Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (7)

7.
Череп, Лорън Бакол, библиотека

Навън беше тъмно и ръмеше, по улиците гъмжеше от хора, които се прибираха от работа. Мина цяла вечност, докато хвана такси.

Дори при обичайни обстоятелства ми е трудно да спирам такси. Тук трябва да обясня, че за да избегна потенциално опасни ситуации, гледам да не спирам първите две празни таксита, минаващи покрай мен. Семиотехите обикалят с фалшиви таксита и се мълвеше, че се случвало да отпрашат в неизвестна посока с някой калкутех, току-що приключил работа. Е, може и да бяха само слухове, понеже не познавам калкутех, на когото наистина да му се е случвало. Но човек трябва да внимава.

Затова винаги се качвам на метрото или на автобуса. Този път обаче бях капнал от умора и ми се спеше, хич не ми се блъскаше по претъпканите влакове в най-натовареното време. Реших да взема такси, нищо че щеше да ми отнеме повече време. Вече в таксито на няколко пъти бях на път да задремя и се стрясках от фалшиви тревоги. Щом се приберях, щях да си отспя на воля. Таксито не беше място за спане.

За да стоя буден, се съсредоточих върху бейзболната среща, която предаваха по радиото. Не следя бейзбола, ето защо за удобство реших да съм от отбора, който нападаше. Моят отбор губеше с три на едно. Имаше два аута с човек във втора база, когато нашият отбор премина в настъпление, но рънърът се препъна между втора и трета база и не отбеляза нищо. Коментаторът го нарече „бездарна игра“ и дори аз бях на същото мнение. Е, всеки може да сгреши, но човек не се препъва между втора и трета база насред бейзболен мач. Тази издънка явно обърка питчъра на моя отбор до степен той да метне лесна топка на противниковия батер, който я препрати в лявото поле така, че ни отбелязаха точка.

Когато таксито спря пред нас, резултатът беше четири на едно. Платих, прибрах си кутията за шапки и замъгления мозък и слязох. Вече почти не ръмеше.

В пощенската кутия нямаше и следа от поща. На телефонния секретар не беше записано нито едно съобщение. Явно на никого не му се занимаваше с мен. Чудо голямо. И на мен не ми се занимаваше с никого. Извадих от фризера малко лед, налях си голямо уиски и добавих газирана вода. После се съблякох и след като се пъхнах под завивките, седнах в леглото и отпих от уискито. Имах чувството, че всеки момент ще се унеса, но трябваше да си позволя този лукс. Любим ритуал и интерлюдия между времето, когато си лягам, и мига, когато заспивам. Да си пия питието в леглото, да слушам музика и да чета книга. За мен те бяха ценни точно колкото красивия залез или хубавия чист въздух.

Бях преполовил уискито, когато зазвъня телефонът. Беше закрепен на кръгла маса на два метра от долния край на леглото. Нямах намерение да напускам хубавото си топло местенце и да ходя чак дотам, за да вдигам, затова просто загледах как нещото звъни. Тринайсет пъти, четиринайсет пъти, чудо голямо! Ако това тук беше комикс, телефонът щеше да се тресе във въздуха, но такова нещо не се случваше. Апаратът продължи да си стои смирено на масата и да звъни ли, звъни. Аз пък си пиех уискито и само го гледах.

До телефона бяха портфейлът, ножът ми и онази кутия с подаръка. Мина ми през ума, че не е зле да я отворя. Може би беше нещо, което се разваля и трябва да го сложа в хладилника, нещо живо и дори нещо „спешно“. Но бях много уморен. Пък и е близко до ума, че ако намеренията на човека, който ми е дал подаръка, са включвали някое от изброените по-горе неща, той е трябвало да ме предупреди. След като телефонът спря да звъни, изпих на един дъх каквото беше останало от уискито, изключих лампата върху нощното шкафче и затворих очи. Върху мен падна огромната черна мрежа на съня, който ме беше дебнал от засада. Докато се унасях, си помислих — наистина ли очаквате да знам какво става?

