Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (9)

9.
Апетит, разочарование, Ленинград

Докато чаках, жената, приготвих вечеря. Намачках в хаванчето маринована кайсия от сорта umeboshi — за сладко-кисел сос, изпържих няколко сардини с парченца тофу, оваляни в тесто от сладък картоф — за abura-age, задуших керевиз с телешко. Доста вкусна вечеря.

Остана ми време, затова изпих една бира, докато разбърквах задушения в соев сос див джинджифил и зелен фасул със сусам и тофу. След това се изтегнах на леглото и загледан в тавана, започнах да си пускам грамофонни плочи.

Минаваше седем и навън беше доста тъмно. А от жената още нямаше и следа. Вероятно се беше отказала и беше решила да не идва. Можех ли да я виня? Най-разумно беше да не се появява.

Но точно избирах коя още плоча да си пусна, и на вратата се позвъни. Проверих през шпионката — отпред стоеше жената от библиотеката с книги под мишница. Отворих, без да свалям веригата.

— Видя ли някой да се навърта в коридора? — попитах аз.

— Няма жив човек — отвърна тя.

Махнах веригата, пуснах жената да влезе и побързах да заключа отново.

— Мирише на вкусно — отбеляза тя. — Нали нямаш нищо против да надзърна в кухнята?

— Направо. Но сигурна ли си, че пред входа не дебнат съмнителни типове? Някой, който да ремонтира нещо на улицата или да седи в спряна кола?

— Не съм видяла нищо такова — увери ме жената и стовари книгите на кухненската маса. После вдигна един по един капаците на тенджерите по печката. — Сам ли си приготвил всичко това?

— Естествено. Мога да ти сипя, ако искаш. Но не е нищо особено.

— Как така да не е нищо особено! Умирам за такава храна.

 

 

Наредих чиниите на кухненската маса.

Седнахме да хапнем и аз загледах изумен как тя омита самоуверено всичко до троха. Имаше невероятен апетит.

Налях си голям бърбън „Олд Кроу“ с лед, кипнах бучка запържено тофу и отгоре настъргах бяла ряпа — за мезе към уискито. Предложих и на жената нещо за пиене, тя обаче не прояви интерес.

— Но нали мога да си взема малко от запърженото тофу? — попита.

Побутнах половината бучка, която ми беше останала, и продължих да си пия бърбъна без мезе.

— Ако искаш, има ориз. За нула време мога да ти направя и супа мизо — допълних аз.

— Супер! — възкликна жената.

Приготвих бульон от сушена риба тон и добавих водорасли, за да направя супа мизо. Поднесох я заедно с купичка ориз и umeboshi. И този път жената излапа всичко до шушка. Единственото, което остави, бяха две костилки от кайсии.

После въздъхна доволно.

— Ммм, беше вкусно. Поздравления за готвача — каза тя.

Никога през живота си не бях виждал такова тъпичко същество да яде така стръвно. Като човек, приготвил вечерята, бях удовлетворен и не можех да не й го призная — беше се справила с всепоглъщаща красота. Бях възхитен. И може би малко отвратен.

— Я ми кажи, винаги ли ядеш по толкова много? — изпелтечих.

— Ами да, защо? За мен си е нещо обичайно — отвърна невъзмутимо жената.

— Но ти си съвсем слабичка.

— Разширен стомах — призна си тя. — Няма значение какви количества поглъщам. Не пълнея.

— Сигурно се охарчваш за храна — отбелязах.

Истината бе, че жената беше натъпкала наведнъж в разширения си стомах всичката ми храна до утре вечерта.

— Направо ужас — съгласи се тя. — Заплатата ми изчезва почти изцяло в стомаха.

Още веднъж й предложих нещо за пиене и този път тя се съгласи на бира. Извадих една от хладилника заедно с двойна порция франкфуртери, които метнах в тигана — за всеки случай. Колкото и да е невероятно, тя ги излапа всичките без двата, които заделих за себе си. Това момиче си беше същинска прегладняла ламя!

Потърсих последно спасение в готовата картофена салата, към която добавих и малко риба тон с водорасли. Заедно с втората й бира заминаха и те.

— Пръстите да си оближеш! — измърка жената.

