Джени Даунам
Преди да умра (15)

16.

Той е по-грозен, отколкото си го представях. В спомените си го виждах красив, не знам защо стана така. Представям си как Зоуи ще изпръхти подигравателно, ако разбере, че съм дошла да чукам на вратата му, и тази мисъл ме кара да си обещая никога да не го споделям с нея. Тя казва, че я заболява главата от грозни хора.

— Ти ме избягваш — казвам му директно, когато ми отваря.

Виждам изненада в очите му, но той я прикрива бързо.

— Имах работа.

— Наистина ли?

— Да.

— Значи не е, защото ме смяташ за заразна? Много хора се страхуват, че ще ги заразя, или си мислят, че сигурно съм направила нещо, за да го заслужа.

Той ме поглежда разтревожено.

— Не, не! Не бива да си мислиш такива неща.

— Добре тогава. И кога ще ме повозиш на мотора си?

Той потрива крака, изглежда притеснен.

— Ами… аз нямам шофьорска книжка за възрастен. И нямам право да возя други пътници.

Мога да измисля сто причини защо идеята да се кача на мотора му е лоша. Защото може да катастрофираме. Защото може да не е толкова хубаво, колкото ми се иска. Защото какво ще кажа на Зоуи? Защото искам да го направя повече от всичко друго. Но не бих наредила липсата на шофьорска книжка сред тях.

— Имаш ли още една каска?

И отново онази лека усмивка. Обичам тази усмивка. Как да кажа сега, че е грозен? Лицето му напълно се промени.

— Да, в бараката е. Имам и още едно яке.

Не мога да се въздържа да не отвърна на усмивката му. Чувствам се смела и сигурна в себе си.

— Хайде тогава! Да го направим, преди да завали.

Той затваря вратата след себе си.

— Няма да вали.

Отиваме отстрани на къщата и взимаме нещата от бараката. Но тъкмо когато ми помага с ципа на якето, тъкмо когато ми обяснява, че моторът му качва сто и трийсет в час и ще замръзна на вятъра, задната врата се отваря и една жена излиза в градината. Облечена е с халат и чехли.

— Влизай вътре, мамо. Ще настинеш — казва Адам. Но тя тръгва по пътеката към нас. Има най-тъжното лице на света, като че ли някога се е удавила и приливът е оставил завинаги отпечатъка си върху нея.

— Къде отиваш? — пита го тя, без да ме погледне. — Не ми каза, че ще излизаш.

— Няма да се бавя.

Тя издава странен звук, някъде в основата на гърлото си. Адам я поглежда остро и казва тихо:

— Недей, мамо. Качи се, вземи си един душ и се облечи. Ще се върна, преди да си разбрала.

Тя кима безнадеждно, тръгва обратно по пътеката и спира, внезапно спомнила си нещо, обръща се и поглежда за пръв път към непознатата в градината им.

— Коя си ти?

— Живея в съседната къща.

Тъгата в очите й става по дълбока.

— Да, така си и мислех.

Адам отива при нея и я хваща нежно за лактите.

— Хайде, прибери се.

Тя го оставя да й помогне и тръгва бавно към задната врата. Изкачва стълбите, после се обръща и ме поглежда още веднъж. Не казва нищо, нито пък аз. Гледаме се известно време, после тя прекрачва прага и влиза в кухнята след Адам. Интересно ми е какво става вътре. Какво си казват двамата?

— Тя добре ли е? — питам го, когато се връща при мен.

— Да се махаме оттук! — казва той.

 

 

Не е, както си го представях, не е като да се спуснеш с бясна скорост по хълма с колелото, нито като да си покажеш главата през прозореца на колата, докато хвърчиш по магистралата. По-скоро е като стихия, като да лежиш на плажа през зимата, докато вятърът бушува в морето. Каските имат пластмасови предпазители за очите. Аз спускам моя, но Адам го оставя вдигнат.

— Обичам да чувствам вятъра с очите си — ми казва.

Когато завиваме, ме предупреждава да се наклоня и ми обяснява, че понеже ми е за пръв път, няма да кара бързо. Но това не означава нищо. Дори и при ниска скорост можем да излетим. И аз си представям, че летя.

