Том Егеланд
Евангелието на Луцифер (41)

2.

Намериха я след час.

Лежеше в празна барака в периферията на лагера, в северозападния ъгъл, където лагерът се изправяше пред безкрайната пустиня. Бараката бе останала от работниците, издигнали оградите.

Двама от войниците, които изпратиха с джип да проверят налудничавата хипотеза, че може би се е залутала из пустинята от вътрешната страна на лагера, я открили по чиста случайност. По нищо не личало, че някой би потърсил убежище в изоставената барака, но те спрели инстинктивно и влезли да проверят.

КК бе облегнал рамо на рамката на вратата, когато дотичах при него. Като ме забеляза, той се изправи. Изглеждаше блед и потресен. Нищо чудно. С Каролин бяха работили заедно дълги години.

„Те?“ — попитах с поглед.

Той само кимна.

3.

Каролин Олсън беше мъртва.

Убита.

Лежеше гола върху походно легло в средата на бараката.

Ръцете й бяха скръстени върху гърдите. Държеше бронзов амулет, който началникът на охраната, Дик Стоун, тъкмо се мъчеше да изчопли от хватката й.

— Не е rigor mortis.

Той показа амулета на двама ни с КК.

Дори от разстояние можех да заявя, че бе от същия вид.

КК ни дръпна настрана.

— Какво знаем?

— Засега почти нищо — отвърна Дик Стоун. — Отскоро е мъртва.

— Причина за смъртта?

— Нищо не можем да кажем преди аутопсията. Няма следи от външни наранявания.

— Обезкървена ли е? — попитах.

— Все още не знаем.

— Защо Каролин? — учуди се КК. — От всички тук?

— Тя знаеше кода за сейфа в главния щаб. Както и паролата за най-високото ниво на сигурност в компютърната система.

— Може ли да е издала нещо?

— Сейфът вече е бил отворен и претърсен. Не знаем обаче какво е останало.

— Ръкописът — обадих се аз.

— Че нали е в Англия — възрази КК.

— Това само ние го знаем — обясни началникът на охраната. — Най-вътрешният кръг.

— Какво ще правим?

— Като начало сме изключили сървъра и генерираме нови пароли за всички.

— Трябва да се обадя на мъжа й — каза КК. — Вдовеца.

 

 

Рим, май 1970

Страх ме е.

Не искам да умирам.

Слушам собственото си дишане. А сякаш е на друг. Кратко, бързо, тежко. Не е моето. Стърже.

Въздухът не стига.

Страх ме е.

Удрям по стените на ковчега, ритам капака. Толкова съм слаба. Просто вяло шляпане.

Долепям уста чак до маркуча, който вкарва въздух в ковчега. Дишам дълбоко. Но не помага.

Навън чувам звуци от подземния свят — писъци и смях, плач и пляскане. Някой пее.

Или сънувам. Дано да сънувам.

Нищо не звучи реално.

* * *

Силвана — шепне Ло-Ло.

Притварям очи.

Той лежи до мен. Само на няколко сантиметра от лицето ми. Скъпи мой, миличък, добричък Ло-Ло.

Силвана — шепне той. Изглежда ми угрижен. Никога не съм го виждала такъв. Ло-Ло почти винаги е весел. Сега обаче е тъжен.

Ло-Ло — опитвам се да прошепна. Не успявам. Не излизат думи. Все едно в гърлото ми е заседнало парче месо. Дишам както баба едно време. Почина в нощта, след като я навестихме. Мама ме събуди на сутринта. Каза, че баба си е отишла. Сега вече може ли да диша? — попитах аз. При Бог всички могат да дишат — каза мама. Тогава разбрах, че баба беше мъртва.