Почти не бях сложил и залък в уста, а вече бях на третия бърбън с лед.

— Между другото за десерт има шоколадова торта — предадох се аз.

Тя, разбира се, й се нахвърли. Загледах невярващо — почти виждах как храната е заседнала чак до гърлото й.

Може би точно заради това не получих ерекция.

От Олимпиадата в Токио това беше първият път, когато не се показах на висота.

— Няма нищо, не се разстройвай — опита се да ме утеши тя.

След десерта пийнахме още, аз — бърбън, жената — бира, послушахме плочи, после се гушнахме в леглото. И както вече казах, аз не получих ерекция.

Голото тяло на жената се вместваше идеално до моето. Тя лежеше и ме галеше по гърдите.

— Случва се на всеки. Не се вкисвай.

Но колкото повече се опитваше да ме ободри, толкова повече осъзнавах, че съм се издънил. Помня, чел съм някъде, че от естетична гледна точка половият член в спокойно състояние е по-приятен от възбудения. Но при тези обстоятелства това, кой знае защо, не ме утешаваше особено.

— Кога за последен път си правил секс? — попита жената.

— Може би преди две седмици — отвърнах аз.

— И тогава всичко наред ли беше?

— Разбира се — потвърдих.

Защо напоследък всички поставяха под въпрос сексуалния ми живот?

— С приятелката ти ли?

— С момиче на повикване.

— С момиче на повикване? Не изпитваш ли… как да го кажа… угризения на съвестта?

— Ами… не.

— И оттогава… нищо?

На кръстосан разпит ли бях?

— Не, нищо — отвърнах. — Бях толкова зает с работа, че нямах време да си прибера дрехите от химическото чистене, камо ли да се занимавам с мастурбиране.

— Сигурно е заради това — отсъди тя убедено.

— Заради кое?

— Заради многото работа. В смисъл, щом си толкова зает…

— Може би.

Може би защото до снощи не бях спал двайсет и шест часа.

— Какво работиш?

— О, разни неща, свързани с компютрите.

Дежурният ми отговор. Всъщност не беше съвсем лъжа и тъй като повечето хора не разбират много-много от компютри, обикновено не ме разпитват повече.

— Сигурно е свързано с дълги часове умствен труд. Предполагам, че напрежението просто се трупа и временно те изважда от строя.

Доста добро обяснение. Цялото безумие наоколо. Нищо чудно, че бях станал импотентен.

— Защо не допреш ухо до стомаха ми? — предложи жената и отметна одеялото към долния край на леглото.

Тялото й беше стройно и красиво. Нито грамче тлъстини, гърди като свенливи пъпки. Допрях ухо до меката гладка кожа под пъпа — странно, по нищо не личеше, че жената е излапала такива количества храна. Беше като вълшебното палто на Харпо Маркс, което поглъща всичко пред погледа.

— Чуваш ли нещо? — попита жената.

Затаих дъх и се ослушах. Долавяше се само бавният ритъм на пулса й.

— Не чувам нищо — казах.

— Наистина ли не чуваш как стомахът ми смила всичката храна? — попита жената.

— Съмнявам се храносмилането да издава чак такива звуци. Само стомашни сокове, които разтварят нещата. Е, би трябвало да има някаква перисталтика, но и тя едва ли се чува.

— Аз обаче чувствам, че стомахът ми къркори. Защо не послушаш още малко?

Нямах нищо против да остана в това положение. Огледах лениво издатинката с тънките срамни косми точно отпред. Не чувах нищо, което да прилича на храносмилане. Спомних си една такава сцена във „Врагът долу“. Точно под ухото ми железният стомах на жената се беше впуснал в храносмилателна операция точно като подводницата, в която беше Курт Юргенс.

Предадох се и вдигнах глава от стомаха й. Облегнах се и я прегърнах. Усетих мириса на косата й.

— Имаш ли тоник? — попита тя.

— В хладилника — отговорих.

— Припи ми се водка с тоник. Нали може?

— Защо не?

— На теб да ти донеса ли?

— Естествено.