Оставяме след себе си улиците, лампите и къщите. Подминаваме магазините, индустриалните сгради и складовете, и пресичаме границата на града, където нещата са ясни и разбираеми. Появяват се дървета, ливади, поля. Скривам се зад извивката на гърба му, затварям очи и се питам къде ли ще ме отведе. Представям си, че на мястото на мотора има коне, гривите им се развяват, от устата им излиза пара, ноздрите им се повдигат нагоре, докато препускат в галоп. Веднъж ми разказаха една история за нимфа, отвлечена от някакъв си бог и отведена на тъмно и страшно място с колесница, теглена от вихрени коне.

Но ние спираме на неочаквано за мен място — кален паркинг до коларски път. Освен нас, виждам два големи камиона, няколко коли и будка за хотдог.

Адам изключва мотора, пуска с крак Стойката и сваля каската.

— Трябва да слезеш първа — казва през рамо.

Кимам — оставих дъха си някъде из пътя и сега не мога да говоря. Коленете ми треперят и ми коства огромни усилия да прехвърля крака си през седалката и да стана. Земята ми се струва прекалено неподвижна. Шофьорът на един от камионите ми смига през прозореца на кабината си. В едната си ръка държи димяща чаша чай. Момичето от будката за хотдог с хваната на опашка коса подава пликче с пържени картофи на мъж с куче. Аз съм различна от всички тях. Ние с Адам можем да летим, а всички останали са обикновени.

— Това не е мястото, където исках да те заведа. Хайде да си вземем нещо за ядене и после ще ти го покажа.

Вероятно разбира, че не мога да говоря, затова не очаква отговор. Тръгвам бавно след него и го чувам да поръчва два хотдога с лучени кръгчета. Как е разбрал, че си представям точно така съвършения обяд?

Заставаме отстрани на будката и ядем. Пием кока-кола от една бутилка. Удивително е, че съм тук, че светът изскочи пред мен от задната част на един мотоциклет, че небето изглежда меко като коприна и че видях как пристига следобедът — не бял, не сив, не и сребърен, а комбинация от всичките три. Най-после хвърлям опаковката в кошчето и изпивам колата. Адам пита:

— Готова ли си?

Тръгвам след него през малка портичка на гърба на будката, прекосявам някакъв ров и навлизам в неголяма рехава горичка. През нея минава кален селски път и ни води от другата страна, на откритото. Не предполагах, че сме се изкачили толкова нависоко. Тук е прекрасно, целият град лежи в краката ни, а ние го гледаме от много високо.

— Уау! — възкликвам развълнувано. — Не знаех, че оттук се открива такава гледка.

— Да.

Сядаме на една пейка, коленете ни почти се докосват. Аз усещам твърдата земя под краката си. Въздухът е студен, мирише на сняг, което ми напомня, че зимата идва.

— Когато имам нужда да остана сам, идвам тук — казва той. — И гъбите набрах оттук.

Отваря кутията си с тютюн, слага малко от него в хартия и я навива. Ноктите на ръцете му са мръсни и аз потръпвам при мисълта, че ще ме докоснат.

— Ето. Това ще те стопли.

Подава ми цигарата и докато свива и за себе си, аз се взирам в нея. Прилича ми на тънък бял пръст. Адам ми предлага огънче и двамата палим. Дълго време не разговаряме, просто седим и издухваме дима към града под нас.

— Долу може да се случи какво ли не, но ако си тук, няма дори да разбереш.

Разбирам добре какво има предвид. Долу, в онези малки къщички, може да настъпи пълен хаос, апокалипсис дори. Но тук всичко е спокойно. Чисто.

— Извинявай за одеве с мама — казва той. — Понякога с нея е много трудно.

— Болна ли е?

— Не точно.

— Какво й е тогава?

Той въздъхва и прокарва ръка по косата си.

— Преди осемнайсет месеца татко загина в пътна катастрофа.

Хвърля фаса в тревата и двамата се заглеждаме в оранжевото му пламъче. Имам чувството, че минават минути, преди да угасне напълно.

