Л. Рон Хабърд
Бойно поле Европа (12)

ГЛАВА 9

Години наред военното правителство управляваше мирно Англия и Уелс. Една здрава, пресметлива ръка се справяше успешно с преразпределянето на земята и възстановяването на градовете, защото онова, което войната не беше успяла да съсипе, го бяха извършили комунистите, като бяха премахнали всяко подобие на социална система.

Лейтенанта управляваше седемстотин и петдесет хилядно население. Половината от него беше под двадесет години и затова възстановяването на централната власт стана относително лесно чрез напълно изоставяне на старите форми на управление.

Правителството събираше данък една десета от производството и на основата на запаси, поддържани за извънредни обстоятелства, пусна книжни пари, срещу които се получаваше храна. Политиката на правителството се прилагаше от неговите гарнизони и всякакви политически злоупотреби бързо бяха откривани и спирани.

По-голяма част от работата беше насочена към земята и много малко към другите отрасли извън разчистването на градовете и подобряването на външния вид на страната. Младежта беше жадна за знания и макар че повечето библиотеки бяха унищожени от бомбите и изгорени от комунистите, все още имаше достатъчно книги за усвояване на основите на цивилизацията.

Първият голям проблем, с който се сблъска Лейтенанта, беше изненадващата сложност на индустрията. Отначало се говореше за откриване на фабрика за дрехи, но това доведе до необходимостта от възстановяване на една леярна, а това изискваше да се пусне топилня, което водеше не до нивите с лен, а до мините с желязна руда и въглища. Идеята беше изоставена. Няколко занаятчии успяха да изработят от кревати, пушки и тракторни части доста ефективни ръчни тъкачни станове. Три области бързо започнаха да произвеждат дрехи и одеяла и благодарение на събирания данък правителството осигури поминък на тъкачите и шивачите и те бяха щастливи.

Камък за градеж не липсваше. Но горите бяха унищожени от запалителните бомби и имаше само храсти и млади дървета, които не ставаха за строителен материал.

Беше подписан договор с мъжа, наричащ себе си крал на Шотландия, за домашни животни, каквито там имаше в изобилие, срещу барут и въглища, от които шотландците имаха нужда. Така по море започна твърде полезна търговия.

Англия отново почувства благотворното влияние на Темза. Възникна нужда от много кораби и те, снабдени с платна по образци от старите книги, макар и утежнени от развалените, износени машини, започнаха да плуват по този воден път и дори навън, покрай морския бряг.

Щастието на страната директно зависеше от търговията. Бсеки имаше седем пъти повече проекти, отколкото беше възможно да завърши през живота си, но голямата цел беше да се възстанови съсипаната страна. Следователно всички бяха щастливи. И никой не се занимаваше с политика.

Килнал овехтяло таке на темето си, подпрял лакти на очуканото писалище и брадичка на ръцете си, Лейтенанта по четири часа всеки ден приемаше посетители. Той, изглежда, не забелязваше, че въвежда една практика, пренебрегвана от половината крале на Англия. Лейтенанта например изслушваше някой млад фермер, който му разказваше как вървят работите в Норфолк, без с нищо да показва, че земеделието го отегчава до смърт, пресяваше проблемите и без никакво затруднение ги решаваше, а фермерът си отиваше щастлив и доволен, че правителството най-после е в ръцете на най-великия човек в страната.

Или пък идваше жена и се оплакваше, че старши сержантът се е отнесъл лошо към нея в областния съд, като не е принудил съпруга й да вземе за втора жена най-добрата й приятелка въпреки факта, че работата в семейството е прекалено много за една жена и че приятелката й не е необходима в сегашния си дом. Лейтенанта изслушваше съмненията на съпруга, че няма да може да се справи с две жени, след като и една му е много, усмихваше се и казваше: „Снайдър, съжалявам, но трябва да ти кажа, че вече е късно. Ти току-що се ожени за втора жена. Мауки, пиши.“

Мауки кимваше и записваше в книгата, а фермерът виждаше, че всичко е свършено, и решаваше, че щом Лейтенанта е наредил, трябва да е щастлив.

Само едно нещо караше Лейтенанта да побеснява. Когато някой кажеше, че Британската комунистическа партия му била възложила някаква задача или че имал мандат за това или онова. Лейтенанта бе убеден, че Британската комунистическа партия, подобно на всички такива правителства, се грижи само за блюдолизците, и преди да изтече и един час, населението на страната обикновено намаляваше с един човек. Иначе нямаше да е честно спрямо служилите в континентална Европа войници.

 

В началото на първата зима Лейтенанта изпрати Бълджър и Уийзъл е малка група отвъд Ламанша с писмена покана към всички полеви офицери бързо да се завърнат с частите си. Макар Бълджър и Уийзъл да пътуваха със скоростта на светлината и да съкращаваха работата си, като привличаха всяка част, с която установяваха контакт, да участва в предаване на съобщението, те загубиха три месеца. До следващата пролет по-голямата част от британския експедиционен корпус се завърна. Имаше, разбира се, и такива, създали в Европа свой дом и стопанство, но те бяха много малко, защото почти всички офицери и войници желаеха да се върнат в родината си и да приветстват Лейтенанта като спасител, постигнал изключителна победа.

