Том Егеланд
Евангелието на Луцифер (37)

Част трета
Синовете на боговете

„В ония дни се намираха исполините на земята; а при това, след като Божиите синове влизаха при човешките дъщери и те им раждаха синове, тези бяха ония силни и прочути старовременни мъже.“

Битие 6:4^[1]

„Но горко на вас, земьо и море, защото дяволът слезе у вас много разярен…“

Откровение 12:12

Рим, май 1970

Демонът го няма.

Къде е? — питам аз.

Кой? — шепне Ло-Ло.

Демонът.

Кой демон?

Дето беше тук.

Тук сме само аз и ти.

Видях го.

Сънуваш.

Будна бях.

Измисляш си.

Значи и теб си измислям!

Нищо от това, което преживяваш, не е реално.

Само се мъчиш да ме утешиш.

Болна си.

Нищо ми няма.

Прежадняла си. Объркана. Клетото малко момиченце.

Те казват, че и ти не съществуваш, да знаеш.

Кой го казва?

Мама. Татко. Казват, че си измислица.

Може би са прави — отвръща Ло-Ло.

* * *

Макар да не мръзна, аз се обръщам настрана и свивам колене плътно до гърдите. Обхващам краката си с две ръце.

Вън от ковчега, зад дебелите каменни стени, чувам далечна песен на монаси. Допирам ухо до стената: In nomine Magna Dei Nostri Satanas. Introibo ad altare Domini Inferi. Ave, Satanas!

* * *

Преди баба да умре, ние я посетихме в болницата. Мама каза, че лежала в нещо, наречено кома. Изглеждаше като заспала. Лежеше с глава върху огромна бяла възглавница. Устата й беше отворена. Издаваше странни звуци. Сякаш се опитваше да ни говори. Сякаш не успяваше да диша. Хванах ръката й. Стиснах я. Тя не отвърна. Май не осъзнаваше, че сме при нея.

* * *

Главата ме боли. Когато отворя очи, мракът блещука. Вие ми се свят, макар да лежа по гръб. Търкалям се непрестанно. Повръщам. Милостиви Боже, нека пийна нещо! Устата ми е пресъхнала. Езикът е подпухнал.

Когато изместват тежкия капак на ковчега, светът експлодира в светлина. Налага се да затворя очи. Така боли от светлината.

Гълтам жадно свежия въздух. Опитвам да се надигна, но съм толкова немощна и замаяна, че нямам сили.

Свърши ли? Може ли да си ходя?

Стой спокойно, Силвана — казва мъжът с милия глас.

Подава ми чаша вода и чинийка със суха бисквита и малък домат. Изпивам чашата и моля за още.

После — казва той.

Може ли да си ходя вече?

Още не, Силвана.

Опитвам се да се притегля над ръба.

Скоро, Силвана, скоро.

Разплаквам се.

Не искам да седя повече тук! — крещя аз.

* * *

Натискат ме обратно в ковчега, надолу в мрака, и наместват каменния капак на мястото му.