 

 

Когато накрая се събудих, беше сумрачно. Часовникът показваше шест и петнайсет, но аз не разбрах дали е вечер или сутрин. Нахлузих един панталон и надзърнах през вратата, за да проверя изтривалката на съседа. На нея лежеше сутрешният вестник, което ме наведе на заключението, че е сутрин. Във време като това е удобно да си абониран за вестник. Дали да не го направя?

И така, бях спал десет часа. Тялото ми още жадуваше за почивка. Този ден нямаше нищо, на което трябваше да обърна внимание, затова можех да си се върна щастливо в леглото. Но после се отказах и станах. Както все повтарям, хубаво е да ставаш заедно със слънцето. Застанах под душа, изтърках се хубаво, после се избръснах. Направих обичайните двайсет и пет минути калистеника. Приготвих си набързо закуска.

Съдържанието на хладилника беше почти плячкосано. Време да го презаредя. Седнах с портокаловия сок и съставих списък на покупките. Той запълни цяла страница и се плисна и върху втора.

Напъхах в пералнята мръсните дрехи и тъкмо си чистех на мивката маратонките с четката, когато се сетих за тайнствения подарък на стареца. Пуснах обувките, измих си ръцете и отидох да взема кутията за шапки. За размерите си пак беше лека — някак неприятна лекота. По-лека, отколкото трябваше да бъде.

Нещо ме накара да застана нащрек. Наречете го професионален нюх. Огледах набързо стаята. Беше притеснително тихо. Почти с изключен звук. Но за всеки случай се изкашлях и си прозвуча като кашлица. После отворих сгъваемото ножче и ударих с дръжката по масата — прозвуча си като удар с дръжка. Но бях преживял изключения звук и бях станал мнителен. Отворих прозореца към балкона. Чух автомобили и птици. Какво облекчение. Със или без еволюция, светът трябва да си има звук.

Срязах лепенката, като внимавах да не повредя съдържанието на кутията. Отгоре имаше намачкан вестник. Разгънах няколко страници — „Майничи Шимбун“ отпреди три седмици, никакви забележителни новини. Пак намачках страниците и ги метнах. В кутията сигурно имаше намачкани вестници от две седмици, все „Майничи“. След като махнах вестниците — да не пречат, се натъкнах на пласт от онези червейообразни нещица с размер на малък пръст — от полиетилен? от стиропор? — каквито използват при пакетиране. Изгребах ги и те заминаха в боклука. Ама че главоболен подарък. След като махнах половината пластмасови неща, изникна някакъв предмет, и той увит във вестник.

Не ми хареса как изглежда. Отидох в кухнята и се върнах с кутийка кока-кола. Седнах на ръба на леглото и я изпих цялата. Изрязах си един нокът. На балкона се появи черна отпред птица, която заподскача по масата и закълва чевръсто трохите. Ведра утринна гледка.

Накрая отново насочих вниманието си към увития във вестник предмет и го извадих внимателно от кутията. Вестникът беше омотан с още лепенка и приличаше много на произведение на съвременното изкуство. По форма приличаше на издължена диня, макар че, пак повтарям, беше съвсем лек. Разчистих масата и размотах лепенката и вестника.

Беше череп на животно.

Страхотно, няма що, помислих си. Онзи стар смотаняк наистина ли си въобразява, че ще си умра от радост? Явно не беше наред, щом подаряваше черепи.

По форма черепът беше като на кон, но значително по-малък. От ограничените си познания по биология стигнах до извода, че черепът е бил прикрепен към раменете на тревопасно млекопитаещо с тясна муцуна и копита, при това не особено голямо. Я да видим сега. Проверих кое от животните в умствения ми каталог отговаря на описанието. Сърна, коза, овца, магаре, антилопа… За други не се сещах.

Сложих черепа върху телевизора. Много стилно. Ако бях Ърнест Хемингуей, щях да си го сложа над камината, до главата на американския лос. Но в жилището ми нямаше, разбира се, камина. Нямаше камина, нямаше и бюфет, нямаше дори дрешник в коридора. Затова черепът се озова върху телевизора.

