Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бьорн Белтьо (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lucifers Evangelium, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Еми(2014)
Форматиране
hrUssI(2014)

Издание:

Том Егеланд. Евангелието на Луцифер

Норвежка. Първо издание

ИК „Персей“, София, 2010

Редактор: Пламен Тотев

Коректор: Елена Спасова

Технически редактор: Йордан Янчев

ISBN: 978-954-830-862-5

История

  1. —Добавяне

VII. Адът

1.

Десетимата въоръжени войници, които ни охраняваха, изглеждаха като силуети на фона на яркото слънце и безцветните небесни дълбини.

Бяхме петнайсет души, аз и КК включително, и щяхме да присъстваме на опита да отворим вратите с помощта на магнитите. Инженерите наричаха това Магическият метод на Белтьо. Долавях нотки на зле прикрит сарказъм.

— Готов? — попита КК. Изглеждаше нервен. Напрегнат. Не му приличаше.

— Разбира се.

Проследих с поглед змия, извиваща се между камъните. Дръпнах КК малко настрана.

— Сега може би ще ми кажеш какво предстои да намерим вътре.

— Нека най-напред да отворим вратите, а?

— КК!

— Искам да го видиш със собствените си очи.

— Познах ли? Машина на времето?

Змията изчезна в някаква пукнатина в земята.

— Прав ли съм, КК? Така ли е?

Мълчеше.

— КК! — настоявах.

— Чувам те.

— Знаеш какво ни очаква зад тези заключени врати. Знаеш!

— Да. По-точно… не мога да бъда сигурен, но си имам основателно предположение.

— Машина на времето ли има там вътре?

— Не.

Изгледах го. Лъжеше ли? Постепенен протокол?

— Съжалявам — продължи той. — Примамлива теория. Трябва да призная. Разбирам защо питаш. Но… не.

Отговорът ме разочарова. Изпитвах сериозно задоволство от себе си, задето го бях прозрял. Не беше ли вярно?

— Не? Не е машина на времето?

— Не.

— И какво мислиш, че ще открием? Някакъв бог?

— Това — отвърна КК, — всъщност не е съвсем далеч от истината.

2.

Работата по отварянето на вратата започна точно в десет часа.

Главният инженер със скована усмивка на уста разпореди хората му да донесат шестте мощни магнита, които разопаковаха от специалните кутии и отнесоха до вратата.

— Трябва ли да спазваме някакви особени ритуали, учителю Белтьо? — попита главният инженер. Някои от колегите му се изкикотиха. — Може би някой магически танц?

— Допускам, че владееш вуду?

— Стига толкова, момчета — обади се КК. — Започвайте!

Първият магнит потъна на мястото си в символа на слънце с такава сила, че клетникът, който го държеше, навехна два пръста и се наложи да изтича до лекарския кабинет.

— Хайде да бъдем по-внимателни, а? — призова главният инженер. — За никъде не бързаме.

Да си кажа правата, струва ми се, че силата на магнитите изненада и него, също както и нас.

Друг инженер внимателно постави и останалите магнити върху символите слънца. Един по един.

Всеки от тях се привличаше от метала с мощен трясък, който подкрепяше моята теория.

Магическият метод на Белтьо.

Най-сетне три магнита бяха закрепени върху дясното крило на вратата и три върху лявото.

— Сезам, Сезам — измънка един инженер.

Нищо не се случи.

Тих кикот.

Някъде в далечината залая куче.

Нищо.

Абсолютно нищо.

Хубавото на теориите е, че изглеждат логични — ей така, на теория. Често са най-добри като хипотези. На ниво мисъл. Там им е мястото.

Чувствах известна нужда да последвам змията. Да изчезна. В някоя цепнатина. Вдън земя.

КК въздъхна. Не знам дали от мое име, или от свое собствено. Или и за двама ни.

Главният археолог заяви:

— Струваше си опита.

— Мислиш ли? — обади се главният инженер. — Наистина?

— Идеята беше доста добра.

Някои от инженерите пак се изкискаха.

— Такааа — обърна се главният инженер към КК. — Ще направим ли втори опит?

— Втори опит ли? — попита КК отнесено.

— С лост?

КК се колебаеше.