Британският експедиционен корпус се върна и доведе със себе си хора от много други националности. От Архангелск, Сирия, Испания, Полша, Естония и Турция цяло лято пристигаха отряди. Техният брой възлезе общо на около седем хиляди войници и сто деветдесет и четирима офицери.

Процесът на прочистване, който беше продължил почти трийсет години, беше много суров, но и много справедлив. Никой, който не зачиташе човешката душевност, не беше оставен жив. Никой офицер, неспособен да командва, не беше оставен на командирския си пост. Наградата за глупостта беше смърт. Така оцеляха само онези офицери, които бяха способни да преценят всяко положение по неговите истински стойности и не търпяха никакви опити за отклоняване от целта. Войниците, обучени само да рушат, не бяха много сръчни в съграждането и макар че почти всички бяха постъпили в националната полиция или в почетната гвардия, известно време бяха много недоволни от перспективата да бездействат.

Скоро обаче те също бяха обхванати от духа на съграждане, разбраха какво трябва да се прави и помагаха във възстановяването на страната. Разбираха какво е направил Лейтенанта с Генералния щаб и Британската комунистическа партия, за да отмъсти за понесените мъки и дадените жертви, и след като го опознаха, бяха готови на всичко за него. Те се справиха безмилостно с бандитизма в отдалечените райони, помагаха усърдно на търговията и, което беше странен парадокс, бяха абсолютно безмилостни към крадците.

На офицерите бяха дадени обширни територии и големи области за управление — работа, която малцина можеха да вършат. Те не злоупотребяваха с правата и властта си, защото нямаха основания за злоупотреба. В цялата страна не можеха да се намерят и десет души, готови да участват в заговор за сваляне на Лейтенанта. Така на база на умение и лидерство беше създадена аристокрация. И това беше много далеч от фашизма, защото парите и властта не бяха свързани. Парите се използваха само за закупуване на храна. Трупането на пари като самоцел винаги е било чуждо на истинския войник. Осен това не съществуваше потребност от индиректен и хитър контрол над населението. Лидерите ходеха без страх сред народа и повече те служеха на хората, отколкото обратното. По такъв начин е била създадена първата аристокрация в древността.

Проблемите на земеделието, които бяха възникнали от нахлуването в страната на вредители по растенията се решиха от само себе си. Някои растения, подобно и устоялите на войнишката болест, бяха неподатливи за вредителите и селяните засяваха само тях. Това бе започнало три или четири години преди идването на Лейтенанта и когато той взе властта, болестите по растенията вече бяха пред изчезване.

Ето защо имаше в изобилие храна и топлина, и работа за всички, и населението доволно и спокойно се захвана за работа и забрави за раните и омразата. Защото кой с пълен корем може да говори сериозно за бунт и размирици? Трупът на Хогарти беше хвърлен в морето. Европа лижеше раните си от войната и желаеше единствено да бъде оставена на мира. Когато Ханли върна оцелелите шотландски войници в страната им и те разказаха за Лейтенанта, кралят на Шотландия побърза да му изпрати дарове.

 

Години наред животът се развиваше спокойно и после един ден по светлинната сигнализация съобщиха за кораб край Ширнес^[1].

Лейтенанта разговаряше с един майор от Хердфорд^[2] и беше така дълбоко погълнат от разговора, че не чу веднага казаното от Уийзъл. С риск да стане досаден, Уийзъл повтори съобщението и тракна токове, за да привлече вниманието му.

— Сър, пристига кораб. Моторен. Влязъл е в устието преди двадесет минути и е пуснал котва срещу Ширнес.

— Какво? — възкликна Лейтенанта.

— Кораб, сър. Голям. Като онези развалини в реката и по-голям. И се движи с машини като използваните в миналото в нашите танкове.

Лейтенанта махна с ръка и отпрати майора.

— Някакви данни за флага?

— Да, сър — каза Уийзъл успокоен, че най-после е привлякъл вниманието му. — Хоризонтални ленти, червени и бели, според съобщението, и в ъгъла поле с много бели звезди.

Лейтенанта погледна замислен към прозореца.

— Не мога да си спомня за такъв флаг. И в книгите ни не пише нищо за него. Уийзъл, иди в казармите и виж дали някой от войниците не знае нещо.

— Слушам, сър. Мислите ли, че е нещо лошо, сър?

— Откъде мога да зная? Побързай.

Лейтенанта седна пред писалището си и загледа невиждащо документите, които му бяха донесли за подписване. Имаше мрачно предчувствие както онзи път, когато щурмуваха крепостта край Берлин — тогава само той и неговият полковник се върнаха с по-малко от петстотин души от шест хиляди. Той потрепери. Странно беше неочаквано да си спомниш, че имаш нерви. Взе молива, после го остави. Не, не можеше да му е студено, не и при това силно августовско слънце.