Жената стана от леглото и отиде гола в кухнята да налее две водки с тоник. През това време аз пуснах любимия си албум на Джони Матис. Онзи с „Научи ме тази нощ“. После, както си тананиках, се върнах в леглото. Заедно с безжизнения си член и с Джони Матис.

— На колко години си? — попита жената, след като се появи с водката.

— На трийсет и пет — отговорих. — А ти?

— Почти на трийсет. Изглеждам малка, всъщност обаче съм на двайсет и девет — каза тя. — Но честно, не си ли бейзболист или нещо такова?

Толкова се изненадах, че разплисках по гърдите си малко от водката с тоника.

— Това пък откъде ти хрумна? — възкликнах. — От петнайсет години не съм се и докосвал до топка за бейзбол.

— И аз не знам, просто ми се стори, че съм виждала лицето ти по телевизията. В някаква игра с топка. Или е било по новините?

— Никога не съм правил нещо достойно да влезе в новините.

— Реклама?

— Не — казах.

— Значи може би е бил твой двойник. Със сигурност не приличаш на компютърджия — рече жената, после замълча. — Труден си за разбиране. Говориш за еволюция и еднорози и носиш сгъваем нож.

Тя посочи панталона ми на пода. Ножът се подаваше от задния джоб.

— О — възкликнах, — в моята професия човек трябва да внимава много. Обработвам данни. Биотехнологии, ей такива неща. Намесени са корпоративни интереси. Напоследък има голямо компютърно пиратство.

Тя не повярва и на дума от онова, което й казах.

— Защо не се заемем с нашите приятели еднорозите? Това беше първоначалната цел да ме повикаш тук, нали?

— Добре че ми напомни — отвърнах.

Тя ме пусна и взе от нощното шкафче двата тома. Единият беше „Археология на животните“ на Бъртланд Купър, вторият — „Книга на измислените твари“ на Хорхе Луис Борхес.

— Нека ти обясня набързо — подхвана жената. — Борхес описва еднорога като плод на въображението, нещо като змейовете и русалките. А Купър не изключва възможността по някое време наистина да е имало еднорози и подхожда към въпроса по-научно. За съжаление и двамата нямат какво толкова да съобщят по темата. Дори змейовете и джуджетата са описани по-добре. Предполагам, че, така да се каже, еднорозите никога не са вдигали много шум. Това е всичко, което открих в библиотеката.

— Предостатъчно е. Наистина съм ти признателен. А сега имам още една молба. Как мислиш, можеш ли да прочетеш някои от по-интересните части и да ми ги преразкажеш?

 

 

Тя отвори първо „Книгата на измислените твари“. И ето какво научихме:

Има два вида еднорози: западна разновидност, водеща началото си от Гърция, и китайска разновидност. Те се различават напълно по външен вид и по начина, по който хората ги възприемат. Плиний например описва еднорога на гърците ето така:

 

 

В тяло той прилича на кон, в глава на елен, в крака на Слон, в опашка на глиган, ръмжи страховито, насред челото има един-единствен черен рог с дължина два лакътя, мълви се, че този див звяр не може да се хване жив.

 

 

Ето какъв обаче е китайският еднорог:

 

 

Той е с тяло на елен, с опашка на бик и с копита на кон. Късият му рог, израсъл от челото, е от плът, отзад козината му е в пет различни цвята, докато коремът му е кафяв или жълт.

 

 

Разликата е не само във външния вид. Изтокът и Западът не постигат единодушие и по нрава и символиката. Западът смята еднорога за свиреп и кръвожаден. Оттам е и рогът с дължина един метър. И не само това, според Леонардо да Винчи единственият начин да заловиш еднорог е като впримчиш страстите му. Пред звяра слагат млада девица и той е толкова обезсилен от желание, че забравя да напада и вместо това полага глава върху скута й. Значението на рога няма как да остане незабелязано.

От друга страна, китайският еднорог е свещено животно и носи щастие. Заедно с дракона, феникса и костенурката се числи към Четирите същества, които бдят над човека, и се нарежда най-високо сред Триста шейсет и петте животни, обитаващи сушата. Изключително благ по нрав, еднорогът прави и на мравката път и се храни не с трева, която расте, а само със сено. Живее едно хилядолетие, а посети ли някого, това предвещава раждането на голям мъдрец. И така, четем, че майката на Конфуций се е натъкнала на еднорог, докато е носела в утробата си философа.

