори Хогарти! Във Франция той оплеска всичко, с което се залови, и един Господ знае за колко милиона живота е отговорен! И след като предаде армията си, за да създаде собствен режим, отива да хленчи в Съединените щати, предрешен като монархист! А ти — внезапно извика той гневно и погледна Лейтенанта, — ти си съгласен да му отстъпиш мястото си!

Влезе Мауки. Проницателните му очи не пропуснаха нищо от онова, което ставаше.

— Сър, дошъл е капитан Торбридж от Ширнес.

Лейтенанта кимна да го пуснат.

Торбридж беше висок младеж, който обикновено говореше рязко. Той беше приел задълженията си на инспектор на кораба в Ширнес много сериозно.

— Сър, яздих като луд. Инспектирах американския военен кораб „Ню Йорк“. Тях, изглежда, не ги интересува какво видях. Веднага след това се върнах. Господи, какъв кораб! Дълъг е почти шестстотин стъпки. Има двигатели, които според моряците развиват осемдесет възела. Като торпедо е. И всичко на него е закрито. Има само няколко шлюза, от които излизат самолети, и, честна дума, сър, те могат да кацат на него. Наричат ги „самолети на Хей“^[1]. С роторна тяга, никакви крила, излитат право нагоре. Сър, а въоръжението! На борда няма оръдия! Всеки снаряд си е и оръдие, като онези снаряди, които видяхме преди десет години на фронта, само че тези наистина действат. Като ракетни самолети са, излитат от улеи и могат да поразяват цели, отдалечени на хиляда мили. Няма цев и никаква опасност от пръскане на цевта и други такива. Моряците твърдят, че един от тези снаряди може да унищожи всякакъв кораб, а половин дузина — цял град. Сър, снарядът се самонаправлява и ако е необходимо, се потопява във водата. Ей Богу, единственото нещо, което не може да улучи, е муха във въздуха. Те твърдят, че само друг снаряд като него може да го порази. Страхотно нещо. Ако полети към нас, няма да остане камък върху камък, сър. Камък върху камък!

— Благодаря — каза мрачно Лейтенанта.

Торбридж се оттегли с чувството, че с Лейтенанта става нещо много лошо. И щеше да е съвсем сигурен, ако беше видял станалото след това.

Лейтенанта потъна още по-дълбоко в голямото кресло.

— Чухте ли, господа?

Суинбърн крачеше нервно из стаята.

— Измисли нещо! Трябва да има някакъв начин за постигане на отстъпки, без да се поставят Виктор и Смит начело на държавата! Човече, не разбираш ли какво ще направят те? Ще се върнат към доктрините и голите фрази както някога. Ще повторят политиката на господарите си и ще тласнат страната в най-близката пропаст.

— Ако хората на кораба са убедени, че това трябва да бъде направено — каза Лейтенанта, — ще го направят. Те отказаха да ни предадат Виктор и Смит да ги екзекутираме. Във всеки случай в това има справедливост.

— Справедливост! Тези господа се страхуват да те оставят да управляваш! — отсече Суинбърн, после обмисли току-що казаното и се върна до писалището. — Върховен дълг на всеки офицер е да се грижи за своята част, за своите хора. Този народ е твоята част, както беше и Четвърта бригада. Не съм чул някога да си пренебрегнал бригадата. А сега се готвиш да ни тикнеш в ръцете на двама дезертьори, инструменти в ръцете на силни и алчни…

— Говориш като Фрисман — пресече го уморено Лейтенанта. — Никога не съм пренебрегвал хората си. Да сторя друго, освен да изпълня желанията на този народ, ще означава да унищожа напълно Англия. На тях им трябва само един инцидент, за да ни превърнат в своя колония. Не го ли разбирате? Само ако нашето правителство тук се държи както трябва, ние ще можем да се запазим и да не станем част от друга нация. Докато защитаваме интересите на всички, няма да има никакво основание да ни асимилират. Ние трябва да се погрижим това правителство да действа по такъв начин, че да не възникне никакъв инцидент, който да позволи тук да се установи чужд режим. Моля ви да запомните това — каза той и се отпусна назад.

Суинбърн очевидно беше възмутен.