Напъхах останалата опаковка в боклука. На дъното на кутията имаше дълъг предмет, омотан във вестник. След като го разгънах, видях, че е маша от неръждаема стомана точно като машата, която старецът беше използвал за колекцията си от черепи. Заприлича ми на палката от слонова кост на диригент на Берлинската филхармония.

— Добре де, добре, ще поиграя и аз на това — казах на глас.

Отидох при черепа върху телевизора и го чукнах по челото. Чу се стон като носовото скимтене на голямо псе. Не твърдото дрънчене, което очаквах. Да, странно, но от къде на къде ще се разстройвам! Щом черепът издаваше този стон като скимтене, кой бях аз, че да го оспорвам?

Бързо ми писна да почуквам по черепа. Седнах и набрах номера на Системата, за да си проверя графика. Човекът, който отговаряше за мен, вдигна и ми каза, че ме е записал за някаква работа след четири дни, имал ли съм нещо против? Нямам, отвърнах. Мина ми през ума да проверя разрешителното за разбъркване, но реших да не го правя. Това щеше да отприщи доста излишни приказки. Документите бяха съвсем наред, бях си получил парите. Пък и старецът ми беше обяснил, че за да запази всичко в тайна, е заобиколил представителите. Я да не усложнявам нещата.

Освен това не бях в див възторг от мъжа, който ме представляваше. Висок, към трийсетте, малко сухар, от хората, които си въобразяват, че знаят всичко. Старая се да избягвам разговорите с такива като него освен ако не се налага.

Приключих с уточненията и затворих, после отидох във всекидневната, отпуснах се на канапето и с бира в ръка пуснах на видеото „Кий Ларго“ с Хъмфри Богарт. Обичам Лорън Бакол в „Кий Ларго“. Обичам я, разбира се, и в „Големият сън“, но в „Кий Ларго“ тя е направо неотразима.

Докато гледах екрана на телевизора, очите ми съвсем естествено се преместиха към животинския череп отгоре. Не можех да се съсредоточа. Спрях видеото на мястото, където излиза ураганът, като си обещах да догледам по-късно филма, и както си пиех бирата, се взрях невиждащо в предмета върху телевизора. В мен се прокрадна подозрението, че съм виждал и друг път черепа. Но къде? И как? Извадих от чекмеджето една тениска и я метнах върху черепа, за да си догледам „Кий Ларго“. Най-после можех да се съсредоточа върху Лорън Бакол.

 

 

В единайсет излязох от нас и се запътих към супермаркета при метрото, след това се отбих в магазина за спиртни напитки, за да взема червено вино, газирана вода и портокалов сок. Прибрах от химическото чистене едно сако и две ризи, в магазина за канцеларски материали купих химикалка, пликове и листове за писма, в железарията избрах най-ситното точило. После — в книжарницата две списания, в електроматериалите електрически крушки и касети, във фотографското ателие филм „Полароид“. Накрая беше музикалният магазин, където си избрах няколко диска. Сега вече цялата задна седалка на мъничкия ми автомобил беше заета от пазарски пликове. Явно съм роден да пазарувам. Изляза ли в града, се връщам като катерица през ноември с купчини дребни нещица.

Дори колата, която карах, си беше само за пазар. Взех я само защото вече купувах прекалено много неща, за да ги пренасям до нас сам. Мъкнех един пазарски плик, когато минах случайно покрай магазин за автомобили на старо и видях колко различни коли имат. Не съм особено запален по колите и не разбирам от тях. Затова казах просто:

— Така и така, трябва ми кола, все едно каква марка, да не е лъскава и голяма.

Продавачът на средна възраст понечи да извади каталог, но на мен не ми се гледаха каталози. Обясних му, че чисто и просто ми трябва кола за пазар. Не е нужно да развива голяма скорост по магистралите, не е нужно и да изглежда добре за срещи с жени. Няма да ходя с нея и на семейни излети. Не ми трябват мощен двигател и климатик, стерео, шибидах, гуми с кой знае какви грайфери. Искам просто прилична малка количка, която се управлява лесно, не бълва отработени газове, не е много шумна и няма да ми се разваля. Още по-добре ще бъде, ако е тъмносиня.

