Том Егеланд
Евангелието на Луцифер (14)

2.

Все още смаян и объркан от негостоприемното отношение, аз се поразходих по каналите към пристанището. От полупразните хашишени барове струеше аромат на сладки мечти. Влязох в едно интернет-кафе и проверих пощата си. След това седнах на маса отвън и поръчах пилзнер^[1], който изпих на слънцето, наблюдавайки преминаващите жени.

Никоя от тях не ме погледна.

Не мога да се похваля, че съм някой Казанова. Малко ме е страх от жените. Не че не ми харесват, но са толкова интензивни. Влюбят ли се в теб, искат да притежават всяка клетчица от тялото ти. Очакват същото и от теб самия. Обсипват те с нежност и любов. Искат да те държат за ръка в киното. Да те притежават. Да те водят в ИКЕА. Жените, които си падат по мен — бог знае какво намират в мен — го правят по-скоро от състрадание, не от страст. Угасят лампата, когато се любим, та да могат да си представят, че съм някой друг. Най-дългата ми връзка продължи четири месеца. Никак не е лесно да се живее с мен. Някои хора са създадени да живеят сами. Никоя от любовниците ми не го е казвала в прав текст, но сто на сто ме смятат за по-особен. Странен. Не става въпрос само за това къде стискаш тубичката с паста за зъби. Аз съм от тези, дето винаги са стояли настрана. Вярно, изолираха ме, но и там си ми беше мястото. Отвън. Аз съм онзи, който се разхожда самичък по училищния двор, който се ужасява от спортния полуден, който остава последен, когато избират отборите по футбол. Няма да виня албинизма. Нито зрението. Нито нервите. Просто не искам да се натрапвам там, където не съм желан.

Допих си бирата, върнах се в хотела и легнах на леглото. Замислих се как да намеря начин да се свържа с Дирк ван Рийсевийк.

3.

— Meneer Белтьо? Господин Бьорн Белтьо?

Глас на възрастен мъж, уморен и обезсилен от старост.

Притиснах телефона до ухото си, за да чувам по-добре.

— Да, аз съм?

— Goedemiddag — загъгна той на холандски, преди да превключи на английски. — Името ми е Дирк ван Рийсевийк.

Подскочих и седнах на леглото.

— Благодаря за обаждането.

— Предполагам, че си същият Бьорн Белтьо, за когото съм чел в статии по археология.

— Аз съм.

— Goed. Така си и мислех. Най-напред искам да се извиня, че са те приели леко грубовато. Доста е предпазлива. Подозрителна е спрямо непознати. Vrouwen.^[2] Какви ли не особняци се изтърсват на вратата. Намеренията й са добри. Все пак съжалявам. От време на време прекалява.

— Не се бях сетил.

— Виждам, че на картичката си споменал „Евангелието на Луцифер“. Доста се изненадах. Отдавна не съм чувал да се говори за него.

— Познаваш ли ръкописа?

— Natuurlijk.^[3] До известна степен.

— Така и предположих.

— Допускам, че посещението ти е свързано с убийствата на Кристиян Кайсер, Тарас Корольов и бедничката Мари-Елиз Моние?

— По-добре информиран си и от полицията, Ван Рийсевийк.

— Доколкото разбирам, притежаваш версия на… het handschrift^[4]?

— Може би. Не знам. Опитвам се да разплета кълбото. Да разбера.

— Дали не бих могъл да те примамя да се върнеш? — Гласът доби шеговита нотка. — Този път гарантирано ще те пуснем да влезеш.

4.

Тихата жена открехна вратата със засрамено изражение и откачи предпазната верижка.

— Пак съм аз! — изчуруликах аз и се усмихнах самодоволно. Така замазвам неудобствата.

Да влезеш в апартамента на Дирк ван Рийсевийк бе като да направиш крачка от модерната действителност, окъпана в слънчева светлина и смях, в недокосната от времето библиотека, задрямала в мрачното сияние на изхабени електрически крушки. Антрето бе отрупано с книги от пода до тавана. Стари, нови, тънки, дебели. Въздухът беше наситен с тежката миризма на книжен прах, подвързваческо лепило и знания. Всекидневната, която мярнах в дъното на коридора, приличаше на склад в претъпкан антиквариат. Книги имаше дори и в тясната кухничка.

