Джени Даунам
Преди да умра (25)

26.

Татко минава с прахочистачката по масичката за кафе, по плота на камината и по первазите на всичките четири прозореца. Дърпа завесите докрай, изключва лампите, отправя предупреждение към мрака отвън.

Мама седи до мен на дивана и го гледа с познатия израз на шок в очите.

— Бях забравила — казва.

— Какво?

— Как изглеждаш, като изпаднеш в паника.

Той я поглежда подозрително.

— Това обида ли беше?

Тя взима прахочистачката от ръцете му и му връчва чашата с шери, от която пие още от закуска.

— Ето — казва. — Потруди се, за да ме догониш.

Според мен алкохолът я държи още от снощи. Защото е сигурно, че се събуди в леглото на татко. Кал ме замъкна там, за да видя с очите си.

— Номер седем — му казвам.

— Какво?

— От списъка. Първо написах: да обиколя света, но после го замених с това. Да събера мама и татко.

Той ми се усмихва широко, сякаш заслугата е изцяло моя, но те си го направиха съвсем сами. Отидохме да отворим чорапите и подаръците на пода в тяхната стая, а те ни наблюдаваха сънено от леглото. Сякаш времето се бе върнало назад.

Татко се върти около масата за обяд, слага вилици и салфетки. Украсил я е с коледни бисквити и малки снежни човечета от памук. Салфетките са сгънати във формата на лилия.

— Казах им в един часа — измърморва под носа си.

Кал наднича над празничното издание на комиксите „Бийно“.

— Не знам защо изобщо ги покани. Толкова са странни.

— Шшшт — намесва се мама. — Не забравяй за коледния дух.

— Коледните глупости — изсумтява Кал, просва се на килима и я поглежда страдалчески. — Искам да сме си само ние.

Мама го побутва с върха на обувката си, но това не го разсмива и тя размахва прахочистачката към него.

— Искаш ли да те започна с това?

— Само пробвай! — изписква той, скача от пода и хуква със смях към татко. Мама се втурва след него, но татко й прегражда пътя, заема позиция и размахва ръце и крака като каратист.

— Ще катурнете нещо — предупреждавам, но никой не ме чува.

Мама мушка пръчката с перата между краката на татко и се киска. Той я издърпва от ръцете й и я гъделичка по деколтето, тя се измъква и той я подгонва около масата.

Странно е, но намирам това за адски изнервящо. Исках да се съберат, но нямах предвид това. Представях си нещо по-сериозно.

В играта си те вдигат такава врява, че не чуваме звънеца на вратата. Следва рязко почукване по прозореца.

— Опа! — спира мама. — Гостите пристигнаха.

Поглежда ни хитро, може би иска да се скрие и да не отваря.

Татко оправя панталоните си. Усмивката още играе по устните му, когато хваща Кал и тръгва след мама по коридора.

Оставам на мястото си върху дивана. Кръстосвам крака. Взимам телевизионната програма и плъзгам поглед по страниците.

— Виж кой е тук — казва мама и кани Адам във всекидневната.

Той носи риза с копчета и този път вместо с дънки е с панталони в стил „милитъри“. Косата му е сресана и пригладена назад.

— Честита Коледа! — ми казва, когато влиза.

— И на теб.

— Нося ти картичка.

Мама ми намига и казва:

— Е, тогава, аз ще ви оставя.

Което не е много по майчински.

Адам сяда на облегалката на фотьойла срещу мен и ме гледа, докато отварям картичката. Отпред има нарисуван елен със зеленикави рога. Вътре пише: „Весели празници!“ Без целувки накрая.

Поставям я права на масичката между нас и двамата съсредоточаваме погледите си в нея. Нещо в мен започва да боли. Нещо старо, нещо, което няма намерение да си отиде.

— За онази вечер… — започвам аз.

Адам слиза от облегалката и сяда във фотьойла.

— Какво за нея?

— Мислиш ли, че трябва да говорим за нея?

Той се колебае, подозира, че може да е капан.

— Може би.

— Защото мисля, че те изплаших малко. — Най-после дръзвам да го погледна. — Така ли е?

Но преди да ми отговори, вратата на хола се отваря и Кал нахлува вътре:

— Донесъл си ми дискове за жонглиране — казва задъхано, застава пред Адам и го поглежда възхитено. — Как разбра, че искам такова нещо? Страхотни са. Виж, почти се научих.

Всъщност е отчайващ. Дисковете хвърчат във всички посоки. Адам се смее, събира ги и прави опит. Оказва се изненадващо добър — прави цели седемнайсет хващания.