 

 

Седемдесет години по-късно едни ловци убили килин — около рога му още имало малко от панделката, която майката на Конфуций била завързала там. Конфуций отишъл да погледне Еднорога и се разридал, понеже знаел какво вещае смъртта на това невинно тайнствено животно, и в тази панделка било заложено миналото му.

 

 

Килинът се появява отново в китайската история през тринайсети век. Точно преди Чингис хан да нахлуе в Индия, предните му бойни отряди се натъкват насред пустинята на еднорог. Този еднорог е с глава на кон и с тяло на елен. Козината му е зелена и той казва с човешки глас: „Дошло е време да се върнете в царството на своя господар.“

 

 

След като се допитал, един от сановниците на Чингис хан му обяснил, че това животно е джао-шуй, разновидност на килина. „Четири века воюва великата войска в земите на запад — рекъл сановникът. — Ужасени от кръвопролитията, небесата предупреждават чрез джао-шуй. В името на небесата пощади Империята, а умереността ще бъде възнаградена с безгранична наслада.“ Императорът се отказал от намеренията си за война.

 

 

На Изток — мир и спокойствие, на Запад — войнственост и похот. Въпреки това еднорогът си остава измислено животно, плод на въображението, и може да въплъщава каквато добродетел решите.

Има обаче един вид морска свиня или кит, наричан нарвал — „морски еднорог“. Той има не точно рог, а по-скоро огромен бивен на горната челюст, щръкнал от върха на главата. „Рогът“ е дълъг средно два и половина метра и е усукан като свредел. Това китообразно животно се среща доста рядко и не присъства в средновековните писания.

През мезозойската ера е имало и други млекопитаещи, които са приличали на еднорог, но те малко по малко са измрели.

Жената взе „Археология на животните“ и продължи:

През мезозойската ера, преди около двайсет милиона години, в Северна Америка съществуват два вида преживни. Първият е цинтетоцерусът, а вторият — кураноцерусът. И двата вида са трироги, макар че единият рог очевидно е бил обособен.

Цинтетоцерусът представлява нещо средно между пони и елен и е с по един рог на слепоочията и с дълъг бивен във формата на буквата „Y“ на върха на носа. Кураноцерусът е с малко по-валчеста муцуна и с два еленови рога на върха на главата, а също с допълнителен рог, извит нагоре и назад. Като цяло гротескни твари.

В разреда на млекопитаещите еднорозите и животните с нечетен брой рога се срещат рядко и дори са нещо като отклонение в еволюцията. Иначе казано, те са еволюционни сираци и общо взето, видовете с нечетен брой рога като тези всъщност са измрели и не се срещат по Земята. Дори огромният трирог трицеротопс е изключение сред динозаврите.

Ако отчетем, че рогата са оръжие за близък бой, третият рог вече е излишен. Както при зъбите на вилиците по-големият брой рога увеличава съпротивата на повърхността, което на свой ред затруднява боденето. Освен това по законите на динамиката има голяма опасност трите рога да се заклещят в предмети от среден обсег и така никой от тях не прониква в тялото на противника.

В случай че животното се изправи пред няколко противника, трите рога го правят тромаво в движенията и е доста сложно то да извади рогата си от туловището на единия, за да го насочи към другия. Именно тези недостатъци са предопределили залеза на трирогото животно: много по-добър модел са двата или единият рог.

Предимствата на двата рога се обясняват с двустранната симетрия в тялото на животното. При всички животни, където има равновесие вдясно и вляво, разпределящо силата им в две посоки, се наблюдават съответните модели на растеж и движение. С тази симетрия са белязани носът и дори устата и тя всъщност разделя функциите на две. Пъпът, разбира се, е само един, въпреки че това е атавистична особеност. И обратното, половият член и влагалището вървят заедно.