— Съжалявам, че те уплаших предишния път — извиних се аз. — И благодаря задето си предала картичката ми.

Без да продума, тя ме поведе през коридора, който заплашваше да се срути под тежестта на всичките книги, и нагоре по тясна стълба, чиито стъпала скърцаха и охкаха.

Не мога да отрека, че тайничко си представях Дирк ван Рийсевийк като огнен сатанист, дяволито конте с посребрена коса и остри нокти, седнал в кожено кресло, в обкръжението на огромни стеаринови свещи, котки и полуголи робини, готови да се подчинят на разгонените му намеци.

А ето я и истината: Дирк ван Рийсевийк лежеше в широко легло в спалня, миришеща на камфор и болест. Беше крехък и мършав човечец, отслабен от старостта и упадъка, който неминуемо следва хода на времето, с поугаснали очи и бледа кожа. Скалпът му прозираше изпод сивкавия мъх на главата му.

Завесите бяха дръпнати. Нощното шкафче и пода до леглото бяха отрупани с книги и камари хартия.

— Господин Белтьо! — Подаде ми ръка, тъй крехка, че повече приличаше на хищнически нокът.

Стиснахме си ръце.

Дъхът му лъхаше на метал.

— Наричай ме Бьорн.

— Съжалявам за всичко това — посочи обкръжението си, — но не съм здрав. Годините откраднаха здравето ми. Та така. Достатъчно за това. Благодаря, че се съгласи да се върнеш тук. Danku.

— Благодаря за поканата.

— Нека най-напред те представя на Моник.

Моник.

Името от уебсайта на Мари-Елиз Моние…

Извърнах се изненадано и поех ръката й. Беше малка и топла. Щом я стиснах, може би съвсем малко по-силно, тя направи едва забележима гримаса. Сякаш не беше свикнала да я докосват.

— Няма е. Сигурно си се чудил защо е толкова мълчалива.

— Бьорн — представих се аз. — Белтьо. Но това вече го знаете.

— Няма нужда да крещиш. Казах няма, не глуха.

— Съжалявам.

— Иначе не е нито бавноразвиваща се, нито малоумна. Напротив. — Смехът му експлодира в пристъп на кашлица.

Тя извади тефтерче от джобчето на гърдите си.

— Съжалявам! Твърде рязко те отпратих. Het spijt me. Прости ми — написа тя с удивителна бързина. Почеркът й беше чист и четивен. Размесени английски и холандски думи.

Изчаках за продължение, обяснение, но такова не последва.

— Всичко е наред. Не се притеснявай.

Тя приближи един стол за мен. Иначе остана права, облегната на стената.

— А това дяволско евангелие, дето те е довело чак от Норвегия? — попита Дирк ван Рийсевийк.

Прозвуча като въпрос, но по-скоро беше подкана да разкажа каквото знаех. Така и направих. Когато свърших, той дълго се взира в спомените си.

Накрая каза:

— „Евангелието на Луцифер“ в много отношения е предопределило живота ми. Няма да те отегчавам с обсебеността си, но повече от всичко останало съм искал да разгадая всичките мистерии, свързани с това така наречено евангелие. Да узная! За съжаление времето и здравето вече са на път да ме предадат. Навярно ще отнеса въпросите си в гроба. Правилно ли те разбирам като казваш, че текстът, който си получил в Киев, е „Евангелието на Луцифер“?

— Това е хипотеза. Затова съм дошъл. Надявах се да ми помогнеш да го разбера.

Той се закашля. Моник му помогна да седне. Когато кашлицата най-сетне се успокои, тя пооправи възглавницата му, за да облегне гръб на таблата на леглото.

— Как ни откри? — попита той.

Разказах му. За уебсайта. За профила на Моник и електронния й адрес. За писмото от Мари-Елиз. За sms-а с телефонния им номер. За всичките ми обаждания.