Уийзъл се върна.

— Чипър го познава, сър. Казва, че го бил виждал веднъж на американски кораб в Бордо, точно след избухването на войната. Казва, че е бил дете, но флагът бил толкова красив, че не можел да го забрави.

— И на коя държава е?

— На Обединените щати, сър. Аз лично никога не съм чувал за тях.

— Обединени щати? — Лейтенанта се изправи и се заразхожда из стаята. — Той има предвид Съединените американски щати. Спомням си, че съм учил тактика от Робърт Е. Лий в Ръгби^[3]. Съединените американски щати… страната, която започна атомните бомбардировки…

Той седна пред писалището си и освободи Уийзъл. Останал самичък в мрачната тронна зала, Лейтенанта се опита да мисли ясно. Беше странно състояние да не можеш да мислиш ясно. В ума му имаше някакъв конфликт, който не можеше да разреши. Той се пресегна за колодата, но не нареди пасианса.

Всяка частица от неговото същество му казваше, че трябва да действа бързо. Но той беше войник и като войник беше свикнал да мисли как да отблъсква нашественици. А сега, по необходимост станал държавник, знаеше, че съществува възможност този кораб просто да иска да установи търговски връзки като онези, които имаха с Шотландия.

Въпреки победата си на Темза той знаеше много добре колко е слаб. Беше наредил няколко оръдия да бъдат грижливо поправени и неколкостотин тежки гранати да бъдат изработени от метала, изкопан от стари бомби. Нищо не можеше да мине по Темза без негово разрешение. Откъде идваше този военен дух, който го правеше толкова твърд?

Влезе Уийзъл.

— Сър, ново съобщение. Току-що го получих от сигналната кула Уопинг. Корабът изпраща малка част в Ширнес с много бърза моторна лодка. В съобщението се казва, че е бърза като самолет, сър.

— Дръж ме в течение — каза Лейтенанта.

Той остана на мястото си, без да се докосне до донесената му от Мауки със следобедния чай храна.

Уийзъл слезе от кулата. Този път носеше писмено съобщение, предадено му от дежурното момиче там.

До Лейтенанта.

От командващия офицер на батареята в Ширнес

Чрез предавателя със светлинни сигнали.

 

Днес следобед корабът на Съединените щати „Ню Йорк“ хвърли котва и капитанът, двадесет моряци и трима цивилни слязоха на брега. Съединените щати имат мирни намерения. Искат разрешение за среща с Лейтенанта.

Лейтенанта прочете съобщението два пъти. Не можа да намери причина, поради която да откаже на искането, макар да знаеше, че трябва да го стори. Но какво лошо можеше да последва, ако говори с тях?

— Предай съобщение, че разрешавам — каза Лейтенанта. — Почакай. Прати да извикат Суинбърн. Да дойде веднага, където и да се намира. И кажи на адютанта да обяви пълна бойна готовност.

Уийзъл се стресна не от нареждането да се обяви пълна бойна готовност, а от нотката на умора, която долови в гласа на Лейтенанта. Друг може би не би я доловил, но Уийзъл беше видял много изправени пред поражение и смърт офицери и знаеше какво означава тя. Той остана малко, после с неохота се обърна и излезе.

 

Лейтенанта пак взе колодата, но пак не нареди пасианса. По бойниците на крепостта зашумяха бойци. Чуваха се команди. Той отиде до прозореца, приседна на перваза и погледна надолу към вътрешния двор.

Войниците бързо излизаха навън и се строяваха. Бяха пехотинци, чиито позиции се намираха около подножието на Тауър Хил. Рота снайперисти, грабнали патрондаши и пушки, бързаха от квартирите си в Блъди Тауър да заемат местата си по бойниците на външната стена на крепостта. Джани проверяваше хората си, които бягаха покрай него по стъпалата към оръдията на дванайсетте кули на вътрешния двор.

Куриери препускаха на игривите си шотландски коне и псуваха така, както могат да псуват само куриери. Малко по малко бойците опразваха вътрешния двор, трополяха през Байуард Тауър и защитния ров и изчезваха зад каменните къщи, заобикалящи подножието на хълма.

Разузнавателната рота на Четвърта бригада, на която беше поверена защитата на ядрото на съпротивата, Уайт Тауър с квартирата и кабинетите на Лейтенанта в компания на духовете на английските монарси, тичаше по петите на Карстеър нагоре по стълбите.

Горещото августовско слънце сипеше жарава върху развяващите се пелерини и шлемове на освежените от почивката офицери, дошли от града да получат от Карстеър подробни указания.

Лейтенанта вдигна очи от сивите стени и сините униформи долу и погледна към знамето, което се развяваше над вратата на Байуърд Тауър. Беше бяло, сатенено, с избродираните със злато отличителни знаци на Лейтенанта. Подарък от населението. За хората то беше символ на сигурност и справедливост, за Лейтенанта представляваше знак за признание и увереност на народа в него, не по-различна от онази, която беше получил от Четвърта бригада. Те не му бяха задавали никакви въпроси, както не му бяха задавани никога и от негови войници.