Най-важни са очите. И за нападение, и за защита, те действат като диспечерска кула, затова най-полезен е рогът, разположен в непосредствена близост с очите. Най-ярък пример е носорогът, който като цяло си е „еднорог“. Освен това е изключително късоглед и причината е тъкмо единственият рог. Като житейска пригодност носорогът е недъгав. Въпреки този потенциално пагубен недостатък той е оцелял по две несвързани една с друга причини: тревопасен е и тялото му е покрито с плочеста броня. Ето защо не му е нужна защита. Като тяло носорозите приличат на трицеротопсите.

И все пак, ако се съди от запазилите се изображения, еднорозите са съвсем различни. Те са без броня, напълно беззащитни са, наподобяват елен. Ако освен всичко останало еднорогът е бил и късоглед, този недостатък е щял да бъде пагубен. Нямало е да го спасят дори силно развити сетива като обонянието и слуха. Той е щял да се превърне в лесна плячка за ловците. Пък и не е имал резервен рог, което в случай на злополука е щяло да доведе до тежки последици.

Друг недостатък на единствения рог е, че той трудно се забива със сила, точно както заради принципите на равновесието резците не могат да разпределят сила, каквато разпределят кътниците. Колкото по-голяма е масата, толкова по-голяма е и устойчивостта, когато се прилага сила. Както личи, еднорозите са страдали от физиодинамични недостатъци.

— Нямаш равна в обясненията, а? — прекъснах аз жената.

Най-неочаквано тя се усмихна и прокара два пръста нагоре по гърдите ми.

— По пътя на логиката — продължи — има само едно, което е могло да спаси еднорога от изчезване. И това е много важно. Имаш ли някакви предположения?

Преплетох пръсти и помислих малко, но не бях много сигурен.

— Липса на естествени врагове? — осмелих се да кажа.

— Браво, позна — отвърна жената и ме млясна по устните. — А сега помисли: при какви условия няма естествени врагове?

— Ами първо откъснатост. Място, до което не може да стигне никой ловец — предположих аз. — Например високо плато като в „Изгубеният свят“ на Конан Дойл. Или някъде на дълбоко, например в кратер.

— Супер! — възкликна тя и почука с показалец по сърцето ми. — Всъщност има описан случай на еднорог, намерен точно при такива обстоятелства.

Да бе, да!

 

 

Жената продължи с обясненията:

През 1917 година същият този предмет е открит на Руския фронт. Това става през септември, един месец преди Октомврийската революция, през Първата световна война, при правителството на Керенски, точно преди началото на болшевишкия преврат.

Докато копае окоп на фронтовата линия в Украйна, един руски пехотинец изважда тайнствен предмет. Мята го встрани, решил, че е череп на крава или на лос. Ако черепът си беше останал там, всичко е щяло да приключи и находката е щяла да остане заровена в мрака на историята. По една случайност обаче лейтенантът, на чието подчинение е пехотинецът, бил завършил биология в Петроградския университет. Той забелязва, че черепът е по-особен, и след като се прибира в щабквартирата, го оглежда много внимателно. Стига до заключението, че черепът е на непознато дотогава животно. Свързва се незабавно с декана на Биологическия факултет в университета и го моли да прати научна експедиция. Тя обаче не пристига. По онова време в Русия цари смут. Най-важни са храната, барутът и лекарствата. Комуникациите са спъвани от стачки и е невъзможно до фронта да се добере екип учени. А и да бяха пристигнали, при тези обстоятелства едва ли щяха да проведат експедицията. Руската армия търпи поражение след поражение, фронтът е изтласкван неотклонно назад. Нищо чудно мястото вече да е било на германска територия.

Самият лейтенант завършва живота си плачевно. През ноември същата година е обесен на телеграфен стълб.

По същия начин по телеграфната линия между Украйна и Москва са ликвидирани мнозина офицери с буржоазен произход. А лейтенантът просто е завършил биология и изобщо не се е интересувал от политика.

Въпреки всичко, непосредствено преди болшевишката армия да завземе властта, лейтенантът се сеща да повери черепа на един ранен войник, на когото му предстои да се прибере вкъщи, обещава му, че ще получи голямо възнаграждение, след като достави на декана в Петроград черепа, прибран на сигурно в сандъче. Войникът е изписан от лазарета, но изчаква до февруари следващата година и чак тогава отива в университета колкото да види, че той е затворен за неопределено време. Повечето преподаватели или са прогонени, или са избягали от страната. Няма особена надежда университетът да отвори пак врати. Войникът няма друг избор, освен да се опита да си потърси по-късно парите. Поверява черепа на зет си, който държи в Петроград конюшня, и се прибира в родното си село на около триста километра от столицата на някогашната империя. По неустановени причини войникът така и не отива повече в Петроград, а черепът остава да лежи забравен в конюшнята.

