Том Егеланд
Евангелието на Луцифер (33)

2.

Последваха няколко секунди тишина.

— Бьорн? — обади се КК.

За разлика от повечето хора, на нас, албиносите, ни е трудно да пребледняваме. Не знам къде се дяна всичката ми кръв точно в този момент, но във всеки случай не стигаше до мозъка. Не успявах да разсъждавам трезво. Вдигнах ръце, за да покажа, че сърцето ми продължаваше да бие и просто се нуждаех от малко време.

— Какво — попитах накрая, — е събудило страха към нещо толкова конкретно като астероидите?

— Отново става въпрос за двусмислици, които се налага да тълкуваме от чужд език, а дори авторът не го е владеел съвсем добре — отвърна КК.

На тавана светна следният текст:

„след 1 647 000 денонощия земята ще възкръсне

от harga-mё-giddo-dom

когато небесното тяло удари земята

ще настъпи нова ера

и нищо на земята

няма да бъде същото“

— От първа част на „Евангелието на Луцифер“ е — обясни КК. — Тъкмо тя бе намерена в пещера в Египет през 1970-а и отнесена в Италия от професор Джовани Нобиле. Harga-mё-giddo-dom сме го виждали и преди. Страшния съд. Акадската дума за възкръсвам може да се преведе и като разцъфвам или събуждам се.

— А останалото?

— Думата небесно тяло също е неясна, тъй като акадският прототип означава просто нещо на небето или нещо, идващо от небето. Ето защо думата небесно тяло може да се разбира като комета или астероид, но съставната дума може да се отнася и до божество. Нюансите и дефинициите лесно се губят при превод. Тези формулировки са преведени на многословен модерен език от картинния и метафоричен акадски. И какъв извод да си извадим ние? Голямото нещо на небето астероид ли е или Бог?

Нищо не казах. Нищичко. Когато тишината започна да натежава, КК взе думата:

— Астрономическата следа е свързана с хипотезата за Страшния съд. Не Армагедон, предизвикан от хората, а природна катастрофа с апокалиптични измерения.

— Астероид — поде д-р Максуел. — Ако в земята се удари достатъчно голямо небесно тяло, последиците ще бъдат катастрофални. Изтребление на цивилизацията.

— Защо през 2009-а да обръщаме внимание на хилядолетни астрономически пророчества? — попитах.

— Прадедите ни са били образцови астрономи — обясни д-р Максуел. — Астрономията спада към първите клонове на науката и води до философията, математиката, физиката, химията. Да, също и към религиите, но това е съвсем друг въпрос.

— Въпросът е добър — вметна КК. — Защо да влагаме време, сили и пари в хипотеза, основана на ръкопис от време, когато дори биноклите не са били измислени? Д-р Максуел?

— Кратката версия е следната: Възможно е астрономите от миналото да са наблюдавали траекторията на комета или астероид, записвайки толкова точни сведения за времето и мястото в космоса, че ние да изчислим траекторията на небесното тяло чрез техните данни. Т.е. — кога ще се блъсне в Земята. Тези траектории може би стават ясни в третата част на „Евангелието на Луцифер“. — Д-р Максуел натисна някакво копче върху дистанционно, което, предвид вида си, сигурно можеше да направлява и джъмбо джет. Светлината поугасна и на тавана отново се появи вселената. — Съществуват много видове метеорити, астероиди и комети. Метеоритите са най-малки. Повечето са не по-големи от песъчинка или камъче, най-големите достигат до десет метра.

На тавана в планетариума блесна метеоритен дъжд и се превърна в пламъци и прах.

— Астероидите са каменни блокове, прихванати от гравитационните сили на нашата слънчева система — продължи д-р Максуел. — Най-големите представляват скали, широки няколкостотин километра.

Пристигна и един астероид — гигантска, неравна канара се затъркаля из космическото пространство.

— Някои астероиди пресичат траекторията на Земята около слънцето — добави КК. — Случва се единици от тях да се приближат дотолкова, че представляват опасност.