Колата, която човекът ми показа, беше жълта. Цветът не ми харесваше особено, но иначе автомобилчето се вместваше точно в описанието ми. И понеже беше стар модел, цената беше приемлива.

— Ето такива трябва да бъдат колите — заяви продавачът. — Мен ако питате, хората са превъртели.

Бях на същото мнение.

Така се сдобих с пазарска кола.

 

 

Приключих с покупките и отскочих до удобното заведение за бързо хранене в квартала. Поръчах си салата със скариди, лучени кръгчета и бира. Скаридите бяха извадени направо от фризера, лучените кръгчета бяха на каша. Но след като огледах заведението, не забелязах и един-единствен посетител, който да блъска по таблата или да се оплаква на келнерката. Ето защо си затворих устата и си доядох храната. Ако не ти е голяма кошницата, и разочарованията са малки.

От прозореца в ресторанта виждах магистралата с автомобили всякакви модели, цветове и стилове, които профучаваха шеметно. Спомних си веселото старче и закръглената му внучка. Колкото и да ми бяха симпатични, все пак си помислих, че не са много наред. Онзи празен асансьор, трапът, зейнал отзад в дрешника, ИНК-и и изключен звук — и в роман да го прочетях, нямаше да повярвам. И за спомен ми дадоха череп на животно.

Докато чаках след храната да ми донесат кафе, се замислих за пълното момиче. Замислих се за квадратните му обици, за розовия костюм и розовите обувки на високи токове. Замислих се за тялото му, за прасците, за гънките по врата, за формата на лицето и… ей за такива неща. Спомнях си стряскащо ясно всяка подробност, но като цяло жената ми беше в мъгла. Странно. Сигурно не можех да си представя едра жена в целия й вид, защото от известно време не бях спал с жена с наднормено тегло.

За последен път бях спал с дебелана в годината, когато в Каруизава стана престрелката в японската Червена армия. Жената беше с невероятни бедра и хълбоци. Беше касиерка в банка, все си разменяхме любезности през гишето. Познавах я от кръста нагоре. Сприятелихме се, веднъж отидохме да пийнем по нещо и накрая преспахме заедно. Чак в леглото забелязах, че долната част на тялото й е несъразмерна. Тя ми съобщи, че е такава, защото в училище постоянно играела тенис на маса, макар че не схванах каква точно е връзката. Не знаех, че от тениса на маса се напълнява от кръста надолу.

Въпреки това пълнотата й беше очарователна. Опрях ухо до хълбока й и изпитах чувството, че в идиличен пролетен следобед лежа на ливада — бедрата на жената бяха меки като току-що проветрена постелка, а надигналата се вълна на къдравите косми водеше плавно към срамната кост. Но когато й направих комплимент, единственото, което тя каза, бе:

— О, я стига!

 

 

След като излязох от ресторанта, отидох в близката библиотека. На гишето в справочната седеше стройна млада жена с дълга черна коса, която четеше книга в мека подвързия.

— Имате ли някакви справочници за черепа на млекопитаещите? — попитах аз.

— А? — вдигна тя очи.

— Справочници… за… черепите… на… млекопитаещите — повторих думите една по една.

— Че-ре-пи на млекопитаещи ли? — повтори и тя, едва ли не тананикайки.

Каза го много красиво, сякаш беше първата строфа от стихотворение. Прехапа долна устна и се позамисли.

— Един момент, ако обичате. Ще проверя — рече и се обърна да набере върху клавиатурата на компютъра думата „МЛЕКОПИТАЕЩИ“.

На екрана изникнаха двайсетина заглавия. Жената използва светлинна писалка и две трети от заглавията веднага изчезнаха. След това записа каквото беше останало и набра думата „СКЕЛЕТ“. Появиха се седем-осем заглавия, от които жената запази две и после ги вкара в „ЗАПОМНИ“, при другите книги, които беше избрала. Библиотеките със сигурност са дръпнали много напред. Дните с пликчетата по гърба на първата корица, където се пъхаха картончета, приличаха на избледнял сън. Като малък обичах печатите с датите, когато трябва да върнеш книгата.