— Май нямаме друг избор.

В същия миг прозвуча плачевно скърцане. Всички се извърнахме към вратата. Крилата й започнаха да се плъзгат встрани. Бавно, безкрайно бавно.

Магическият метод на Белтьо.

КК се усмихна. Аз се усмихнах.

Главният инженер зяпна.

— По дяволите! — избухна той. — Как е възможно?

Вратите се отваряха сантиметър по сантиметър.

— Все още работи… — отбеляза КК лаконично.

— Магнитните ключалки не функционират така! — мелеше главният инженер. Избягваше погледа ми. — Какъв механизъм отваря вратите? За противотежест ли става въпрос?

Тогава вече ме погледна. Сякаш знаех отговора. Само махнах с ръце. Имам много идеи, но чак пък отговор!

— Така ли работи? — продължи той. — Магнитите задействаха отключващ механизъм, отместващ вътрешна противотежест? Но как е възможно подобен механизъм още да работи след 4500 години?

— Магия? — предположих.

Най-сетне движението спря. Вратите зееха широко отворени.

КК махна на мъж, подготвен със защитна екипировка, противогаз и фенерче. Той запристъпя в мрака подобно на нестабилен астронавт, за да провери качеството на въздуха с ръчен апарат за анализи. Не отчете нито отровни газове, нито бактерии в застоялия въздух. За всеки случай напъхаха във вътрешността на основата две гъвкави пластмасови тръби, всяка свързана с отделен агрегат, за да вкарат охладен свеж въздух.

3.

Помещението беше доста по-голямо, отколкото си го представях. От вратата се спускаше рампа, дълга около четири-пет метра. Покривът, върху който някога се бе издигала кулата на зикурата, се поддържаше от четири реда масивни колони.

На пръв поглед залата изглеждаше разочароващо празна, не по-различна от паркинг без коли. Сива. Гола. Представях си претъпкана съкровищница, преливаща от злато и статуи, сандъци с искрящи скъпоценни камъни, стени и таван, украсени с рисунки, позлатени фигури на божества и митологични релефи.

Всичко обаче бе сиво и безцветно.

Слязохме бавно по широката, дълга рампа. Тънките ни предпазни костюми скърцаха. Групата работници, изпратена вътре точно преди нас, бе монтирала прожектори върху високи стативи. Пред отворите на тръбите се вихреше прах и пясък. По стените зървахме ниши и странични стаи, отчасти скрити в сенките на колоните. Макар прожекторите да хвърляха ярка светлина върху големи участъци от помещението, бяхме принудени да включим мощните си фенерчета, за да успеем да надникнем в страничните камери. На места мярвахме неща, покрити с брезент или тъкани килими, трудно се виждаше от разстояние.

В дъното на залата фенерчетата и прожекторите осветиха каменен портал. Когато се приближихме, видяхме, че изкуствено издяланият портал се извиваше над широка стълба, водеща надолу под земята.

Входът се охраняваше от две високи каменни статуи, и двете представляващи заплашителни, подобни на демони ангели. Бяха високи три-четири метра и крайно мършави, кокалести, надвиснали. Пиедесталите им бяха покрити с надписи.

— Стойте! — заповяда КК и махна на главния палеограф да отиде при него.

Заедно приклекнаха до пиедесталите и осветиха надписите.

— Акадски клинопис — заключи палеографът.

— Какво пише?

— Ще ми трябва време да разтълкувам и преведа целия текст. Най-отгоре обаче пише… — тя присви очи към клинописния текст, — … Иркала…

— Иркала! — повтори КК.

— … се охранява от… Ангела на светлината.

— Ангелът на светлината… Луцифер — прошепна КК толкова тихо, че едва го чух.

4.

Откъм черната като въглен дълбина усетих студено и влажно течение, което слабо лъхаше на нещо противно.

Широкото каменно стълбище водеше надолу и свършваше върху каменно плато пред огромна пещера, където долавяхме шума от течението на невидимо речно корито.

— Подземен ръкав на Ефрат — обясни КК.