— Идва един крадец, запъва пищов в ребрата ти и вместо да рискуваш да те нарани, ти примирено казваш: „На, вземи кесията ми. И жените ми, и всичко у дома е на твое разположение.“ И на това ти му казваш държавническо поведение!

— Той не може да направи нищо друго — каза Карстеър.

— И таз добра! — възкликна Суинбърн. — Да не искаш да кажеш, че тези мирни години са го превърнали в мекотело! — Суннбърн излезе и блъсна вратата зад себе си.

 

— Карстеър — каза Лейтенанта, — Суинбърн отива да свика офицерския съвет. Имай грижата, моля те, да им предадеш моите заповеди. На мен тази вечер ми е необходима. Утре ще разберете всичко. Кажи им, че когато дойдат американците, те трябва да са тук, за да видят какво ще стане и да положат клетва, че ще бъдат верни на Виктор и Смит, докато те могат да управляват.

— Но те няма да искат! — извика Карстеър. — Ние сме полеви офицери!

— Въпреки това помоли ги да имат вяра в мен и да го направят. Това е най-доброто. Някога издавал ли съм глупави заповеди, приятелю?

Карстеър се замисли. Паметта му се върна назад към времето, когато за първи път беше срещнал този човек в Генералния щаб.

— Не. Никога не си издавал глупава заповед.

— Тогава им кажи да запазят възмущението си за утре и да ми оставят нощта. Трябва да дойдат и да се съгласят… Необходимо е, Карстеър.

— Ще те обвинят в страхливост.

— Нека.

— Не разбираш ли, че първият официален акт на Виктор ще бъде да издаде заповед за твоето екзекутиране? — попита Карстеър. — Щом американците си отидат, Виктор ще събере последователи от тълпата и един Господ знае какво ще стане с теб. И ние няма да можем с пръст да го пипнем. Той ще има голяма охрана, това е съвсем сигурно. Видя ли оръжията на тези морски пехотинци? Онези двадесетте с малките автоматични оръжия и бронирани жилетки, и с джобни радиостанции…

— Тези неща не ме интересуват. Аз мисля само за моята част… защото когато частта е унищожена, офицерът също умира. Но по един или по друг начин, докато хората му са живи, и офицерът е жив. Сега върви, Карстеър, и предай заповедта.

В тона на Лейтенанта имаше нещо, от което Карстеър се разтревожи за него; но австралиецът не каза нищо повече, а излезе и тихо затвори вратата.

Малко по-късно влезе Мауки. Изглеждаше по-дребен и по-изкривен от обикновено, и потиснат. За извинение носеше поднос с храна и докато Лейтенанта с мъка преглъщаше, стоеше до него.

— Сър — осмели се Мауки да се обърне към него, — вярно ли е, че ще позволите генерал Виктор да заеме мястото ви като държавен глава?

Лейтенанта кимна уморено.

— Щом така казвате, сър, значи така трябва да бъде. Но аз и Бълджър, и Полард, и Уийзъл, и Карстеър разговаряхме. Навремето вие изплашихте Виктор и той избяга като заек, и сега първото, което ще направи, ще е да ви убие. Та ако ние трябва да убием Виктор и Смит веднага щом влязат в Тауър…

— И тогава морските пехотинци ще избият вас.

— Да, сър. Но това е по-добро, отколкото да оставим Виктор да екзекутира нашия Лейтенант.

— Не видяхте ли оръжията на тези морски пехотинци?

— Разбира се, че ги видяхме. Те могат да разкъсат човека на две и нищо от онова, което ние имаме за защита, не може да спре куршумите им. Но ние не се боим от морски пехотинци, сър. За нас от значение е единствено човекът.

— Мауки, вие ще направите така, както казах. Щом тук подпишем съответните документи, всички мои войници и офицери трябва да напуснат Тауър Хнл.

— Защо, сър?

— И да стоят далеч.

— А вие, сър?

— Аз ще остана тук.

Мауки беше разтревожен, но не знаеше как да попречи на Лейтенанта да изпълни плана си. Беше му ясно че подобно на много други офицери пред лицето на поражението Лейтенанта е развил някаква самоубийствена мания.

