Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Before I Die, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 19гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate(2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora(2014)

Издание:

Джени Даунам. Преди да умра

Американска. Първо издание

ИК „Ентусиаст“, София, 2010

ISBN: 978-954-865-713-6

История

  1. —Добавяне

15.

— Онлайн съм — сочи към компютъра татко. — Би ли отишла да крачиш нервно в друга стая?

Светлината на монитора се отразява в стъклата на очилата му. Сядам на стола срещу него.

— Това също е изнервящо — ръмжи той, без да ме поглежда.

— Кое? Да седя тук?

— Не.

— Да почуквам по масата?

— Слушай това. Тук има един лекар, развил е система, наречена „дишане на костите“. Чувала ли си за това?

— Не.

Той сваля очилата и ме поглежда.

— Дъждът спря. Защо не вземеш едно одеяло и не поседнеш в градината? Ще те извикам, когато дойде медицинската сестра.

— Не искам.

Той въздъхва, слага отново очилата и забива поглед в лаптопа. Мразя го. Сигурна съм, че гледа след мен, докато напускам стаята. И чувам въздишка на облекчение.

Всички спални са затворени и в коридора цари мрак. Изкачвам стълбището догоре, сядам на перилата и поглеждам надолу. Тъмнината крие в себе си нещо, което се движи. Може би започвам да виждам неща, които другите хора не могат. Атоми например. Сядам на най-горното стъпало и се смъквам надолу по задник. Приятно ми е да усещам как пътеката се нагъва под коленете ми. Стъпалата са точно тринайсет. Всеки път, когато ги броя, излиза едно и също.

Лягам в подножието на стълбата. Когато на котката й се прииска да препъне някой от минаващите, застава на това място. Винаги съм искала да бъда котка. Топла и кротка, когато я искаш такава, и дива, когато не я искаш.

Чувам звънеца на външната врата и се свивам на кълбо.

Татко излиза в коридора.

— Теса, за Бога!

Днес сестрата е нова. Носи шотландска карирана пола и е голяма като кораб. Татко изглежда отчаян.

— Това е Теса — казва и сочи към килима, където лежа.

Сестрата се стряска.

— Паднала ли е?

— Не. Не иска да излиза от къщи вече две седмици и това я подлудява.

Тя се приближава към мен, подава ми ръка да стана и огромните й гърди се залюляват застрашително над главата ми. Ръката й е широка като ракета за тенис.

— Аз съм Филипа — казва тя, сякаш това обяснява всичко.

Води ме към дивана, помага ми да седна и се настанява срещу мен.

— Май не се чувстваш много добре днес, а?

— Ти би ли се чувствала?

Татко ми хвърля предупредителен поглед, но аз не му обръщам внимание.

— Някакви затруднения с дишането? Или гадене?

— Аз съм на антиеметици. Всъщност направихте ли си труда да прочетете картона ми?

— Извинете я, моля ви. Напоследък имаше силни болки в краката, но нищо друго. Сестрата, която ни посети миналата седмица, каза, че състоянието й е добро. Шан, мисля, че така се казваше… тя знаеше какъв е медикаментозният й режим.

Изсумтявам. Той се опитва да изглежда равнодушен, но аз знам, че не е. Последния път, когато Шан беше тук, й предложи вечеря и подскачаше около нея като последен идиот.

— Опитваме се да не променяме лекуващия екип, но това не винаги е възможно — обяснява Филипа, обръща гръб на трагичния любовен живот на баща ми и се заема с мен.

— Виждам голяма синина на рамото ти.

— Качих се на едно дърво.

— Предполагам, че тромбоцитите ти са ниски. Планирала ли си нещо специално за тази седмица?

— Нямам нужда от преливане на кръв.

— Все пак не е лошо да пуснем едно изследване. За всеки случай.

Татко й предлага кафе, но тя отказва. Шан щеше да приеме.

— Татко не се справя — казвам на Филипа, когато той отива в кухнята да се муси на спокойствие. — Непрекъснато бърка.

— И как се чувстваш заради това? — пита тя, докато ми помага да си сваля блузата.

— Смешно ми е.

Тя взима марля и антисептичен спрей от медицинската си чанта, слага стерилни ръкавици и повдига ръката ми, за да може да почисти мястото около катетъра. Двете чакаме да изсъхне.

— Имаш ли си гадже? — я питам.

— Имам съпруг.

— Как се казва?

— Анди.

Явно се чувства неудобно да произнася името му. Тук непрекъснато идват нови хора и никой не се представя както трябва. Но всички настояват да разберат всичко за мен.

— Вярваш ли в Бог? — продължавам аз.

Тя сяда обратно на стола си и ме поглежда намръщено.

— Що за въпрос?

— Отговори ми.

— Ами… предполагам, че да.

— Ами в рая? Вярваш ли, че съществува?

Тя вади стерилна игла от чантата си.

— Звучи чудесно.

— Но това не означава, че съществува.

Тя ме поглежда твърдо.

— Да се надяваме, че съществува.

— Аз пък мисля, че това е една огромна лъжа. Ако умреш, си мъртъв и това е.

Виждам, че започвам да й лазя по нервите. Раздразнението е изписано по лицето й.

— А какво става с душата и енергията? — пита тихо.

— Нищо.