Тази част от пещерата, която успявахме да видим от платото, се спускаше леко надолу. Трябва да беше дълбока поне сто метра и висока двайсет-трийсет. В подземната зала се виждаха остри скални образувания и коси издатъци. Трепкащите лъчи на фенерчетата режеха мрака. Влажният въздух запотяваше стъклата на очилата ми и не виждах съвсем ясно.

— Боже мой — измърмори КК.

Насочих светлината на фенерчето си към образуванието, което осветяваше той. Само че не проумявах какво виждах. Дървета? Вкаменени клони?

— Скелети! — възкликна КК.

Едва сега, след като бе произнесъл думата, а погледът и мозъкът ми успяха да подредят впечатленията, аз отчетох наличието на скелети.

Пещерата беше пълна с човешки скелети.

Хиляди скелети.

Лежаха по склона, по камъните, в ниши, по плата и тераси. Някои седяха до стените на скалата, други се бяха сринали в купчини кокали. Бяха толкова много, че се сливаха с планината и изглеждаха като сивкави каменни образувания.

— Какво е това място? — прошепнах.

— Ако щеш вярвай, Бьорн, но в момента се намираш в ада.

Погледнах го. Не се усмихваше. Не срещна погледа ми.

— Ада?

— Нали си спомняш, че ти дадох да прочетеш един от ръкописите на професор Джовани Нобиле за различните представи за ада? Той смяташе, че може да докаже как нашата еврейско-християнска идея произхождала от някакъв некропол във вавилонска пещера. Ето ни тук.

— Това не ми прилича особено на ад.

— Разбира се, че не. Изминали са хилядолетия преди пещерата гроб от Вавилон да се превърне в пламналия ад на Сатаната.

Огледах се.

В ада…

— Как — започна КК и този път гласът му бе възвърнал игривия си сарказъм, — как се чувстваш в ада?

Погледът ми се плъзна по острите зъбери и терасите, към скелетите, оформили купчини от кости с каменен цвят.

Възможно ли бе това подземно гробище, тази природна вавилонска катакомба да е предизвикала ужасяващите средновековни представи за ада?

Само пламъците липсваха. И Сатаната, разбира се. Луцифер, принцът на ада. Както и Велзебуб и всичките демони. А, и писъците на многомилионни изгубени души във вечни мъки.

Взирах се в мрака на пещерните дълбини с полуотворена уста. Изведнъж се разсмях. Странна реакция. Нали все пак бях попаднал в ада, а се чувствах толкова нереално. Просто непонятно. Всеки от нас носи своя собствен ад, бе писал някога римският автор Вергилий. Аз пък си имам цели няколко. Да видиш как баща ти намира смъртта си, падайки от скала, да видиш как майка ти се омъжва за любовника си — подобни неща ти влияят. През всичките тези години съм пазил безумните картини, звуци и мисли. Писъците на татко. Измяната на мама. Моят собствен малък ад. С годините не се подобри ни най-малко. Лъжат онези, дето твърдят, че с времето всичко се оправяло. Нищо не се оправя. Когато нервите ми се вързаха на възел и се обтегнаха, нямаше къде да потърся утеха. Само в мрака и тишината.

Както тук.

В ада.

Изведнъж се обърнах и хукнах нагоре по каменните стъпала.

— Бьорн? — викна КК след мен.

Аз обаче не спрях, преди да вляза в голямата зала. Останах там, задъхан, и се слях с диханието си, слях се със страха.

Когато чух по стълбата стъпките на другите, потърсих убежище в сенките. Осветявах с фенерчето най-тъмните ъгли, като навлизах все по-надълбоко в залата. Подът беше покрит с дебел слой прах, чакъл и пясък. Надзъртах любопитно във всяка камера, която подминавах.

Една от тях, средната, бе обрамчена с извита каменна конструкция. Спрях и осветих вътрешността й.

И замръзнах.

Най-напред реших, че сенките и лъчът на фенерчето са повлияли на зрението ми. Че очите и мозъкът ми са изтълкували погрешно нещо, което съвсем не се намираше само на няколко метра пред мен.

Тогава обаче с ужас осъзнах какво бях открил.

Направих несигурна крачка назад.

Чух стъпките на другите, които се приближаваха зад гърба ми; звукът от влачене и скърцане на гумени подметки по пясъка и чакъла върху каменния под.