— Помнете моите заповеди — каза Лейтенанта, когато Мауки взе подноса.

— Слушам, сър — отвърна с усилие Мауки, защото нещо беше заседнало в гърлото му и очите му смъдяха.

 

Точно в осем часа тясната дълга лодка спря при Стълбата на кралицата. Групата американци беше почти същата, но с още двама души. И Тауър беше както предния ден, с тази разлика, че гвардията гледаше натрапниците под вежди.

Почувствали тежката атмосфера, морските пехотинци се стараеха да стъпват тихо с подкованите си ботуши върху плочите, за да не разбуждат ехото сред древните сиви назъбени стени. Те бяха опитни войници, тези морски пехотинци, бяха служили с Клейтън в Мексико и бяха понесли всички тежести на войната. Те бяха унищожили напълно последната крепост на Жълто море; бяха преследвали последния луд диктатор в Централна Америка. За десет години служба бяха развявали флага с ленти и звезди над цялото Западно полукълбо и половината Азия. И усещаха трудно сдържаната враждебност. Тревожеше ги и това, че лицата на английските бойци, стиснали старинните си пушки, бяха досущ като техните. Сякаш някой неочаквано бе разделил морските пехотинци на две групи и бе обявил, че са врагове… а те никога не бяха воювали срещу себе си.

Но смущението на морските пехотинци и тревогата на техния младши офицер не достигаха до съзнанието на Фрисман и неговата компания. Капитан Джонсън беше счел за разумно да остане на борда, защото не искаше да гледа как се упражнява натиск върху Лейтенанта, и Фрисман, който никога не бе харесвал нещо, намирисващо на военен етикет и морал, се чувстваше облекчен от неговото отсъствие.

Полковник Смит и Фрисман вървяха наперено отпред. Двамата много си приличаха, макар че сенаторът изглеждаше като лъв до този чакал. Генерал Виктор въртеше голямата си глава и се пъчеше, за да изглежда, доколкото беше възможно, като победител. Дори Брекуел откри собствената си значимост и успя да я отрази на обикновено безизразното си лице.

Преведоха ги през портата и вътрешния двор в норманската крепост. Докато се изкачваха по стъпалата, морските пехотинци внимателно разглеждаха бойните характеристики на мястото, а Фрисман си прочистваше гърлото и обмисляше някои надути изтъркани фрази.

Около тридесет бойци от старата Четвърта бригада бяха струпани около входа на голямата зала и сред тях бяха Бълджър, Полард, Уийзъл, Тау-тау, Чипър, Джани и Мауки. Всички стояха неподвижни като статуи.

Карстеър стоеше до вратата и наблюдаваше пристигащите, без да дава знак, че изобщо ги вижда. Но когато всички пристигнаха, той се обърна и влезе при Лейтенанта.

— Дойдоха, сър.

— Да влязат.

Фрисман мина пръв. Той не забелязваше подробностите, но дори и на него му се стори, че нещата са се променили. Залата беше тържествено осветена от два свещника и полилей с няколко лампи, но свещите само усилваха тъмнината на високия таван и сенките по стените.

Облечен в бойната си пелерина, Лейтенанта седеше зад писалището, на което стоеше шлемът му. Папките с договора бяха сложени на пода, малкото му лични вещи бяха поставени до тях.

Покрай стената стояха неподвижни като каменни статуи офицери и гледаха мрачно Фрисман, Виктор и Смит.

Виктор изгуби самоувереността си. Докато оглеждаше строгите лица на офицерите, главата му заподскача. Позна всички. Полеви офицери, които не беше успял да измами да изоставят частите си, и други, които беше измамил. Но хвърли поглед към морските пехотинци и моментално се успокои.

— Добър вечер, сър — поздрави Фрисман. — Добър вечер, господа — обърна се той към офицерите. — Вярвам, че всички споделяме мнението, което формулирахме вчера следобед.

Лейтенанта вдигна от писалището един документ.

— Аз го споделям. А сега предлагам да разгледаме това нещо.

— Разбира се — съгласи се Фрисман. — Ето пълномощията, които ми дават право да решавам този въпрос. Както ще видите, правителството не ми е наложило никакви ограничения.