Докато жената работеше чевръсто на компютъра, аз гледах дългата й коса и гъвкавия й гръб. Не знаех какво точно да си мисля за нея. Беше красива и явно доста умна, особено с пентаметровата си търсачка. Нямаше никаква причина да не я намирам за привлекателна.

Жената натисна бутона, за да принтира данните върху екрана, и ми подаде списъка.

— Можете да си изберете от девет заглавия — обясни ми.

1. НАРЪЧНИК ЗА МЛЕКОПИТАЕЩИТЕ

2. КАРТИНЕН АТЛАС НА МЛЕКОПИТАЕЩИТЕ

3. СКЕЛЕТЪТ НА МЛЕКОПИТАЕЩИТЕ

4. ИСТОРИЯ НА МЛЕКОПИТАЕЩИТЕ

5. АЗ, МЛЕКОПИТАЕЩОТО

6. АНАТОМИЯ НА МЛЕКОПИТАЕЩИТЕ

7. МОЗЪКЪТ НА МЛЕКОПИТАЕЩИТЕ

8. ЖИВОТИНСКИ СКЕЛЕТИ

9. ЗА КАКВО ГОВОРЯТ КОСТИТЕ

Можех да взема с картата си три книги. Избрах номера 2, 3 и 8. И номера 5 и 9 ми се виждаха любопитни, но, изглежда, не бяха свързани особено с разследването ми, затова ги оставих за друг път.

— Съжалявам, но „Картинен атлас на млекопитаещите“ е само за читалнята и не може да се изнася — каза жената, като се чешеше с химикалката по слепоочието.

— Изключително важно е. Как мислите, дали не е възможно да ми дадете книгата само за един ден — примолих се аз. — Утре до обяд ще я върна, обещавам.

— Съжалявам, но поредицата „Картинни атласи“ се търси много, такива са правилата в библиотеката. Мога да си изпатя, ако ви дам да изнесете справочници.

— Един ден. Много ви моля. Никой няма да разбере.

Жената се поколеба, пъхнала върха на езика си между зъбите. Хубаво розово езиче.

— Добре. Но да ми я върнете утре до девет и половина.

— Благодаря ви — рекох аз.

— Винаги на вашите услуги — каза жената.

— Наистина съм ви много признателен. Как да ви засвидетелствам благодарността си? Мога ли да направя нещо за вас?

— Всъщност да. Отсреща е сладоледената къща „Баскин-Робинс“. Не бих отказала един голям сладолед с шамфъстък и мока отгоре. Нали нямате нищо против?

— Сладолед с шамфъстък и мока отгоре — ей сега!

След което излязох от библиотеката и се отправих към „Баскин-Робинс“.

Когато се върнах, жената още не се беше появила с книгите, затова застанах при гишето с фунийката сладолед в ръка. Двама старци, които четяха вестници, се редуваха да се извръщат крадешком към тази любопитна гледка. Добре че сладоледът беше твърд, замръзнал. Можех да се почувствам още по-голям глупак само ако сладоледът започнеше да капе из цялата библиотека.

Книгата с меки корици, която жената четеше, беше захлупена с корицата нагоре върху гишето. „Пътешественик във времето“, биография на Х. Дж. Уелс, том втори. Книгата не беше библиотечна. До нея имаше три добре подострени молива и кламери. Кламери! Където и да отидех, все кламери! Ама че работа!

Може би някакво колебание в гравитационното поле внезапно беше наводнило света с кламери. А може и да си беше чисто съвпадение. Не можех да се отърся от чувството, че нещата не са нормални. Дали кламерите не ме преследваха? Където и да отидех, бяха там, винаги само на един поглед разстояние.

Тук имаше нещо гнило. Като се замисля, всъщност имаше две гнили неща. Първо животински черепи, сега кламери. Сякаш се очертаваше някаква последователност, но каква връзка можеше да има между черепите и кламерите?

Не след дълго жената се върна, понесла трите тома. Подаде ми ги и взе в замяна фунийката сладолед.

— Много ви благодаря — рече тя.

— И аз ви благодаря — казах й.