— Говори ли ти се за това?

— Няма много за казване — вдига рамене той. — Двамата се скараха, той хукна към кръчмата и забравил да се огледа, докато пресичал. Два часа по-късно полицаите бяха на вратата ни.

— Гадост!

— Виждала ли си някога уплашен полицай?

— Не.

— Ужасяващо е. Мама седна на стълбите и закри ушите си с ръце, а те стояха в коридора със свалени шапки и коленете им трепереха. — Той се смее безгласно, но в сумтенето му няма истински смях. — Бяха съвсем малко по-възрастни от мен. Не знаеха как да се справят.

— Това е ужасно.

— Отведоха я да види тялото му. Тя поиска, но не биваше да й позволяват. Той беше зверски премазан.

— Ти отиде ли?

— Останах навън.

Сега разбирам защо Адам е различен от Зоуи и от всички останали. Мъката от преживяното ни свързва.

— Мислех, че ако се преместим в друга къща, нещата ще се оправят, но сгреших. Тя все още гълта милиони хапчета на ден.

— И ти се грижиш за нея?

— Да.

— А твоят живот?

— Нямам голям избор.

Той обръща лицето си към мен. Вглежда се в очите ми и на мен ми се струва, че наистина ме вижда, че знае нещо за мен, което и аз самата не знам.

— Страхуваш ли се, Теса?

Никой не ме е питал за това. Никога. Взирам се в него, за да проверя дали не му е досадно, дали не пита само от любезност, но виждам, че очаква отговора ми. И аз споделям колко много се боя от тъмното, боя се да заспя, боя се да не ми израсне ципа между пръстите, боя се от тесни пространства, от врати.

— То идва и си отива. Хората мислят, че болните са безстрашни и смели хора, но това не е истина. През повечето време имам чувството, че съм преследвана от някакъв психар и че всяка секунда може да ме застрелят. Но понякога забравям за часове.

— Какво те кара да забравиш?

— Хората. И когато правя нещо. Онзи ден, когато бяхме в гората, забравих за цял следобед.

Той кима бавно.

Настъпва тишина, не много дълга, но има ясна форма на възглавница около кутия с остри ръбове.

— Харесвам те, Теса — казва Адам.

Преглъщам и усещам, че гърлото ми дере.

— Наистина ли?

— Онзи ден, когато дойде да хвърлиш в огъня нещата си, каза, че искаш да се отървеш от всичко. И че си ме наблюдавала през прозореца. Повечето хора не казват такива неща.

— Изплаши ли се?

— Напротив. — Той поглежда към краката си, сякаш търси помощ от тях. — Но не мога да ти дам това, което искаш.

— Какво искам?

— Аз самият едва се справям. Ако се случи нещо между нас, то ще е… безсмислено. — Размърдва се неспокойно и продължава по-тихо: — Струва ми се, че не е редно.

Докато ставам, се усещам странно отчуждена. Някакъв вътрешен прозорец в мен се затваря. Онзи, който контролира температурата и чувствата. Усещам се трошлива, като замръзнала шума.

— Хайде, довиждане, може да се видим някой път.

— Тръгваш ли?

— Да. Имам малко работа в града. Съжалявам. Не прецених времето.

— Веднага ли трябва да тръгнеш?

— Имам среща с приятели. Не искам да ме чакат.

Той вдига каските от тревата.

— Добре, ще те откарам.

— Не, няма нужда. Ще извикам един от тях да ме откара. Те всички имат коли.

Той ме поглежда слисано. Ха! Чудесно. Това ще му е за урок. Нека се научи да бъде като другите. Не си правя труда да се сбогувам.

— Чакай! — вика той след мен.

Но аз не спирам. И не поглеждам назад.

— Пътеката е хлъзгава — крещи Адам. — И започва да вали.

Аз му казах, че ще вали. Знаех, че ще вали.

— Теса, нека да те закарам.

Ако си мисли, че ще се кача на мотора му, много се лъже.

Допуснах фатална грешка, като реших, че той ще ме спаси.