Нищо — нищо от цялото безумие, изживяно през последните месеци — не ме бе подготвило за това, в което се бях втренчил.

 

 

Рим, май 1970

Докато караха през тесните улички на Трастевере, наизлязоха облаци. Небето доби заплашителен, сиво-черен цвят. „Облаците — мислеше си Джовани, — приличат на погрешно оцветен памук.“ Прекосиха Тибър, продължиха през центъра и излязоха на околовръстния път. През цялото време небето заплашваше всеки момент да се взриви в страхотен дъжд. Отклониха се по посока Неапол. При Сан Цезарео полицията проверяваше скоростта, но тях не ги спряха. Движението не беше натоварено. Джовани, притиснат между примипила и вратата, зяпаше темето на шофьора и червеното зарче, което се поклащаше на огледалото. На хоризонта блесна светкавица. Заприлича му на пламъците от дулата на огромни оръдия. Чуваха се далечни, тътнещи гърмежи. Или пък в гумите имаше твърде малко въздух. След няколко километра отбиха по страничен път, обърнаха и продължиха на север към Рим. „Искат да се уверят, че никой не ни преследва“ — реши Джовани. От двете им страни растяха високи дървета. Алеята бе дълга повече от километър. Той си представи как някога е водела към отдавна съборено имение. Никой от спътниците му не продумваше. Подминаха ферма със занемарени трактори на двора, някоя и друга каруца, подобно на останки от отколе забравено време. Джовани се сети за Силвана. За египтянина и декана Роси. За Лучана. За Енрико. Помисли си, че само за няколко часа животът му бе рухнал, но единственото, което имаше значение сега, бе Силвана. Всичко друго беше маловажно. Убийството. Бракът. Ръкописът. По-късно щеше да се оправя с тях. Само да спаси Силвана. Минаха през малко селце с тесни улички. Пред една тухлена къща група момчета ритаха топка към стената. Проследиха колата с вяли погледи. Когато прекосиха пустия площад, Джовани хвърли мимолетен поглед към църквата, чиито врати зееха отворени. Видя вътре кръста със Спасителя Исус Христос. Тайно сключи ръце. „Мили Боже. Скъпи Боже. Прости ми. Прости ми, че се съмнявах. Прости ми, задето си мислех, че си ме изоставил. Можеш ли да ми простиш? Не позволявай нещо да се случи на Силвана. Тя е само дете. Милостиви Боже на небесата, нуждаем се от теб повече от всякога. Помогни ни. Помогни на Силвана. Чуй молитвата ми, Боже. В името Христово, амин.“ Продължиха на североизток. Джовани никога не бе минавал по този маршрут преди. Небето се смрачаваше все повече.

— Манастирът, към който пътуваме — обади се главата на ордена и думите му прозвучаха толкова неочаквано, че Джовани се стресна, — е построен през Средновековието. През 1423 г. Монасите го изоставили през войната. През 1942 г. Думата изоставили не е точна. Орденът бил заклан от фашистите. Както сигурно Ви е известно, професоре, съществувал е нестабилен баланс на силите между католическата църква и фашистките движения. Орденът Света Дева Мария представлявал религиозна идеология, заплашваща принципите на Мусолини. Впоследствие никой не посмял да докосне имота — католиците от религиозно почитание, местните власти заради държавата и избирателите, а държавата — от страх да не се докосне до нещо, което в най-лошия случай би предизвикало сериозен конфликт с по-умерените сродни секти на Света Дева Мария.

— Какво общо има това със Силвана, за бога?

— Света Дева Мария бе една от енориите тук, в Рим, която поддържаше връзка с нашия собствен орден.

Джовани не подозираше, че дракулсънджейците бяха поддържали контакти с италиански ордени и манастири. Винаги ги бе смятал за маргинализирано движение без особена поддръжка. Плашеше го мисълта, че известен орден като Света Дева Мария е имал вземане-даване с тях. Кои ли други енории и секти тайно бяха търсили вдъхновение и опора у фундаменталистки настроени екстремисти като дракулсънджейците? И защо? Кой ги подкрепяше понастоящем? „Някои хора — реши той, — съвсем са превъртели.“

Продължаваха напред в мрака на лошото време.