След това, през 1935 година, се появява отново. Петроград вече е преименуван на Ленинград. Ленин е мъртъв, Троцки е в изгнание, на власт е Сталин. В Ленинград вече никой не язди коне. Някогашният собственик на конюшнята е продал половината от нея, а в другата е отворил магазинче „Всичко за хокея“.

— За хокея ли? — зяпнах аз от учудване. — През трийсетте години в Съветския съюз?

— Не ме питай. Само ти преразказвам. Но знае ли човек? Следреволюционен Ленинград е бил много модерен град. Нищо чудно всички там да са играели хокей.

И така, докато разчиства склада, някогашният собственик на конюшнята се натъква на сандъчето, което зет му е оставил при него през 1918 година. Вътре има писмо до декана на Биологическия факултет в Петроградския университет. В него пише: „Много ви моля, възнаградете добре човека, донесъл предмета.“ Както би могло да се очаква, доставчикът на стоки за хокей отнася сандъчето в университета, който вече се казва Ленинградски, и се опитва да се срещне с декана. Това се оказва невъзможно. Деканът е евреин и след падането на Троцки е заточен в Сибир.

Но собственикът на конюшнята не е вчерашен. Тъй като не го чака друго, освен до края на дните си да пази черепа на неустановеното животно, без да получи и копейка, той все пак намира друг професор по биология, разказва му всичко от край до край и успява да го убеди да му плати прилична сума. Прибира се с няколко рубли по-богат.

Професорът оглежда милиметър по милиметър черепа и накрая стига до същото заключение като лейтенанта преди осемнайсет години и по-точно, че черепът не принадлежи на никое от животните, живеещи по Земята, не принадлежи и на животните, за които се знае, че са съществували някога. Като морфология се доближава най-много до елена. Ако се съди по формата на челюстта, черепът явно е на копитно тревопасно с малко по-валчеста глава. И все пак най-съществената разлика между този екземпляр и елена е — внимание! — единственият рог, променил средата на челото.

Рогът си стои непокътнат. Със сигурност не се е съхранил изцяло, но онова, което се е запазило, е достатъчно, за да се възстанови правият рог с дължина приблизително двайсет сантиметра. Рогът е откършен след третия сантиметър, а в основата диаметърът му е около два сантиметра.

„Два сантиметра“, повторих си аз наум. Черепът, който бях получил от стареца, беше с вдлъбнатина с диаметър точно два сантиметра.

Петров — както се казва професорът — събира няколко асистенти и аспиранти и екипът заминава за Украйна — там в продължение на един месец провежда разкопки на мястото, където са били окопите на младия лейтенант. За съжаление учените не откриват подобни черепи. Затова пък се натъкват на доста любопитни факти за областта, известна като Волтафилското плато. То е средно на височина и затова образува един от малкото естествени стратегически участъци в хълмистите равнини. През Първата световна война германската и австро-унгарската войска постоянно влизат в кървави сражения с руснаците, които нападат от всички посоки. През Втората световна война цялото плато е издълбано до неузнаваемост от обстрела, но това е станало години по-късно.

Онова, което привлича вниманието на професор Петров, е, че костите, намерени при разкопки на Волтафилското плато, се разминават съществено с разпределението на животинските видове в този пояс. Заради това той стига до заключението, че в древността платото е било не възвишение, а кратер, люлка на невиждана флора и фауна. С други думи, изчезнал свят.