Тя хвана фунийката ниско зад гишето. Гледан отгоре, тилът й беше трогателен и беззащитен.

— Между другото, защо са ви толкова много кламери? — попитах.

— Кла-ме-ри ли? — изтананика жената. — За да прихващам листове хартия, разбира се. Всички ги използват. Вие не ги ли използвате?

Беше права. Благодарих й още веднъж и излязох от библиотеката. Наистина всички използваха кламери. Срещу хиляда йени ще се запасиш за цял живот. Ами да, защо не? Отбих се до магазина за канцеларски материали и си купих кламери — да ми стигнат за цял живот. После се прибрах.

 

 

Вече в апартамента подредих покупките. Окачих дрехите в гардероба. После разпилях по телевизора, точно до черепа, шепа кламери.

Красиво и артистично. Като композиция с пухена възглавница и нож за лед, с мастилница и маруля. Излязох на балкона, за да видя по-добре какво съм подредил върху телевизора. По нищо не се разбираше каква е връзката между черепа и кламерите. Или може би се разбираше?

Седнах на леглото. Не ми хрумна нищо. Мина известно време. Мина линейка, после камион, от който дясна партия си провеждаше кампанията. Пиеше ми се уиски, но се лиших и от него. Трябваше мозъкът ми да е съвсем бистър.

Отидох в кухнята и седнах с книгите от библиотеката. Първо разгледах средните по размер тревопасни млекопитаещи и строежа на скелета им. По света имаше много повече средни по размер, тревопасни млекопитаещи, отколкото бях предполагал. Само еленът имаше най-малко трийсет разновидности.

Взех черепа от телевизора, сложих го на масата и започнах дългото му и трудно сравняване с всяка от картинките в книгите. Час и половина и деветдесет и три животински вида по-късно не бях отбелязал никакъв напредък. Затворих и трите книги и ги струпах в ъгъла на масата. След това вдигнах ръце и се протегнах.

Какво да правя?

Да си пусна на видеото „Тихият човек“ на Джон Форд.

Бях се излегнал на леглото и почти се бях разплул, когато на вратата се позвъни. Надзърнах през шпионката и видях мъж на средна възраст в униформата на „Токийски газ“. Открехнах вратата, без да махам веригата.

— Обичайната проверка на показанията — обясни мъжът.

— Един момент, ако обичате — отвърнах и преди да отворя, се пъхнах в спалнята, за да сложа в джоба си ножа.

Бях надушил, че има нещо гнило. Преди месец вече беше идвал инкасатор за газа.

Пуснах мъжа да влезе и отидох да си гледам „Тихият човек“. Инкасаторът извади уреда и отиде да провери бойлера в банята, после се пренесе в кухнята, където на масата беше черепът. Оставих телевизора включен и отидох на пръсти в кухнята точно на време, за да спипам мъжа, който пъхаше черепа в черен найлонов плик. Отворих сгъваемия нож и се втурнах към него, като го заобиколих, за да го хвана с ръка през врата и да насоча острието точно под носа му. Човекът тутакси пусна плика.

— Аз такова… не исках да ви причиня зло — изпелтечи той. — Просто го видях това нещо и изведнъж ми се прииска да го взема. Прихвана ме нещо. Извинявайте.

— Дрън-дрън — ухилих се аз. — Казвай истината, иначе ще ти прережа гръкляна — заканих се.

Прозвуча страшно изкуствено, особено ако отчетем, че ножът не беше под брадичката му, но мъжът се хвана.

— Добре, добре, само не ме наранявайте. Ще кажа истината — изхленчи инкасаторът. — Истината е, че ми платиха да дойда и да открадна това нещо. На улицата ме спряха двама, които ме попитаха дали искам да спечеля набързо петдесет хиляди йени. Ако съм изпълнел каквото ми кажели, съм щял да получа още петдесет хиляди. Не исках да го правя, но единият беше като горила. Наистина. Много ви моля, не ме убивайте. Имам две дъщери гимназистки.

— Две дъщери гимназистки ли?

— Д… да.

— В коя гимназия учат?

— Голямата е в „Шимура“. Малката току-що се записа във „Футаба“ в Йоцуя — отвърна той.