— Човек никога не може да бъде достатъчно предпазлив — заключи Дирк ван Рийсевийк. — Аз просто се опитвам да ме оставят на мира. Усамотен, в уединение. Така ми е най-добре. Толкова много са онези… — Той прекъсна изречението си. — Бедничката Мари-Елиз. Тя ни посещава. Няколко пъти. Какво можеш да ни кажеш за убийството?

— Вероятно е била убита от същите хора, които отнеха живота на Кайсер и Корольов. По същия начин. Връзката е очевидна. Само не разбирам каква е.

— Трагедия! Какво ужасно престъпление. Никога не ми е идвало наум, че излагаме живота й на опасност. Чувствам огромна отговорност за убийството на Мари-Елиз. Огромна.

— Убийците — попитах аз, — сатанисти ли са?

Дирк ван Рийсевийк ме изгледа, преди да отговори:

— Сатанисти? Ама че странен въпрос.

— Така ли? Толкова ли е неестествено точно сатанисти да преследват „Евангелието на Луцифер“?

— Какво всъщност знаеш за сатанизма?

— Почти нищо. Дяволопоклонничество. Организират големи служби, където осмиват и изопачават християнските ритуали и символи. Жертват пеленачета, горят църкви и участват в сексуални оргии…

— Доколкото можеш да откриеш подобни поклонници на дявола извън книгите на ужасите и киноекраните, те са по-скоро бунтари и клоуни, не истински сатанисти.

— А какъв е истинският сатанист?

Дирк ван Рийсевийк се намести в леглото.

— Да, какво е сатанизмът? Вярата в Сатаната като пътеводна светлина на индивида в съществуванието му? Сатанизмът не е някаква еднозначна религия, а миш-маш от алтернативни и отличаващи се вярвания. Луциферианците по-скоро изповядват философия, не религия. Те смятат, че Луцифер и Сатаната са различни божества, че Луцифер е по-положителният аспект на Сатаната. Телема, създадена през 1904-а от окултиста Алистър Кроули, е съвсем различно философско-религиозно направление. Главната им клауза е: Прави каквото искаш! Модерен последовател на Антон ла Вей. Той е бил върховен свещеник в Църквата на Сатаната, която основава през 1966-а. Ла Вей развива напредничав верски апарат. В книгите си набляга на индивидуализма, материализма и хедонизма. Сатанистите си имат обща характерна черта: стремеж към мъдрост, знание и развитие на личността.

— А почитането на дявола?

— Тук не става дума за злото. Това е християнска дефиниция. Теистичните сатанисти почитат Сатаната като божествена сила, както християните — Бог. Просто ценностите им са различни. Въпреки че се кланят на Сатаната, те зачитат на първо място аз-а и индивидуализма. Християните обичат ближния си. Сатанистите — самите себе си. Сега обаче искам да ти задам един въпрос, Белтьо. Как стигна до Джовани Нобиле?

— Натъкнах се на връзка в Уикипедия с препратка към страницата на университет в Оксфорд. През 1969-а Нобиле е написал статия за „Евангелието на Луцифер“ в Rivista Teologica. Съмнява се, че то изобщо съществува.

— Аха. Вече разбирам. Да, чел съм тази статия. Твърдоглав е този Нобиле. Отричал е съществуването на ръкописа, чак докато е попаднал в ръцете му.

— Обадих се в университета и опитах да се свържа с него. Говорих с някой, който го е познавал.

— Алдо Ломбарди?

— Откъде знаеш?

— Познавам го. Умно момче. Алдо пое професурата по демонология след Джовани Нобиле.

— Нищо не спомена за това.

— Трябва да говориш с него. Можеш да му имаш доверие!

— Тръгнал съм за Рим, за да се срещна с него.

— Хубаво. Goed! И така. Какво още си открил за „Евангелието на Луцифер“?

— Не много, ако трябва да бъда честен. Доколкото разбирам, докъм 325 г. трябва да е съществувал текст, познат като „Пророчествата на ангела на светлината“, навярно същият ръкопис, който по-късно е получил името „Евангелието на Луцифер“.

— Точно така.

— Явно сред историците и теолозите е възникнало научно разногласие дали еретичният ръкопис — е, ако изобщо е съществувал — е бил унищожен на вселенския събор в Никея.

— Добре си информиран, виждам.

— Усещам, че не знам абсолютно нищо.