— Кометите — продължи д-р Максуел, — са още по-зрелищни. — С дистанционното повика комета с опашка от прах и газове. — Много признаци отличават астероидите от кометите. От Земята най-очевидната разлика е опашката.

Картината на вселената трепна и бе заменена от друга, почти същата на вид.

— Така — обясни д-р Максуел, — е изглеждал космосът от Китай преди 2250 години. Виждаш ли кометата горе вдясно? Халеевата комета, както са я наблюдавали китайските астрономи. Последно ни подмина през 1986-а. Следващия път, когато дойде, ще бъде 2061-а.

Картината върху свода на планетариума подскочи, сякаш сменяха канала на телевизора, и се показа нова комета.

— Докато Халеевата комета е изключително предсказуема, други се появяват изневиделица. Хейл-Боп бе открита през 1995-а. Тя ще се върне през 4377-а. Кометата Хякутаке ни подмина през 1996-а. Очаква се след около сто хиляди години.

— Колко голям е рискът Земята да бъде ударена? — попитах.

Д-р Максуел превключи на анимации на планетните траектории в слънчевата система и кръстосващите се траектории на астероиди и комети.

— Познаваме около 5500 близки до нас астероиди и по-малко от 4000 комети с траектории около слънцето.

— Все още ни удрят безвредни метеорити — обади се КК. — Всяка хилядна година Земята се сблъсква с по-едри обекти, като онзи от Тунгуска област, Русия, през 1908-а. През март тази година подобен астероид подмина Земята на разстояние само 60 000 км.

— А за в бъдеще? — попитах.

— Най-големият рисков астероид, който познаваме, носи името 2007 VK184. Той ще подмине или удари Земята през 2048-а. Проблемът не е в астероидите и кометите, които следим, а всички онези, за които не знаем нищо. Може би „Евангелието на Луцифер“ ни предупреждава за тях.

— И каква полза? Изобщо може ли да се направи нещо, за да бъде предотвратен сблъсъкът?

— Разбира се — обясни д-р Максуел. — Само че се нуждаем от време. Време, за да планираме и изчислим мерките. Всичко зависи от размерите на астероида. Можем да го взривим с ядрено оръжие. Можем да го избутаме, за да промени курса си. Подготовката на подобна спасителна акция обаче ще отнеме години. Ето защо трябва да знаем кога да очакваме посещението.

— И затова — обади се КК, — се нуждаем от пълната версия на „Евангелието на Луцифер“.

3.

Взрях се в космоса, който се извиваше на тавана над мен. Въпросът ме глождеше още от момчешките години и съвсем импулсивно попитах:

— Мислите ли, че там горе има живот?

— Живот? — възкликнаха КК и д-р Максуел в един глас.

— Да. Интелект?

— Естествено! — отвърна д-р Максуел.

— Разбира се — потвърди и КК.

— Всъщност, астрономите по света издирват разумен живот с всички възможни средства — обясни д-р Максуел. — Астрономи от университета Корнел започват търсенето на сигнали около звездите Тау от Кит и Епсилон Еридани с помощта на радиотелескоп още през 1960-а. През последвалите години са развити дълга редица проекти SETI — Search for Extra Terrestrial Intelligence.

— По-вероятно е там някъде да има живот, отколкото да няма — каза КК. — Само в рамките на малък район в Млечния път астрономите са идентифицирали близо 400 екзопланети, т.е. планети, които кръжат около едно слънце. През март тази година НАСА изстреля космическата сонда Кеплер с телескоп и фотометър, която да ни помогне в по-нататъшното търсене. Вселената е пълна с милиони екзопланети.

Тук пое д-р Максуел:

— Уравнението на Дрейк е развито от астронома Франк Дрейк през 60-те, за да изрази в числа вероятността за живот и собствената ни галактика. Е, не просто живот, а разумен. Резултатите са главозамайващи. Джоф, — извика той, — можеш ли да покажеш уравнението на Дрейк?