— Можеш ли с ножове? — пита го Кал. — Веднъж гледах един мъж с една ябълка и три ножа. Докато жонглираше, обели ябълката и я изяде. Ще ме научиш ли да го правя, преди да навърша дванайсет?

— Ще ти помогна да напреднеш.

Колко лесно върви разговорът между тях, докато си подмятат дисковете един на друг! Колко спокойно говорят за бъдещето, без никакво смущение!

Майката на Адам идва и сяда до мен на дивана. Ръкуваме се, което, според мен, е доста странно. Ръцете й са малки и сухи. Изглежда уморена, сякаш е пътувала дни наред.

— Аз съм Сали — казва тя. — Донесли сме подарък за теб.

И ми връчва найлонова торбичка. Вътре има кутия шоколадови бонбони. Дори не е опакована. Взимам торбичката и изсипвам съдържанието й в скута си.

Кал й подава дисковете.

— Искаш ли да пробваш?

Тя се колебае, но все пак става.

— Аз ще ти покажа какво трябва да правиш — убеждава я той.

Адам сяда на нейното място, навежда се към мен и прошепва:

— Не се изплаших.

И ми се усмихва. Аз му връщам усмивката. Искам да го докосна, но не мога, защото татко влиза с бутилка шери в едната ръка и извит нож в другата, и обявява, че обядът е готов.

Заредили сме се с планини от храна. Татко е приготвил пълнена пуйка, картофено пюре, пет вида зеленчуци и сос. Пуснал е диска с Бинг Кросби и докато се храним, върху главите ни се посипват звънчета на шейни и ситен снежец.

Предполагах, че възрастните ще се закотвят около масата, ще започнат да обсъждат ипотеки и банкови кредити, и изобщо, ще бъдат скучни. Но понеже мама и татко не са съвсем на себе си, през цялото време се държат глупаво мило един с друг и всичко минава без неловки паузи.

Дори и Сали не успява да сдържи усмивката си, когато мама разказва как нейните родители били убедени, че татко няма никога да се измъкне от работническите квартали и й забранили да излиза с него. После описва частното си училище, купоните на открито, споделя как нощем взимала тайно понито на сестра си и яздела до общинския жилищен комплекс, за да се види с татко.

Той се смее на спомена.

— Градчето беше съвсем малко, но аз живеех в другия край. Горкото пони, до събота се изтощаваше толкова, че не успя да се класира на състезанията нито веднъж.

Мама пълни чашата на Сали догоре. Кал прави фокус с ножа за масло и салфетката си.

Вероятно лекарствата на Сали я пренасят в алтернативна реалност, защото, макар да е очевидно за всички как успява да накара салфетката да се движи, тя го гледа с истинско удивление.

— Можеш ли да правиш и други фокуси? — пита тя.

Той си умира от кеф.

— Колкото искаш. После ще ти покажа.

Адам седи срещу мен. Краката ми докосват неговите под масата. Всяка частица от тялото ми усеща допира. Наблюдавам го, докато яде. Той отпива от виното и аз си представям какъв ще бъде вкусът на целувката му.

„Горе — казвам му с очи. — Да се качим горе! Да избягаме!“

Какво ще ни направят? Какво могат да направят? Бихме могли да се съблечем и да легнем в леглото без проблем.

— Бомбичките! — вика мама. — Забравихме да пуснем бомбичките.

Всички се хващаме за ръце и правим коледен кръг около масата. Пускаме бомбичките и над нас политат палячовски шапки, пластмасови играчки и смешни късметчета.

Кал чете своя късмет:

— Как наричаме Батман и Робин, след като валякът минава през тях?

Никой не знае.

— Флатман и Рибън!^[1] — крещи той.

Всички се смеем, с изключение на Сали. Може би мисли за починалия си съпруг. Моята шега е глупава, за един мъж, който искал да влезе в някакъв бар, но вратата се оказала стена и пак получил главоболие, но не от махмурлук. На Адам не е виц, а нещо като заключение: ако приемем, че светът се е родил днес, цялата записана история би се случила през последните десет секунди.

— Това е вярно — обажда се Кал. — Сравнени със Слънчевата система, хората са съвсем мънички и незначителни.

— Смятам да потърся работа във фабриката за фойерверки — казва мама. — Представете си колко забавно би било да измисляш шеги години наред.

— Аз ще пълня бомбичките с разни работи — смига й татко.

Май наистина прекаляват с пиенето.

Сали докосва косата си.

— Да прочета ли и моето?