От кулата той можеше да вижда далеч надолу по Темза и сега гледаше натам. Реката беше изпъстрена с негови бойни кораби, плаващи към Лондон, с други, носещи се по течението за развлечение или пренасящи от горните участъци стока, с малки лодки, пълни с туристи. Но когато от кулата се чу топовен гърмеж, всички се отправиха към брега и огряната от горещото слънце жълтеникава река опустя.

Влезе Уийзъл.

— Всичко е готово, сър. Реших, че не желаете да ви безпокоя с рапорти.

— Благодаря, Уийзъл.

— Сър…

Думите на Уийзъл бяха прекъснати от силен рев. Лейтенанта инстинктивно се отдръпна от прозореца, а Уийзъл се хвърли на плочите. Но не последва никакъв писък, не затракаха картечници и Уийзъл бързо се изправи. С годините реакцията му беше толкова дълбоко вкоренена, че той дори не я забеляза. Уийзъл отиде до прозореца при Лейтенанта.

Мауки нахлу в стаята опулен и изгърбен.

— Току-що прелетя самолет!

Отново прозвуча бръмчене и Мауки се притисна до стената. Самолетът направи две обиколки над Лондон и след това изчезна също така бързо, както се бе появил.

— Разузнаване — каза Уийзъл. — Не съм виждал такъв от години!

Влезе Карстеър и още от прага каза:

— Сър, Джани ми дава знак да попитам дали като се появи следващия път, да стреляме.

— С какво? — отговори Лейтенанта.

— Да, прав сте, сър. Никога не съм виждал нещо толкова бързо. Целият е само мотори и картечници, и бомби.

Лейтенанта гледаше през прозореца.

— Предай, че всеки, който желае, може да напусне крепостта.

— Мога веднага да дам отговора — каза Карстеър. — Когато напуснем, ще бъде от стената и в реката… мъртви.

Лейтенанта не каза нищо.

 

Карстеър направи знак с ръка и Уийзъл и Мауки излязоха и затвориха вратата. Лейтенанта не разбра, че са излезли. Той неочаквано се обърна и тръгна към писалището си, взе картите и ги хвърли на пода. После се върна до прозореца.

След няколко минути надолу по реката видя огрян от слънцето метал. Беше нещо като катер и с всяка секунда ставаше все по-голям. Хвърляше зад себе си много малко пръски и се движеше бързо като някакво водно насекомо. После се прилепи до Стълбата на кралицата на кея на Тауър. От него изскочи охрана от морски пехотинци в блестящи сини униформи.

— Сър, те са въоръжени — каза Карстеър. — С нещо като миниатюрни картечни пистолети. Какво ще заповядате?

— Суинбърн тук ли е?

— Дойде преди минутка.

— Да дойде. Веднага след това ги пусни да влязат. Ще бъда благодарен, ако ти и всички други офицери, които са наоколо, присъстват на срещата.

— Въоръжени ли да влязат?

— Защо не?

— Слушам, сър — отговори Карстеър и излезе.

След малко по стълбите се качи Суинбърн. Той току-що се беше върнал от дълго пътуване — беше правил проверка на някои нови строежи — и беше изпръскан с конска пяна, ботушите му бяха целите в кал. Единственото му здраво око блестеше, празният му ръкав беше пъхнат в джоба на куртката.

— Какво става?

— Съединените американски щати. В Ширнес е пристанал боен кораб на Съединените американски щати. Капитанът и няколко цивилни идват на среща.

Суинбърн се намръщи и остави пелерината и фуражката си на стола до прозореца.

— Нещо да свърша?

— Просто стой тук.

Влезе Карстеър.

— Всички постове по реката са по местата си.

— Добре. Въведи ги.

Суинбърн усещаше някакво напрежение в държането на седналия на стола си Лейтенант. Застана отдясно зад него и сложи ръка върху облегалката на стола.

Откъм площадката се чу шум от подреждащи се в шпалир войници. Карстеър отвори вратата, застана мирно и докладва:

— Трима американци искат да ви видят, сър.

— Да влязат — каза Суинбърн.

Карстеър отстъпи назад и встрани. Тримата американци минаха покрай почетната гвардия и влязоха в стаята. Карстеър затвори вратата и застана с гръб към нея, скръстил ръце на гърдите си. Той вероятно беше единственият човек в гарнизона, който познаваше Съединените щати от личен контакт, защото преди четиринайсет години на път за Англия беше минал през тази страна.

 

Двамата мъже, които вървяха напред, бяха облечени в тъмни дрехи със свободна кройка, от което закръглените им фигури изглеждаха още по-широки. И двамата имаха вид на физически доста слаби хора, челюстите им бяха отпуснати, коремите изпъкнали. Единият, с дълга гъста сива коса и пронизващ, почти предизвикателен поглед, очевидно беше главният.