Звездното небе на тавана бе заменено от формула:

„N=N’x fp x ne x fl x fi x fc x L“

— Няма да навлизам в детайли…

— Всичко е наред.

— … но ще се задоволя да обясня, че N представлява шансът разумен живот да се развие в дадена звездна система. Ето защо N е функцията на различни астрономически параметри като броя звезди с планетни системи, броя на планетите, които потенциално биха могли да поддържат примитивен и разумен живот и т.н.

— А заключението?

— То е почти неоспоримо: Абсурдно е Земята да е единствената планета с разумен живот в Млечния път.

 

 

Рим, май 1970

Джовани чакаше, облегнат на една от уличните лампи. С филцовата шапка и черното памучно яке изглеждаше като обикновен безработен академик, навъртащ се около Григорианския университет в очакване на свободна професура. Беше оставил велосипеда в тясна странична уличка, не по-голяма от проход — нямаше място да го преследват с кола. Слънчевите очила скриваха погледа му, зорко следящ кой влиза и излиза. Една от представителните коли на университета, фиат 2300, свърна по тротоара и паркира с включен двигател. Джовани се откъсна от лампата и се запъти към входа. Деканът Салваторе Роси излезе с двамата египтяни. Единият носеше дипломатическо куфарче от черна кожа. Роси каза нещо, което разсмя египтяните. Джовани се приближи бавно. Когато шофьорът в униформа забеляза Роси и египтяните, той излезе и отвори задната врата. Деканът бе положил огромни усилия да омае гостите и да замаже цялата тази мизерия. Джовани го чу да споменава летище Фиумичино. „No problem — отвърна единият от египтяните, — we have plenty of time.“ Джовани пристъпи пред тях. Роси и египтяните спряха.

— Gentlemen — поздрави той и стисна дръжката на пистолета в джоба си, — съжалявам, но се налага да помоля за куфарчето с ръкописа.

— Професор Нобиле? — недоумяваше Роси.

— Ръкописът! — настоя Джовани.

— Това са двамата представители на музея в Кайро — обясни деканът, сякаш Джовани не бе разбрал какво се случва.

— По причини, които ще мога да обясня едва по-късно, съм принуден да поискам ръкописа.

— Не ставай смешен.

Той извади пистолета от джоба.

Египтяните отстъпиха назад.

— Професоре! — избухна деканът.

— Много съжалявам.

— Да не сте полудял?

— Моля да получа ръкописа!

Двамата египтяни си размениха няколко думи на арабски.

— I am very sorry — деканът се извини на египтяните. После се обърна към Джовани със сприхав и тих глас: — О, небеса, професор Нобиле, какво Ви прихваща?

— Сега не мога да обясня, но ми трябва ръкописът.

— Чуйте само какви глупости!

— Въпросът е на живот и смърт.

— Свалете пистолета!

— Не се шегувам!

— Стегнете се, професор Нобиле! Сериозно говоря!

Джовани насочи пистолета към египтянина с дипломатическото куфарче. Ужасен, той отстъпи още една крачка нагоре по стълбите.

— The manuscript! — извика Джовани и размаха оръжието.

Няколко минувачи забелязаха пистолета и побягнаха.

— Професоре! Джовани! Нобиле! — сряза го деканът, като наблягаше на всяка сричка.

Джовани тръгна към египтянина с куфарчето. Уплашеният човек го остави на стъпалата и вдигна ръце. Джовани посегна към дръжката. Същото направи и другият египтянин. Задърпаха се за куфарчето. Със свободната си ръка египтянинът се опитваше да докопа пистолета. Джовани го прибра към себе си. Египтянинът го задърпа за ръкава.

— Пусни! — извика Джовани на италиански.

Египтянинът замахна.