Съчетанието беше доста странно, за да е истина. Реших да му повярвам.

За всеки случай извадих от джоба му портфейла и проверих съдържанието. Пет нови банкноти от по десет хиляди йени. Както и служебна карта на „Токийски газ“ и цветна семейна снимка. И двете дъщери бяха издокарани в скъпи новогодишни кимона, никоя не беше кой знае каква красавица. Не успях да определя коя е в „Шимура“ и коя — във „Футаба“. Освен тези неща в портфейла нямаше нищо друго освен карта за линията на метрото Сугамо-Шинаномачи. Човекът изглеждаше безобиден, затова сгънах ножа и го пуснах.

— Добре, разкарай се оттук — казах и му върнах портфейла.

— Благодаря, благодаря — отвърна инкасаторът. — Но какво да правя сега? Взех им парите, а няма да им занеса стоката.

Нямах представа. Семиотехите — а аз бях сигурен, че са те — не се славеха с добри обноски. Правеха каквото и когато им скимне. Затова човек не може да предвиди как ще постъпят. Можеха да му избодат на този нещастник очите, можеха обаче и да му дадат и другите петдесет хиляди йени и да му пожелаят следващия път повече късмет.

— Значи единият е бил като горила, така ли? — попитах.

— Да. Чудовище. Другият беше дребен такъв, само метър и петдесет, беше в шит по поръчка костюм. От вида им личеше, че и двамата не си поплюват.

Казах на човека да излезе през подземния паркинг. Отзад имаше тясна уличка, която не се откриваше лесно. Може би той щеше да се измъкне безпрепятствено.

— Много ви благодаря — каза инкасаторът. — Моля ви, не казвайте в компанията.

Добре, отвърнах. После го изтиках навън, заключих и сложих веригата. Отидох в кухнята и извадих черепа от найлоновия плик. Е, ако не друго, поне научих едно: семиотехите се опитваха да вземат черепа.

Замислих се над положението. Черепът беше у мен, но аз не знаех какво означава. Семиотехите знаеха — или поне имаха смътна представа — какво означава, но той не беше у тях. Едно на едно. Към този момент имах две възможности: първо, да обясня всичко на Системата и тя да ме защити от семиотехите и да опази черепа, или, второ, да се свържа с пълното момиче и да разбера повече подробности за черепа.

Първата възможност не ми харесваше. Щяха да последват безполезни разпити и разследване. Ние с огромните организации не се разбираме много, много. Те са твърде закостенели, пилеят много време и в тях има прекалено много глупаци.

Но втората възможност беше неосъществима. Не знаех как да се свържа с пълното момиче. Нямах му телефона. Можех, разбира се, да отида в сградата, но вече беше опасно да напускам жилището си. И как щях да ги убедя да ме пуснат в строго охраняваната сграда?

Взех решение: няма да правя нищо.

Хванах машата от неръждаема стомана и още веднъж почуках леко отгоре по черепа. Както и предния път той издаде същия сто-он. Кух тъжен вик, да си помислиш, че е жив. Как беше възможно? Вдигнах черепа. Отново почуках по него. И отново онзи сто-он. След като се позамислих, установих, че звукът май идва от строго определена точка върху черепа.

Чуках отново и отново и накрая установих точно мястото. Стенанието идваше от плитка вдлъбнатина с диаметър около два сантиметра в средата на челото. Натиснах я с пръст. Беше леко грапава. Сякаш нещо беше отчупено. Нещо като… като рог.

Рог ли?

Ако наистина е било рог, излизаше, че животното е еднорого. Еднорого животно ли? Разлистих „Картинен атлас на млекопитаещите“ с надеждата да открия млекопитаещо с един-единствен рог по средата на челото. Беше възможно да е носорог, но черепът не беше на носорог. Друга големина, друга форма.

Извадих от хладилника малко лед и си налях бърбън „Олд Кроу“. Вече беше късно и ми се стори, че няма да е зле да пийна малко. Отворих консерва аспержи, които по една случайност обичам. Направих си сандвич от пушени стриди и сухар. Изпих още едно уиски.