— Аз — започна самодоволно той — съм сенатор Фрисман от Арканзас. Това е моят дипломатически брат, сенатор Брекуел, Джеферсън Брекуел, който в столицата Вашингтон представя гордия щат Охайо. И макар че сме партийни врагове, тъй като той е социалист, а аз социалдемократ, ние сме добри приятели. Разрешете да ви представя сенатор Брекуел.

Брекуел се поклони. Той беше човек с доста неизразително лице, напълно плешив, с меки, добродушни очи, които не издържаха погледа на Лейтенанта.

Сенатор Фрисман прочисти гърлото си.

— Разрешете да ви представя и изключително способния капитан на нашата мощна национална флота, командващ един от нашите най-добри кръстосвачи, капитан Джонсън.

Капитан Джонсън погледна крадешком сенатор Фрисман и се поклони. Беше слаб, жилав човек, от който лъхаше миризма на море и на капитански мостик. Личеше, че не одобрява държането на сенатор Фрисман.

— И така — каза Фрисман, глух за тишината, последвала неговата бъбривост — ние сме щастливи, че можем да се срещнем с ваше величество, защото имаме отлични новини за нашите английски братя.

— Вие се обръщате към Лейтенанта, господа — сухо каза Суинбърн. — Той беше достатъчно любезен да ви приеме. Моля, преминете по същество.

— Лейтенант? — учуди се Фрисман. — Но ние нямаме работа с вашата армия. Ние искаме да говорим с вашия крал или диктатор, или комунистически лидер…

— Лейтенант е звание — обясни Суинбърн. — Той е владетелят тук.

— Но — възрази Фрисман — лейтенант е просто най-ниският чин в армията и ние…

— Званието — каза Суинбърн, без да губи търпение — е взето от списъка на нашите войнски чинове от уважение към неговата бойна слава. Вие споменахте нещо за послание.

Фрисман, изглежда, осъзна, че не е започнал както трябва. Капитан Джонсън се беше вторачил в него и дори сенатор Брекуел си оправяше яката. Фрисман погледна Лейтенанта по-внимателно.

Лейтенанта седеше неподвижно. Прекалено неподвижно. Очите му бяха спокойни, сякаш полагаше големи усилия да се сдържа, факт, който беше много по-резултатен, отколкото открития блясък. Той беше строен и жилав, и красив, на около тридесет години. Куртката му беше синя, избледняла, но добре изгладена и чиста, без никакви отличителни знаци освен тези за неговия чин. Носеше презраменен ремък, на който висеше калъф с автоматичен пистолет — с навиците се скъсва трудно. Над едното му ухо бе накривено избеляло синьо таке, но шлемът с вдигнато забрало лежеше върху писалището. Пелерината, закърпена там, където я бяха ударили сто и повече куршума, бе метната на облегалката на стола му. Лейтенанта не се чувстваше удобно, ако тези неща не бяха наблизо — те твърде дълго бяха били част от него. Късен слънчев лъч се промушваше като копие през високия прозорец и огряваше писалището, правейки образа на Лейтенанта зад него още по-неопределен.

 

Древната история на това място с неговите дебели порутени стени започна да прониква до съзнанието на тримата. Те започнаха да осъзнават, че са в Англия, независимо дали пред тях стои човек в облекло на войник, или в пищни кралски одежди.

— Капитан Джонсън — каза Лейтенанта, — ще бъдете ли така добър да дойдете до писалището и да седнете?

Джонсън се почувства неловко от поканата, защото това беше обида за двамата цивилни. Но за Лейтенанта цивилните бяха или политици, или селяни — и в двата случая еднакво лошо.

Джонсън седна на предложения му стол. Той беше опитен офицер и отличен познавач на хората и веднага разбра какъв човек има пред себе си.

— Капитан Джонсън — обърна се към него Лейтенанта, — преди малко над Лондон прелетя военен самолет. Предполагам, че е от вашия кораб.

— Да — призна Джонсън. — Искахме да сме сигурни, че реката е чиста.

— Но той можеше да пусне бомби!

— Съжалявам, ако това ви е засегнало.

— Аз ви разреших само да дойдете тук, но не и да прелитат ваши самолети.

— Моля да приемете моите извинения.

— Вашата страна не е воювала от много години — каза Лейтенанта. — Поне доколкото на мен ми е известно. Вие не сте виждали бомбардировачи да помитат цели градове заедно с населението. Присъствието на този самолет в нашето небе при друго време щеше да бъде изтълкувано като обявяване на война. За нещастие ние нямаме зенитна артилерия, иначе щяхме да го свалим и с това да създадем много неприятен инцидент.

— Ако знаех…

— Този полет и снимките, които вероятно сте направили на околността и на нашите батареи по течението, са ви показали колко е лоша нашата отбрана. Ние сме безпомощни срещу вашия самолет.

От срам капитан Джонсън малко се изчерви. Наистина бяха правили снимки.

— Ще ви дам снимките. И ще унищожим лентите.

— Няма никаква полза. Вие вече сте ги разгледали. Много добре. Нека забравим за това. Ще бъдете ли така любезен да ме запознаете с целта на вашето посещение?