Изстрелът прозвуча, когато юмрукът уцели Джовани по рамото. Туристите на Пиаца дела Пилота се разкрещяха. Египтянинът пусна куфарчето. Димът от барута беше парлив. Джовани най-напред си помисли, че е стрелял във въздуха. За малко! Египтянинът се олюля надолу по стълбите. Седна на едното стъпало. Джовани откри, че той имаше дупка на якето малко под лявото рамо. Кръвта се стичаше по сивия му панталон. Египтянинът се сви на кълбо и застена. На стъпалото вече се бе образувала локва кръв.

— Извинявай — измънка Джовани.

Сякаш всички на Пиаца дела Пилота бяха замръзнали. После изведнъж хукнаха да бягат, като по сигнал. Някои пищяха. Раненият египтянин се завъртя на една страна.

— Спрете кървенето! — поръча Джовани на другия.

После осъзна, че го бе казал на италиански. Деканът Роси се понесе назад, далеч от стъпалата, умолително вдигнал и двете си ръце във въздуха. Шофьорът на фиата отдавна бе отпрашил по площада. Джовани слезе по стълбите, остави куфарчето на задната седалка и затръшна вратата на колата, заобиколи я и се настани зад волана. През отворения прозорец вече се чуваше сирена. Той включи на първа и опита да ускори. Двигателят изръмжа. Фиатът бавно се понесе напред. Замириса на изгоряла гума. Тогава Джовани забеляза, че ръчната спирачка беше вдигната. Освободи я. Фиатът подскочи напред през пиацата. Ускори по Виа деи Лукези и свърна вдясно по Виа дела Датария. Рим гъмжеше от сирени. Като излезе на Виа Национале, срещна няколко полицейски коли и линейки. Те обаче не се бяха сдобили с информация за колата беглец.

А ако те го преследваха, похитителите, то отдавна се беше изкопчил от тях.

Паркира фиата на няколко пресечки от дома си, прикрит зад контейнер за боклук в заспала задна уличка. С малко късмет някой крадец на коли щеше да офейка с него и да заблуди полицията. Притича до главната улица и отвори вратата на местния си продавач на тютюн — на име Джовани, точно като него самия, поради което се бе самопровъзгласил не само за негов постоянен доставчик на пресен тютюн за лула, но също и за сродна душа и другар за цял живот. Звънчето на вратата издрънча въодушевено. Продавачът на тютюн, който изглеждаше висок 120 см и също толкова широк, седеше на стол зад тезгяха.

— Джовани! — възкликна Джовани.

— Джовани! — възкликна и другият Джовани.

Това беше неизменната им шега.

— Как само изглеждаш! — отбеляза търговецът, намеквайки за якето и шапката.

— Трябва да ми помогнеш — отвърна професорът.

— Винаги на твоите услуги!

— Сериозно. От теб завися!

— Още повече се радвам, че мога да услужа.

— Отнася се за живота и смъртта на Силвана. И не се шегувам.

Лицето на продавача — оформено от сив мустак, рошави вежди, камбест нос и дълбоки пори — доби сериозен вид.

— Случило ли се е нещо с малкото ангелче? — Той беше един от малцината непознати, от които Силвана бе очарована.

Джовани му подаде дипломатическото куфарче.

— Може ли да пазиш това, докато дойда да си го взема?

— Разбира се, приятелю, разбира се.

Търговецът пое куфарчето.

— По-добре го скрий.

Той отиде в задната стаичка и го прибра в някакъв шкаф.

— Да не го даваш на никого, освен на мен.

— Разбира се, че не.

— Никой, абсолютно никой, освен мен, не бива да се докосва до куфарчето.

— Разбрано, друже.

— Дори полицията.

Търговецът повдигна вежда.

— После ще ти обясня. Разчитам на теб!

— Бъди спокоен.

Той излезе от магазинчето през задната врата, задния двор и мазето. Озова се на странична уличка на няколко пресечки над блока, в който живееше. Нахлупи шапката над очите си и притича през улицата. Допускаше, че онези наблюдаваха входа, но нямаше как да ги види. Може да бяха наели някой от апартаментите на улицата им и го следяха, скрити зад някоя завеса. Влезе и хукна нагоре, като вземаше стъпалата две по две. Часът беше четири без пет.