— Нали знаеш, че има групи за взаимопомощ? Места, където може да срещнеш други младежи в твоето положение?

— Никой не е в моето положение.

— Така ли го чувстваш?

— То си е така.

Вдигам ръка, за да може да изтегли кръвта през катетъра. Аз съм полуробот с пластмасови и метални джаджи под кожата си. Сестрата изтегля кръв със спринцовката и я хвърля. Каква загуба! Първата спринцовка е замърсена с физиологичен разтвор. През тези години сестрите трябва да са изхвърлили от мен кръв, колкото за още една Теса. Тя пълни втора спринцовка, изпразва я в едно шише и надрасква със синьо мастило името ми върху етикета.

— Готово. Ще се обадя след час, до два, и ще те уведомя за резултатите. Искаш ли да поговорим за нещо друго, преди да тръгна?

— Не.

— Имаш ли достатъчно лекарства? Искаш ли да отскоча до аптеката и да повторя някои рецепти?

— Нямам нужда от нищо.

Тя се надига от стола и ме поглежда сериозно.

— Може да не ти се вярва, но групите за взаимопомощ предлагат сериозна подкрепа, Теса. Могат да ти помогнат да се върнеш в училище, дори и за половината от часовете. Дори и да е само за няколко седмици. Заслужава си да помислиш и да нормализираш живота си.

Изсмивам се в лицето й:

— Ако ти беше на моето място, щеше ли да ходиш на училище?

— Сигурно щях да се чувствам самотна по цял ден у дома.

— Аз не съм сама.

— Не — отвърна тя. — Но и баща ти има нужда от почивка.

Каква крава! Кое й дава право да говори за тези неща? Поглеждам я право в очите. Тя разбира посланието.

— Довиждане, Теса. Ще се отбия в кухнята да поприказвам с баща ти, после си тръгвам.

Татко игнорира факта, че и без това е достатъчно дебела, предлага й плодов кейк и кафе, и тя приема. Единственото, което сме задължени да предлагаме на нашите гости от медицинския център, са найлонови пантофи, за да ги слагат на краката си, като влизат у нас. Трябва да си напишем един огромен знак „Х“ на външната врата.

Свивам една цигара от джоба на татко, качвам се горе и се показвам от прозореца на Кал. Искам да видя какво става на улицата. Виждам пътя през дърветата. Минава една кола. Втора. После един човек.

Издухвам дима високо във въздуха. Всеки път, когато го вдишвам, чувам как нещо в гърдите ми свисти. Може би имам туберкулоза. Дано да имам. Всички големи поети са имали. Туберкулозата е знак за чувствителност. Докато ракът е унизителен.

Филипа излиза и застава на площадката. Тръсвам малко пепел по косата й, но тя не забелязва, казва довиждане с гърмящия си глас и тръгва по пътеката.

Сядам на леглото на Кал. След минутка татко ще е тук. Докато чакам, взимам химикалка и пиша на тапета над леглото на Кал: „Парашути, коктейли, камъни, макове, дъжд, зебри, колиби, цигари, студена вода от чешмата.“ Подушвам под мишниците си, после кожата на ръката и пръстите. Галя косата си напред-назад, като дебел килим.

Татко се бави. Тръгвам из стаята. Спирам пред огледалото и отскубвам косъм от главата си. Този е по-тъмен от другите и е странно накъдрен, като онези от пубиса. Оглеждам го внимателно и го пускам на пода. Харесва ми, че ще оставя един на килима.

Кал е закачил на стената карта на света. Океани и пустини. А на тавана си има цяла Слънчева система. Лягам на леглото му и се заглеждам в нея. Изведнъж се чувствам малка като прашинка.

Точно след пет минути отварям очи и слизам долу да видя защо татко се бави. Оказва се, че е офейкал нанякъде, като е оставил глупава бележка на компютъра.

Обаждам му се на мобилния.

— Къде си?

— Ти спеше, Тес.

— Но къде си?

— Излязох да изпия едно кафе набързо. В парка съм.

— В парка ли? Защо си отишъл там? Нали имаме кафе вкъщи?

— Хайде, Тес. Имам нужда да сменя атмосферата. Ако ти е скучно, пусни си телевизора. Скоро ще се прибера.

Пускам телевизора. Някаква жена готви панирано пиле. Трима мъже се борят кой ще натисне пръв бутона за въпрос за петдесет хиляди паунда. Двама актьори се разправят за някаква мъртва котка. Единият предлага да я препарират. Седя свита на две. Безмълвна. Потресена от глупостите, които се сипят по телевизията. От мисълта колко малко имаме за казване всички ние!

Пиша на Зоуи: „Къде си?“ Тя ми отговаря, че е в колежа, но това е лъжа, знам много добре, че в петък няма часове.

Ако имах телефонния номер на Адам, щях да му напиша: „Да не си умрял?“

Трябва да е навън, да се рови в калта, да разсипва оборска тор и гнили плодове. Поглеждам в татковия „Справочник на градинаря“ за ноември и там пише, че сега е времето да се натори земята. Може да помисли и за един лешник, защото той е добро допълнение към всяка градина. Според мен, най-подходящ за целта ще бъде цариградският лешник. Той дава големи плодове с формата на сърце.

Но той не е излизал от дни.

А ми обеща да ме повози на мотора.