— Mijn beste man. Нека ти разкажа за мистичния ръкопис със смешното заглавие. В продължение на много години, още от ранното Средновековие, това тъй наречено евангелие се е смятало за мит сред теолозите и историците. Когато Джовани Нобиле пише статията си през 1969-а, той е бил последният от дълга редица теолози, считащи „Евангелието на Луцифер“ за измислица, в най-добрия случай псевдоепиграф, т.е. неавтентичен, измислен библейски текст. Въпреки всичко никой не го бил чел, нито дори виждал. Всичко, което са знаели за него, се е основавало на цитати и споменавания в други текстове. Дебатът се разпали отново през 50-те, отчасти поради откриването на Свитъците от Мъртво море. В много от тези именно текстове имаше препратки към ръкописа, познат в столетията преди и около рождението на Христос като „Пророчествата на ангела на светлината“. Не можем да подминем факта, че в историческата литература се срещат редица препратки към него. Според петтомното произведение Adversus Haereses, писано от отец Ириней Лионски, живял през второто столетие след Христа, в гностичните среди циркулирал препис на езическия текст. Тогава се твърдяло, че оригиналът е поне на две хиляди години, може би и повече. Откриваме го и при римския историк Йосиф Флавий, и в произведението Aegyptiaca, базирано на египетски архиви, съхранени в храма Хелиополис. Историкът Манетон твърди, че ръкописът е скрит в светиня, преносим сандък, покрит с вълна, което най-вече напомня за de Ark van het Verbond… как му беше името, кивота!

— Защо се нарича евангелие? Нали в евангелията се говори за живота и учението на Исус?

— Точно така. Отец Йоан Златоуст твърди през 398 г., че заглавието е било преиначено тъкмо от някой езически култ, за да осмива Библията.

— Значи текстът е сатанистки?

— Nee, nee. Ако е истина, че е бил писан две-три хиляди години преди Христа, то тогава Сатаната не е съществувал в този му вид, известен ни от Библията. Спекулираше се дали древният ръкопис не разказва историята на паднал ангел в малко по-благосклонна светлина. Ангел на мрака, превърнат с времето в Сатаната, когото познаваме. Достатъчно лош фактор за някои среди! Представи си езическата идея, че бунтът на търсещ истината ангел срещу един самодоволен Бог всъщност не е бил съвсем безпредметен! Представи си Сатаната да се превърне в героя в историята — предвестникът, осмелил се да възроптае и наказан несправедливо жестоко.

— Със същия успех можем да говорим и за древна митология. Едва ли някой приема буквално тези стари приказки за боговете.

— Precies! Това сега е само една от многото теории. Друг, още по-плашещ слух разказва, че „Евангелието на Луцифер“ задава точна дата на Армагедон, края на света.

— Армагедон? Това не е ли християнска представа?

— Напълно си прав. А парадоксалното — за някои дори плашещо — е, че ръкописът е няколко хиляди години по-стар от християнското пророчество за края на света.

— Това не означава, че е верен.

— Разбира се, че не. Nee, nee. Християнските пророци са основали версиите си на стари митове и предания. Може би християнската представа за Армагедон е заета от „Евангелието на Луцифер“.

— Какво всъщност се е случило с ръкописа на вселенския събор в Никея през 325 г.?

— Една от основните теми за дискусия сред епископите и проповедниците били ересите. Просто друга дума за по-различното мислене. Църковният събор в Никея се смята за един от първите, където християнската църква се е събрала като колегиум. Епископите имали нужда да потушат всички тенденции за отклоняващи се религиозни течения. Например арианството, твърдящо, че Исус не бил толкова божествен, колкото сам Бог. И гностиците трябвало да си платят. И така между другото било прието решението древният текст „Пророчествата на ангела на светлината“ да бъде унищожен. Изгорен. Действие най-вече със символичен смисъл.

— Но не е станало така?

— Не е лесно да се каже какво точно е станало. Във всеки случай изглежда, че или целият ръкопис, или поне части от него са били съхранени.

— Откъде знаете това?