Лейтенанта хвърли бегъл поглед върху пълномощията, после погледна хладно Фрисман и каза:

— Подготвих условията. За да се избегне всяко недоразумение или усложнение, съставих и процедура по съставяне на правителство. Аз ще се оттегля напълно от управлението на страната.

Виктор едва забележимо се усмихна.

— Но — каза Лейтенанта — имам едно условие. То ще гарантира изпълнението на моя план.

— И какъв е този план? — попита Фрисман.

— Генерал Виктор ще бъде пълноправен и безпрекословен командващ на страната и на нейната отбрана. В случай че нещо се случи с него, той ще бъде наследен от полковник Смит, който също ще има права на диктатор. Ако и с него се случи нещо, страната ще бъде управлявана от офицерския корпус, който ще признае Суинбърн за свой председател. Приемливо ли е това?

— Разбира се — съгласи се Фрисман, който не се беше надявал на такова нещо.

— Освен това — продължи Лейтенанта — ограничавам имиграцията на американци в Англия на сто хиляди месечно. Тези имигранти трябва да закупуват земята си от сегашните собственици на справедлива цена, която в никакъв случай не трябва да е по-ниска от петнадесет лири за акър при курс пет долара за лира.

— Доста соленичко — отбеляза Фрисман.

— За английска земя? Всъщност е съвсем евтино — каза Лейтенанта. — Съгласни ли сте?

— Предвид на всичко друго, да.

— Тогава да продължим. Запазват се всички поземлени титли, присвоени по време на моя режим. Съгласни ли сте?

— Да.

— А сега за прилагането на закона в сила. Националната полиция, както и правителството, ще бъдат изцяло под британски контрол. Никой не може да бъде офицер в армията, ако не е британец по рождение. Съгласни ли сте?

— Поставяте много строги условия.

— Аз ви давам моята страна, господа. Ако я желаете, ще трябва да приемете условията. Този документ ще ви даде пълна власт да реорганизирате всяко правителство. Това е много обвързващо за нас, нали?

— Да.

— Вие ще реорганизирате това правителство само доколкото то да приеме присъстващия тук генерал Виктор за свой глава. Цялата съдебна система остава британска. Съгласни ли сте?

— Да.

— Вие трябва да дадете на това ново правителство съвременни средства за отбрана. Оръжия, с каквито са въоръжени собствените ви армии. И в количество, необходимо за въоръжаване на четиридесет хиляди души, доставено не по-късно от следващия месец. Съгласни ли сте?

— Да, разбира се.

— Всички създадени от мен закони остават в сила. Всички присвоени от мен почетни звания ще бъдат зачетени. Ако сте готови да подпишете този документ в присъствието на свидетели, споразумението се счита за постигнато.

Фрисман прегледа документа. Не можеше да желае нищо по-добро, защото това означаваше, че ще може да облекчи напрежението, предизвикано от безработицата в Америка. Малцина харесваха новите Южноамерикански щати, но климатът и почвата в Европа бяха определено съблазнителни. А след като получеха Европа, което безработните очакваха с нетърпение, всичките им проблеми щяха да се решат. Вярно, че този документ беше много грижливо съставен и много обвързващ. Но с Виктор начело на правителството… Фрисман се усмихна и подписа.

Когато формалностите свършиха, Лейтенанта подаде документа на намръщения Суинбърн и се обърна към Фрисман.

— Сега аз се оттеглям напълно от управлението на Англия, отказвам се от чина и частта си. Тук има едно изложение в духа на споразумението, което ще послужи за вашите отчети. — Той подаде документа. — Ако всичко е наред, имам да дам едно последно нареждане.

— Разбира се — съгласи се Фрисман.

— Господа — обърна се Лейтенанта към офицерите си, — моля да изпълните моята последна молба към вас. Изтеглете от Тауър Хил всички войски. Нека генерал Виктор бъде свободен да организира новата гвардия. Ако пожелае да повика някого от вас, нека ви потърси в града.

 

Натъжени, те минаха един по един покрай него, покрай морските пехотинци при вратата и изчезнаха надолу по стълбите. Няколко минути се чуваше ритмичният звук от войнишката им стъпка, после над Тауър Хил бавно се спусна тишина.