Джонсън се поколеба, после погледна към Фрисман. Сенатор Фрисман и неговият колега приеха това като покана, пристъпиха към писалището и застанаха до Джонсън.

— Ние изпълняваме благотворителна мисия — каза Фрисман. — Ние знаехме колко опустошена е вашата страна от войната…

— Защо не дойдохте преди една година?

— Поради страх от болестта, известна като войнишка, трансатлантическият трафик беше спрян. А после и вредителите по растенията…

— А защо сега не се страхувате? — попита Лейтенанта.

— Защото успяхме да създадем серум срещу болестта и отрови срещу вредителите по растенията. На кораба имаме голямо количество от този серум — каза въодушевен сенаторът — и ако вие искате…

— Тук също беше създаден серум. От човешка кръв. А и на нас не ни е необходим, защото ние имаме естествен имунитет. Не се нуждаем и от отрова срещу вредителите по растенията, тъй като имаме устойчиви на тях култури.

— Но храна… — започна Фрисман.

— Ние си произвеждаме всичката необходима ни храна — прекъсна го Лейтенанта.

Фрисман оклюма. Чувстваше се като човек, който се мъчи да пробие стена с глава.

— Ваше ве… искам да кажа, лейтенант. Мина много време, откакто прозвуча призивът „Да помогнем отвъд океана“. Но сега най-после можем да откликнем на него. Ние можем да ви изпратим кораби, натоварени с машини, и квалифицирана работна ръка, самолети, влакове, параходи. Нашето единствено желание е да видим тази страна процъфтяваща. Ние нямаме никакво намерение да говорим за някакви дългове, имайки предвид, че капитулацията на вашите колонии в Америка напълно уреди сметките. Ние сме готови дори да възстановим тази някога горда нация, да й върнем африканските владения и всичко, създадено в тях. Вашата страна има крещяща нужда от помощ. Ние дойдохме в родното място на нашата собствена горда нация, предлагайки да изплатим дълга си към вас, който съществува от столетия…

— Кой е този човек? — обърна се Лейтенанта към Джонсън.

Морският офицер изглеждаше смутен.

— Той е велик човек на нашата страна, лидер на мнозинството в Сената, председател на Комисията по външни работи и Комитета за колониите.

— Комитет? — извика Лейтенанта, защото думата предизвика асоциативна връзка с Британската комунистическа партия.

— Да — усмихна се Фрисман. — А моят достоен приятел, сенатор Брекуел от Охайо, е водеща личност във втората по големина партия в Съединените щати, социалистическата.

 

Лидерът на английските социалисти беше извършил един неуспешен бунт, започвайки с убийството на много членове на парламента. На процеса той беше предал списъците на своите съмишленици и беше оправдан, а по-късно разстрелян като предател на собствения си народ. Лейтенанта погледна пренебрежително Джеферсън Брекуел. Той не уважаваше никакви доктрини или държавници: те бяха причина за разрушенията в Европа и на Британските острови. Тридесет милиона бойци и триста милиона цивилни бяха платили с живота си за погрешни доктрини и некадърни държавници.

Лейтенанта се обърна към морския офицер. Това беше човекът, с когото можеше да говори и да му вярва като военен командир на военен командир.

— Ние не се нуждаем от тези неща — каза Лейтенанта. — За две години ние почти удвоихме производството и сега владеем положението. Ние имаме храна и сме щастливи. Машините само създават безработица и в последна сметка политици от иначе разумни хора. Разберете ме, капитан Джонсън, защото говоря искрено. Ние благодарим за готовността да ни помогнете, но не се нуждаем от помощ. Притокът на храна и машини отвън ще подкопае нашата страна не по-малко от нашествието на завоевателски пълчища. Ние открихме, че е по-добре да строим, отколкото да разрушаваме, защото строителството е занимание за тялото и за ума. Когато всеки човек направи най-доброто с наличните материали, той е доволен от своята работа и щастлив от своя живот. Омраза възниква само когато някакъв механизъм разруши или се опита да разруши тези неща, с които ние се гордеем най-много… нашите занаяти, нашите традиции, нашата вяра в човека.

— Капитан Джонсън — продължи Лейтенанта, — аз винаги съм бил войник. Допреди няколко години около мен непрекъснато бушуваше война; аз не знаех, че съществува такова нещо като мир. Аз видях големи, развити общества унищожени, построеното от цели народи превърнато в пепел и руини. И причината за всичко това беше омразата, подклаждана от едни политици срещу други политици, от едни безсмислени доктрини, воюващи срещу други безсмислени доктрини. През последните години аз разбрах какво значи мир и не изпитвам никакво желание отново да воювам.

— Ние не сме дошли да говорим за война — отвърна ужасен Джонсън.