И така. За удобство реших да се спра на смътната хипотеза, че притежателят на въпросния череп може би е еднорог.

На какво друго можех да се осланям?

 

 

Имах у себе си череп на еднорог.

 

 

Страхотно, помислих си, направо страхотно. Защо ми се случваха всички тези странни неща? Какво бях направил, че да го заслужа? Бях най-обикновен вълк единак и калкутех, здраво стъпил на земята. Не бях особено амбициозен, не бях алчен. Нямах семейство, приятели и любовници. Пестях си парите. Смятах, след като се пенсионирам, да се науча да свиря на виолончело или да уча гръцки. Как, да го вземат мътните, се бях забъркал в това?

След второто уиски отворих телефонния указател и набрах номера.

— Справочният отдел, ако обичате — казах.

След десет секунди чух дългокосата библиотекарка.

— Обажда се „Картинният атлас на млекопитаещите“ — представих се.

— Здравейте. Благодаря за сладоледа — отвърна тя.

— Винаги на ваше разположение — казах. — Но мога ли да ви помоля за още една услуга?

— Услуга ли? — рече тя. — Зависи каква.

— Можете ли да проверите какво имате за еднорозите?

— За ед-но-ро-зи-те? — повтори тя.

— Нахален ли съм?

Тишина. Жената сигурно си хапеше устната.

— Какво искате да проверя за еднорозите?

— Всичко — казах.

— Ама недейте така, четири и петнайсет е. Преди да затворим, в библиотеката има много хора. Защо не дойдете утре рано сутринта? Тогава можете да проверите всичко за еднорозите, трирозите и за каквото още се сетите.

— Не търпи отлагане. Опасявам се, че е страшно спешно.

— Виж ти! — каза жената. — Колко спешно?

— Става въпрос за еволюцията — уточних.

— За е-во-лю-ци-я-та? — Явно я бях заварил неподготвена. — Под „еволюция“ едва ли разбирате еволюцията, която продължава милиони години, нали? Извинете, ако съм ви разбрала погрешно, но защо тогава бързате толкова? Какво е един ден в повече?

— Има еволюция, която отнема милиони години, но има и еволюция, която продължава само три часа. Не мога да го обясня по телефона. Но повярвайте, наистина е ужасно спешно. Това засяга следващия етап от еволюцията на човека.

— Като в „2001. Космическа одисея“ ли?

— Именно — потвърдих.

Бях гледал безброй пъти филма на видео.

Жената не каза нищо.

— Не можете да решите какъв съм, дали маниак или просто безобиден луд, нали? — престраших се да попитам.

— Правилно сте схванали — каза тя.

— Не знам как да ви убедя, но наистина не съм изперкал. Може и да съм малко тесногръд и вироглав, но не и изперкал.

— Хм — беше единственото, което отговори жената. — Е, говорите си съвсем нормално. И не ми се сторихте особняк. Дори ми купихте сладолед. Добре де, чакайте ме в шест и половина в кафенето срещу библиотеката. Ще ви донеса книгите. Става ли?

— За съжаление не е толкова просто. Аз такова, хм, не мога да се впускам в подробности, но засега не мога да напусна дома си. Извинявайте, но…

— Искате да кажете… — Жената млъкна. Чувах как почуква с нокти по предните си зъби. — Хайде да изясним нещата. Искате… да донеса книгите… на вратата ви ли? Вие сте луд.

— Най-общо казано — отвърнах плахо. — Въпреки че не настоявам. Само моля.

— Увличате се в молбите си.

— Знам, знам — рекох. — Но няма да повярвате какво се случва.

Поредното дълго мълчание.

— Работя в библиотеката от пет години, а никога не съм срещала такъв нагъл читател — разгневи се жената. — Никой не иска да му носим на крака книгите. И то без да сте постоянен читател! Не мислите ли, че си позволявате прекалено много?

— Всъщност мисля точно това. Ужасно съжалявам. Давам си сметка, че е твърде необичайно, но нямам друг избор.

— Не проумявам защо го правя — каза жената, — но ще ми кажете ли все пак как да стигна до вас.