* * *

Лучана не беше у дома. Няма ли срам тази жена! Беше му оставила бележка на кухненската маса: „Навън! Л.“. Той отиде до прозореца на гостната и погледна към улицата долу. Полицията едва ли беше далеч. Чу сирена. „Звънете де!“, мислеше си той. Звънете, звънете, звънете! Сирената се приближаваше. После утихна. Полицейската кола свърна зад ъгъла и спря пред входа. „Звънете, по дяволите!“ Телефонът звънна точно в 16 часа. Той изтръгна слушалката.

— Нямам време да говоря. Полицията се качва по стълбите. Да се срещнем на Испанските стъпала след половин час!

Затвори и в същия момент полицията позвъни и похлопа на вратата.

— Полиция! — изреваха няколко гласа, сякаш Джовани щеше да остане със заблудата, че са превъзбудени мисионери.

Отвори прозореца към задния двор и изпълзя на тесния покрив. Стигна до аварийната стълба през балкона на съседите. Вече беше на земята, когато чу полицията да разбива входната врата. Втурна се към портала и излезе на страничната уличка отпред. Никой не го чакаше.

* * *

Големият мерцедес наближи бавно, а той се криеше зад няколко паркирани коли в сянката на колоната Дева Мария на площад Тринита дей Монти над Испанските стъпала. Веднага позна, че бяха те. Главата на ордена седеше на предната седалка. Караше един от мускулестите младежи. Минаха покрай него толкова бавно, че успя да отвори задната врата в движение и да се шмугне на седалката — където седяха вторият мускулест мъж и примипилът. Никой не продума. Шофьорът ускори. Силвана не беше в колата. Той и не го очакваше. Но се бе надявал.

— Виждам, че идвате с празни ръце, професор Нобиле — поде главата на ордена.

— Не съм глупак. Къде е Силвана?

Минаха няколко пресечки в мълчание.

— Действахте буквално с насилие, професоре. Впечатлени сме. Чухме за случилото се по новините по радиото. Не съм си и представял, че сте бил такъв.

— Какъв съм?

— Убиец.

— Мъртъв ли е?

— Нямаше как да спасят живота му. Кръвозагуба, знаете. Човешкото тяло е крехко. Не е създадено, за да го дупчат с пистолети.

Чувстваше се празен, но не можеше да поеме вината за убийството. Още не. Не и ако спасеше Силвана. „И все пак… Убих човек. Аз съм убиец. Убиец.“

— Полицията Ви издирва. Но това вече го знаете.

— Не исках да го застрелвам. Беше нещастен случай.

— Запазете си оправданията за пред съда.

Влязоха в паркинг.

— Е, какво ще правим? — попита главата на ордена.

— Аз вземам Силвана. Вие получавате ръкописа.

— Признавам, че не Ви намирам за глупав, професоре. Надявах се да отвърнете на уважението ми.

— В едно можете да бъдете сигурен: Ако полицията ме бе следила, щях отдавна да съм арестуван.

По улицата навън мина полицейски мотоциклет със сирени.

— Предлагам да направим следното — каза Джовани. — Отиваме да приберем Силвана. Вие така или иначе сте повече. После всички заедно ще отидем да вземем ръкописа.

Двамата на предните седалки размениха погледи. Главата на ордена кимна.

— Можем да постъпим така. Нека само подчертая, че и Вие, и дъщеря Ви ще бъдете убити и при най-малката засечка. Разбирате ли предупреждението?

— Естествено. Единствено Силвана е от значение. Веднага щом видя, че е здрава, ще ви заведа при ръкописа.

Главният и шофьорът отново се спогледаха. Сякаш това бе отдавна преценена, обсъдена и подготвена възможност, помисли си Джовани обезпокоен.