— Първата стъпка към война е настаняването на чуждестранни въоръжени сили. Самолет в небето, морски пехотинци на сушата, кръстосвач срещу Ширнес…

— Сър — извика Фрисман, — Съединените американски щати са миролюбива нация. Ние се изтеглихме от втората фаза на Втората световна война, защото бяхме бомбардирани с атомни бомби и дори когато напълно се възстановихме, разумно се въздържахме от повторно влизане във войната, защото си давахме ясна сметка, че когато всичко тук бъде разрушено, ние ще бъдем единственият източник на цивилизация. И сега ние възнамеряваме да спасим един изтощен народ и да възстановим блясъка на една култура…

— Капитан Джонсън — каза Лейтенанта, — едно време тази страна е била гъсто населена. Слабите и глупавите са били подпомагани от краля с милостиня. Ние сме внасяли в големи количества суровини и сме ги преработвали. Внасяли сме храна или сме гладували. Но тази земя е плодородна и тази нация може сама да се изхранва. Империята беше мираж. Тя стана причина страната да влезе във война. Тя беше причина тази страна да гладува. Ние се освободихме от всички слаби хора. Сега сме седемстотин и петдесет хиляди и ще мине почти столетие, докато усвоим цялата земя. Може би тогава отново ще преминем през целия ужасен цикъл на войната. Но точно сега пред нас стои едно столетие на изобилие и следователно на вътрешен мир. После може би отново ще има война. Но не преди да имаме толкова малко, че хората да бъдат толкова глупави да слушат популистките приказки на политици, които заблуждават тълпите. Един нов наплив на хора сега само ще възстанови онази хаотична глупост, която вашият цивилен приятел тук нарича „култура“. Добро е само онова правителство, при което народът има работа и се цени отделната личност. Днес тук имаме такова правителство. Ние не искаме никакви машини, никакви колонизатори, никаква чуждестранна „култура“. Сега ние не сме изтощен народ, а малка компактна група, която беше достатъчно силна, за да оцелее въпреки куршумите и бомбите, глада и болестите. Аз не съм нито политик, нито държавник. Аз съм войник. Аз не разбирам от задкулисни интриги, наречени с благовидното име дипломация. Но много отдавна научих, че има само един начин да се управлява, и това е в името на доброто на всички; че задачата на командващия рота или държава е да защитава правата на личността в рамките на общото добро, а не да взема от способните и работливите и да дава на некадърните и мързеливите, защото с това се отслабва цялото общество и то не води до нищо добро. Държавата, господа, не е благотворителна организация. На това основание аз не мога да приема вашите дарове. Сега, ако обичате, срещата свърши. Ще бъда доволен да получа утре сутрин рапорт от командващия батареята в Ширнес, че хоризонтът е чист.

Суинбърн никога не беше чувал Лейтенанта да говори така, нито беше вярвал, че може. Той разбра, че Лейтенанта защитава живота на страната, която беше върнал от смъртта… и изглежда, беше победил.

 

Да, изглежда, беше победил. Капитан Джонсън се изправи. Фрисман гледаше объркано и не знаеше какво да каже. Брекуел се усмихваше глупаво и смутено. Това момче, този младеж в избелели сини дрехи, с бойна пелерина, поставил шлема пред себе си, не беше предприел нищо срещу тях. Той беше очаквал техните желания, по собствени заключения беше разгадал техните планове. Не им беше оставил никаква възможност за настъпление, защото всяко усилие да го принудят щеше да бъде равнозначно на приемане на ниските оценки, които беше дал на техните мотиви. В светлината на казаното от него единственото прилично нещо, което можеше да се направи, беше да напуснат доброволно Англия.

Фрисман страдаше. Той имаше високо мнение за своите таланти на дипломат и на красноречие. И все пак тук един войник, всъщност някакъв младши офицер, го беше надхитрил. Всеки метод за настъпление беше спрян напълно и окончателно. Те не можеха да атакуват, защото той им беше казал, че не е в състояние да се отбранява. Не можеха да го купят, защото според него помощта от храна и машини щеше да съсипе неговата страна. Не можеха и да я колонизират, защото той открито беше обявил това като форма на национална обида. Той не заплашваше, не спореше, но бе разбрал желанията им и ги бе захвърлил в лицата им и сега те не можеха да направят нищо.

Фрисман почти не обърна внимание на протегнатата ръка на капитан Джонсън. Но после видя себе си пред сената на Съединените щати, молещ със задавен от вълнение глас да помогнат на гладуващите жени и деца в Европа, за отпускане на средства за каузата и неведнъж споменаващ възможностите за колонизация, защото напоследък пресата отделяше изключително много внимание на въпроса за нововъзникналите империалистически цели на социалдемократическия режим. И се видя как се завръща и съобщава, че помощта му е отказана че отпуснатата сума е неизразходвана — и как става обект на подигравки от страна на малцинството. Изведнъж му се стори, че с казаното от него пред Сената се е обвързал като с примка, че след като зад гърба си има защитата на кръстосвач, няма значение какво е казал на Лейтенанта. Но все пак… това странно мълчание на този офицер… Не. Не, той не можеше да заплашва. Пък и не знаеше дали Джонсън ще го подкрепи…

Пред очите му се появиха образите на всичките онези милиони безработни, които го бяха издигнали на този пост, и неговото обещание да им осигури огромни площи на мястото на заразените с радиоактивност райони. Само тази страна можеше да поеме двадесет милиона души. И какви проекти за развитие на промишлено производство! Да изгради… Да възстанови нацията, от която са се родили Съединените щати… И как неговото име ще бъде записано със златни букви в историята!