Всички започваме да шъткаме един на друг. Очите й остават тъжни, докато чете:

— Една патица отива в аптеката да си купи червило. Аптекарят казва: „Струва петдесет и девет цента.“ Патицата отговаря: „Благодаря. Ще ми го сложите ли на човката?“

Кал избухва в смях. Става от стола, просва се на земята и започва да рита с крака. Сали е доволна и прочита вица още веднъж. Това е смешно. Смехът се заражда на вълнички в корема ми, после се изкачва по гърлото.

Сали също се засмива, силно, на големи глътки. Сама се изненадва от звуците, което кара мама, татко и Адам също да се засмеят.

Какво облекчение! Какво огромно облекчение! Не си спомням откога не съм се смяла на глас. Сълзите рукват по бузите ми. Адам се пресяга през масата и ми подава салфетка.

— Заповядай — казва и пръстите му докосват моите.

Избърсвам очите си. Горе, горе! Искам да прокарам ръце по гърдите ти. И съм на прага да го кажа на глас, да кажа: „Имам нещо за теб, Адам, но то е в спалнята ми, ще трябва да дойдеш и да си го вземеш“ — когато на прозореца се чука.

Зоуи е, лицето й се лепва на стъклото, като Дева Мария от коледната приказка. Трябваше да дойде чак за чая и родителите й трябваше да са с нея.

Тя внася със себе си студ. Отупва крака в килима пред погледите ни и казва:

— Честита Коледа на всички.

Татко вдига чашата си към нея и й връща пожеланието. Мама става и я прегръща.

— Благодаря! — отвръща Зоуи и избухва в сълзи.

Мама й подава стол и салфетки. Пред стола се материализират две парчета коледен пай и голяма чаша бренди с масло. Зоуи не бива да пие алкохол, но може пък маслото да неутрализира действието му.

— Когато погледнах през прозореца — подсмърча тя, — ми заприличахте на картинка от коледна реклама. Все едно, че се прибирах у дома.

— Какво става, Зоуи? — пита татко.

Тя набутва в устата си голяма хапка от пая, отпива от брендито и дъвче бързо. После преглъща и пита:

— Какво ви интересува?

— Каквото си решила да ни кажеш.

— Ами… носът ми е запушен и се чувствам като парцал. Това интересува ли ви?

— Това е от нарастването на полипептидния хормон — обаждам се аз. — Образува се, когато си бременна.

Около масата настъпва тишина и всички насочват погледи към мен.

— Прочетох го в „Рийдърс Дайджест“.

Не съм сигурна, че трябваше да го кажа на глас. Забравих, че Адам, Кал и Сали не знаят за бебето на Зоуи. Но никой от тях не прави коментар, а и Зоуи като че ли не възразява, просто напъхва още едно парче пай в устата си.

— Да не се е случило нещо вкъщи, Зоуи? — пита я татко.

Тя пълни старателно лъжицата си.

— Казах на мама и татко.

— Днес ли им го каза? — поглежда я изненадано той.

Тя избърсва устата си с ръкав.

— Не избрах подходящия момент, нали?

— Те какво казаха?

— Милион неща, всяко едно от ужасно по-ужасно. Сега ме ненавиждат. Всички ме ненавиждат. Освен бебето.

Кал се хили.

— Ти ще имаш бебе?

— Да.

— Бас държа, че ще е момче.

Тя поклаща глава.

— Не искам момче.

— Но искаш бебето, така ли? — пита баща ми много мило.

Зоуи се колебае, сякаш се замисля за пръв път. После му се усмихва. Очите й са пълни със сълзи, но са прекрасни.

— Да — казва тя. — Искам го. И ще го нарека Лорън.

Тя е бременна от деветнайсет седмици, бебето й е напълно оформено и тежи приблизително двеста и четирийсет грама. Ако можеше да се роди сега, щеше да си лежи спокойно върху дланта ми. Коремчето му щеше да е нашарено с розови вени, а кожата да е почти прозрачна. И щеше да ме чуе, ако му заговоря.

— Сложих бебето ти в моя списък — казвам й.

Може би и това не трябваше да казвам на глас. Нямах намерение. И отново всички се вторачват в мен.

Татко хваща ръката ми през масата.

— Теса — мълви тихо.

Това не ми харесва. Издърпвам бързо ръката си.

— Искам да съм там, като се роди.

— Ще бъде след пет месеца — казва Зоуи.

— Е, и? Остават само сто и шейсет дни. Но ако не ме искаш до себе си, ще седя отвън и ще вляза по-късно. Искам да съм една от първите, които ще я вземат на ръце.

Тя става и заобикаля масата. Слага ръце около врата ми. Усещам я различна. Коремът й се е втвърдил и е гореща на пипане.

— Искам да си до мен, Теса — казва тя.