— На базата на препратки и цитати в други текстове от него време. Кратки фрагменти, явно преписи на отделни откъси, са циркулирали из алтернативните религиозни среди в хода на историята. Но едва през 1970-а — както се твърди! — част от ръкописа се е появила за един ден в Египет. За съжаление, изчезва още същата година, заедно с Джовани Нобиле, който го отнесъл в Рим, за да го изследва.

— Според Алдо Ломбарди все още нямат представа къде са изчезнали — и професорът, и ръкописът.

— Историята ми е известна. Een tragedie. Бил е убит от екстремистки религиозни фундаменталисти. — Той се понамести. — Е, какво ще предприемеш сега?

— Обяснението на всичко това е някъде там. Ръкописът. Убийствата. Трябва да продължа, докато открия за какво става дума. Надявам се Алдо Ломбарди да може да ми помогне.

— Алдо може би е човекът, който знае най-много на този свят за историята на „Евангелието на Луцифер“. — Той се закашля. Резливо, гъргорещо. — Бьорн, може ли да те помоля за една услуга? Ще приемеш ли едно предложение от мен?

— Какво точно?

— Бих искал да изпратя с теб Моник.

Трудно бе да се каже кой от двама ни остана по-изненадан. Моник издаде едва доловим гърлен звук и седна на ръба на леглото. Побърза да напише нещо в тефтерчето. Дирк поклати глава. Тя сложи ръка върху неговата и я стисна.

— Моник? — повторих аз, след като се поокопитих.

— За да ти сътрудничи.

— Но — защо?

— Тя е превъзходен помощник, довери ми се, познавам я!

— Да сътрудничи? — попитах аз, за да спечеля време, докато се опитвах да асимилирам предложението му.

— Може да ти бъде помощник, асистент, medewerker^[5], наричай го както искаш.

Не се случваше всеки ден възрастни мъже да ми пробутват младичките си съпруги. Не знаех какво да отговоря.

— Ще продължа към Париж, Каркасон и Рим — измънках аз в опит да откажа.

— Значи Моник ще ти бъде от полза. Познава района.

— С кола!

— И преди е шофирала.

— Съвсем малък 2CV!

— Белтьо… Може ли да те придружи? Моля те. Приемаш ли предложението ми?

Преместих поглед от Дирк ван Рийсевийк към Моник, която пишеше ново съобщение. Той го прочете, без да коментира. Не знаех какво да кажа. Най-добре работя сам. Моник обаче имаше предимството, че отдавна ме бе грабнала.

— Бьорн?

— Разбира се — изплъзна се от устата ми. Of course.

Ето как Моник навлезе в живота ми.

5.

Момченцата, които прекарват прекалено много време в потискащата компания на собствената си самота, правят всичко възможно, за да запълнят безкрайните минути на досада. Някои карат колело. Други четат. В днешно време се отдават на видеоигри и самозабрава в интернет.

Аз пък бях погълнат от магнитите.

В магнитите има нещо магическо, нещо мистично. Те се обгръщат със силово поле, което само привлича и отблъсква — донякъде като нас, хората. Още от десет-дванайсетгодишен та чак до времето, когато най-недоброволно бях въвлечен в хормоналните интриги на пубертета, аз бях най-големият експерт в училище по физическите закони на магнетизма. Можех да пиша по дъската неразбираеми уравнения като например F = qv x B, и да обяснявам обстойно за мистериите на електромагнетизма и залежите от естествени магнитни руди в магнезия на онези, на които им се слушаше. Живият ми интерес спечели одобрението на учителя по природознание и няколко заблудени момченца, иначе съвсем малко други. Под леглото у дома си кътах непрестанно нарастваща купчинка магнити, които трудно можеха да се откъснат един от друг: постоянни магнити, електромагнити, магнити подкови, магнити за хладилник, намагнетизирани камъни и промишлени магнити, които бях изтръгнал от високоговорители, микрофони и електромотори. По-късно (и не само в клиниката) доста размишлявах дали тази моя заплененост от магнитите си няма някакво по-задълбочено обяснение, така де, освен радостта да виждаш и усещаш невидимите сили в природата. Не намерих отговор. Успях да установя единствено, че безсмислиците (като например омагьосалият ме магнетизъм) придаваха перспектива на живота ми.