Той имаше план. Беше се развил от един инцидент. Америка се развиваше толкова добре и толкова дълго без Европа, че общественото мнение беше против каквато и да било бъдеща намеса, докато…

Завел вече Брекуел до вратата, която Карстън държеше отворена, Джонсън му даде знак с ръка. Фрисман почувства, че паузата е напрегната, но знаеше, че ако напусне стаята, целият проект пропада, че неговите обещания и молби ще останат напразни.

— Лейтенант — каза Фрисман и отново пристъпи към него, — има един факт, който чувствам, че трябва да ви съобщя за ваше собствено успокоение.

Лейтенанта остана безмълвен.

— Тази пролет — започна Фрисман — във Флорида пристигна един испански рибарски кораб. Беше с много странен екипаж и още по-странни пътници. Историите, разказани от тези пътници за алчността на сегашното английско правителство, развълнуваха много нашия народ и ние решихме, че трябва да се направи нещо. Ние чухме за безпричинното убийство на комунистическия държавен глава, за войници, ограбващи и палещи всичко, за хора, напускащи страната, за гладуващи деца и насилени жени. Нашият народ не може да позволи такива жестоки последици от една опустошителна война. Той иска да се направи нещо. Пътниците на този рибарски съд са на борда на нашия военен кораб. Какво да им кажа?

Напрегнат, Лейтенанта слушаше Фрисман. После неочаквано се изправи. Лицето му беше бяло, гласът — прегракнал.

— Кои са тези лъжци?

— Командващият британската армия във Франция генерал Виктор и неговият адютант, полковник Смит — отговори Фрисман.

Суинбърн бързо сложи ръка на кобура на пистолета на Лейтенанта. Фрисман не забеляза мълчаливата сцена.

— Ние не можем да позволим това да продължи — каза Фрисман. — Нашите хора ще ни порицаят. Като избран от народа представител на едно силно правителство аз съм длъжен да поискам тези двама офицери да заемат полагащото им се място в управлението на страната и да я спасят от пълна разруха. И вие не можете да не се съгласите с тях, защото те имат по-висок ранг от вас.

— Вие, изглежда, забравяте, че говорите с държавния глава на Англия — намеси се Суинбърн. — Тези искания са не по-малко обидни от вашите обвинения. Лейтенанта ви помоли да напуснете. Изпълнете молбата му.

Но сенатор Фрисман разбираше своето предимство.

— Ако наистина управлявате толкова справедливо, колкото претендирате, не виждам никаква причина, поради която да не се отнесете с уважение към своите началници. Свободата на личността е тест за такова управление. Нашата цел е да върнем в родината им тези хора и да им осигурим възможност да участват в управлението на собствената си страна.

Суинбърн продължаваше да затиска кобура.

Лейтенанта се успокои.

— Вашето предложение е много ясно. Тъй като не можете да ни убедите в правотата на исканията си, вие сте готови да поставите със сила правителство, което ще ви позволи да се настаните тук.

— Много грубо казано — възрази Фрисман, — но може би е близко до истината. Ние не можем да допуснем населението тук да бъде малтретирано…

— Моля ви, не се опитвайте да си наденете маската на хуманитаризъм — прекъсна го Лейтенанта. — Много лошо ви стои. Вие искате да заграбите тази земя. Вашата страна днес е пренаселена, както беше и нашата преди години. Може би голяма част от нея е изтощена. Вие се нуждаете от Англия, за да решите собствените си проблеми.

Гласът на Лейтенанта беше почти монотонен и Фрисман, почувствал, че е постигнал победа, загуби уважението си към този човек.

— Може и така да се каже.

— В случай че тази нация уважи вашата молба, готови ли сте да й помогнете и да гарантирате на народа свобода?

— Точно това имам предвид.

— И сте готови да ни предадете генерал Виктор и полковник Смит?

Фрисман се засмя и поклати глава.

— Такъв ли извод направихте? Това е абсолютно невъзможно. За предатели ли ни смятате?

— Във вас е силата — отвърна Лейтенанта. — Аз не мога да се пазаря. — Той седна и известно време мрачно разглежда шлема си. — Много добре. Доведете двамата тук, донесете и документите, с които разполагате за подписване на договора, и ще уредим въпроса.

— Съгласен ли сте с нашите предложения?

— Съгласен съм да поставя полковник Смит и генерал начело на английското правителство — изпревари той Фрисман и добави: — А сега можете да си вървите.

Сияещ, Фрисман си тръгна. Точно преди вратата да се затвори, той погледна назад. Лъчът от високия прозорец бе изчезнал. Лейтенанта седеше неподвижен в подтискащия мрак на старинната зала.