Плато, появило се от кратер, може и да е изпитание за въображението, но се е случило точно това. Отстрани кратерът е опасно стръмен, но през хилядолетията стените се ронят заради неустановени геоложки промени, така че основата се огъва нагоре и се превръща в най-обикновен хълм. Еднорогът, неприспособил се към еволюцията вид, продължава да живее на възвишението, откъснат от всички хищници. Там има изобилие от естествени извори, почвата е плодородна, условията са идилични. Професор Петров представя на съветската Академия на науките откритието си, на което посвещава доклада „Някои съображения за организмите на Волтафилското плато“ — в него привежда общо трийсет и шест зоологически, ботанически и геоложки доказателства в полза на хипотезата си за изчезналия свят. Това става през август 1936 година.

Докладът е посрещнат на нож. Никой в Академията не гледа сериозно на професора. Той трябва да защити тезата си точно когато в августейшото учреждение се води битка за надмощие между Московския и Ленинградския университет. Ленинградчани не са в добри позиции и заради уж недиалектичния си подход са подложени на яростна критика. Но и без хипотезата, изказана от Петров, има неоспорими веществени доказателства — самият череп. Следващата година екип от специалисти изучава най-внимателно въпросния предмет. Те са принудени да направят извода, че той наистина не е фалшификат и че имат пред себе си истински череп на еднорого животно. В крайна сметка комисията към съветската Академия на науките обявява странния предмет, предизвикал толкова спорове, за спонтанен мутант на Cervidae odocoileus без последици за еволюционния вид и като такъв — за неподходящ за по-нататъшни изследвания. Черепът е върнат на професор Петров от Ленинградския университет.

След това той чака храбро вятърът на съдбата да смени посоката си и изследванията му да получат признание, но избухналата през 1941 година война между Германия и Съветския съюз разбива всичките му надежди и сломен, той умира през 1943 година. Черепът изчезва през Ленинградската обсада от 1941 година. Ленинградският университет е изравнен със земята от германските снаряди. Унищожено е цялото университетско градче, да не говорим пък за някакъв си животински череп. Така изчезва единственото неопровержимо доказателство за съществуването на еднорога.

— Значи не се е запазило нищо? — попитах аз.

— Нищо освен снимки.

— Снимки ли?

— Ами да, снимки на черепа. Професор Петров е направил стотина фотографии на черепа, някои от които са оцелели от разрушенията през войната. Пазят се в справочния отдел на библиотеката към Ленинградския университет. Ето, като тази тук.

Жената ми подаде книгата и посочи черно-бялата репродукция върху страницата. Снимката беше доста мътна, но все пак на нея като цяло личеше формата на черепа. Той беше сниман върху маса с бяла покривка до ръчен часовник — за сравнение, а в средата на челото беше нарисувано кръгче — да се види къде е бил рогът. Явно беше от същия вид както черепа, който ми беше дал старецът. Хвърлих един поглед към черепа върху телевизора. Както беше покрит с тениската, приличаше на заспала котка. Дали да не кажа на жената? Не, тайната е тайна, защото не я разгласяваш.

— Как мислиш, дали черепът наистина се е изгубил през войната? — попитах аз.

— Предполагам — рече тя, като намотаваше бретона си върху кутрето. — Ако се вярва на книгата, Ленинград е бил разрушен до основи, а ако отчетем, че районът на университета е пострадал най-силно, сигурно можем да твърдим, че черепът е бил унищожен заедно с всичко останало. Е, да, не е изключено преди началото на сраженията професор Петров да го е пренесъл другаде. Или черепът да се е озовал сред плячката, отмъкната от германските войски… Каквото и да се е случило, оттогава никой не е споменавал да го е виждал.

Взрях се във фотографията, после затворих шумно книгата. Дали черепът, който беше у мен, не беше именно от Волтафилското плато и от Ленинград? Или беше друг череп на еднорог, изваден от земята на друго място и в друго време? Най-лесно беше да питам стареца. Да му кажа например, така и така, откъде взехте онзи череп. И защо ми го дадохте? Е, би трябвало да се видя със стария шегобиец, когато му занеса разбърканите данни. Щях да го питам тогава. А сега нямаше какво толкова да му мисля.

Загледах разсеяно тавана с главата на жената върху гърдите си и тялото й, сгушено до мен. Прегърнах я. Изпитвах известно облекчение за черепа на еднорога, но състоянието на мъжествеността ми си оставаше непроменено. Карай. Със или без ерекция, жената продължаваше да рисува замечтано върху корема ми някакви криволици.