Лейтенанта гледаше през прозореца подир тях, докато изчезнаха, после се обърна към стаята. Лицето му беше спокойно. Той взе шлема от масата и го сложи на главата си, очите му за момент огледаха оръжията на морските пехотинци. Следващото му изявление беше много странно за всички.

— Когато един офицер изгуби своята част, той също се загубва. Но когато частта остане независимо какво се е случило на нейния командир, тя продължава да съществува. Генерал Виктор, вие сте пълноправен ръководител на това правителство. Следващият след вас е Смит. След това идва на ред офицерският корпус. Всички сте съгласни, надявам се, че сега аз нямам нищо общо с британското правителство, нали?

Те кимнаха озадачено. Клатушкащата се глава на Виктор подскочи в пълно и сериозно съгласие.

— Сега аз съм цивилен — каза Лейтенанта, — защото се отказах дори от моя чин, както е посочено в предадения от мен документ. Законът се отнася с пълна сила и за мен, макар че аз го създадох. Британското правителство, сега под ваша власт, генерал Виктор, не е отговорно за никоя от моите постъпки.

— Вярно, вярно. — съгласи се Смит.

— В такъв случай — каза Лейтенанта и се изправи пред тях, — аз ще изпълня своя дълг.

Ръката му мълниеносно изскочи изпод бойната пелерина. Блесна огън и се чу гръм.

Виктор се завъртя и се строполи. Половината му глава бе отнесена.

Смит се мъчеше да запуши с ръце дупката в гърдите си, опита се да изпищи, но от устата му бликна кръв. Той се препъна в тялото на Виктор и се сгромоляса на пода до него.

Фрисман гледаше втрещен, после вдигна изпълнен с ужас очи към Лейтенанта. Накрая, осъзнал станалото се хвърли зад морските пехотинци. Брекуел забърбори неясно, неспособен да се помръдне.

Морските пехотинци пристъпиха напред. Като на дуел Лейтенанта вдигна ръка и стреля. Куршумът рикошира от нагръдника на офицера на морските пехотинци, който инстинктивно отвърна на изстрела.

Неговият куршум разкъса пелерината като хартия. Лейтенанта политна назад, опита се отново да вдигне пистолета си…

Откъм вратата се чу автоматична стрелба. Двама морски пехотинци паднаха, останалите се объркаха. Карстън въртеше пневматичната картечница. Почти незасегнати от слабата стрелба, морските пехотинци се хвърлиха към него.

Лицето на Карстън се превърна в кървава каша, но пръстите му продължаваха да натискат спусъка. Дулото се вдигна нагоре и куршумите заудряха високо по стената.

Тау-тау не губеше време с куршуми, а вдигна пушката си и заудря с приклада. Мауки развъртя синджирите си. Бълджър разчисти широка пътека с щика си и почти стигна до Лейтенанта, после залитна, хвана се за корема и се свлече.

Лейтенанта се опита да извика на хората си, но гласът му не беше достатъчно силен. Той гледаше тъжно как мощните оръжия разкъсват бойците му на парчета. Тау-тау падна. Полард, с откъсната ръка, продължаваше да се бие. Войниците ревяха и се биеха, повлечени от водовъртежа на безмилостното унищожение.

Някой дърпаше Лейтенанта за раменете. От болка залата се завъртя пред очите му. Той се опита отново да извика и отново никакъв звук не излезе от устата му.

Лейтенанта полетя надолу, дълбоко надолу в бездна с червени стени, на дъното на която нещо блестеше. После всичко бе обгърнато от тъмнина. Тъмнина и нищото… завинаги.

* * *

Флагът продължава да се вее над портата Байуърд. Златото е така избеляло, че само който знае, може да открие следи от отличителните знаци на Лейтенанта, бялото поле е овехтяло и пожълтяло от силните ветрове. Това знаме е първото нещо, което хората виждат сутрин, и последното, което се откроява вечер на притъмняващото небе, когато над Тауър Хил прозвучава тъжният сигнал за отбой на британската войнишка тръба.

Флагът се вее, а на плочата под него се четат думите:

Когато частта остане,

независимо какво се е случило на нейния командир,

тя продължава да съществува.