Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (6)

6.
Сянка

Първата стара мечта, която жената слага на масата, изобщо не ми прилича на стара мечта. Гледам вторачено предмета отпред, после вдигам очи към нея. Тя стои пред мен и също го гледа. Как е възможно това да е „стара мечта“? При звука на думите „стара мечта“ очаквам друго — може би древни писания, нещо мъгляво, размито.

— Това тук е стара мечта — казва Библиотекарката. Гласът й е далечен, безцелен, тонът й е такъв, сякаш тя иска не толкова да ми обясни, колкото да убеди себе си. — Или може би, по-точно, старата мечта е там, вътре.

Кимам, но не разбирам.

— Вземи го — подканя жената.

Вдигам го и плъзвам очи по повърхността, за да видя дали ще намеря следа от стара мечта. Но няма и намек за такова нещо. Държа най-обикновен череп на животно, и то не много голямо. Сух и чуплив, сякаш е лежал с години на слънцето, костното вещество е загубило първоначалния си цвят. Издадената челюст е леко отворена, сякаш тъкмо се е канела да каже нещо и внезапно е застинала. Отдавна лишени от съдържанието си, очните ябълки водят към хлътналите кухини отзад.

Черепът е неестествено лек, без веществено присъствие. Не се разбира кой животински вид е дишал вътре в него. Черепът е останал без плът, топлина, памет. По средата на челото има вдлъбнатинка, грапава при допир. Може би е имало рог, който се е счупил.

 

 

— Това черепът на някой от еднорозите в Града ли е? — питам аз жената.

— Да. Вътре е запечатана старата мечта.

— И аз трябва да я разчета?

— Такава е работата на Тълкувателя на мечти — отвръща Библиотекарката.

— А какво правя с мечтите, които съм разчел?

— Нищо. Трябва само да ги разчиташ.

— Как е възможно? — учудвам се аз. — Знам, че от мен се очаква да разчета по това тук стара мечта. Но не разбирам как така след това няма да правя нищо с нея. Какъв е смисълът? Работата трябва да има някаква цел.

Жената клати глава.

— Не мога да обясня. Може би ще разбереш от тълкуването на мечтите. Мога само да ти покажа как се прави.

Тя оставя черепа на масата и се накланя назад, за да го погледне. Черепът е обгърнат от невероятна тишина, сякаш от самото небитие. Тишината не се е утаила на повърхността, тя е затворена като пушек вътре. Тя е неразгадаема и вечна, безплътно видение, изникнало в точка от празнотата.

В черепа има някаква тъга, патос, който му е изначално присъщ. Нямам думи за него.

— Много те моля, покажи ми — подканям аз.

Вдигам отново черепа от масата и го претеглям в ръце.

С едва доловима усмивка жената взима от мен черепа и старателно го бърше от прахта. Връща го на масата по-бял.

— Ето как се разчитат стари мечти — подхваща Библиотекарката. — Гледай внимателно. Но все пак знай, че само показвам, всъщност не зная да разчитам мечти. Само ти можеш да ги разчиташ. Първо обръщаш черепа към себе си ето така, после го хващаш внимателно с две ръце отстрани. — Тя докосва с върховете на пръстите си слепоочията на черепа. — И гледаш челото. Но не вторачено, просто се съсредоточаваш. Не сваляй очи от черепа. Колкото и да блести, не извръщай поглед.

— Да блести ли?

— Точно така, да блести. Черепът ще блести и ще излъчва топлина пред очите ти. Проследи с върховете на пръстите светлината. Ето как се тълкуват стари мечти.

Повтарям всичко наум. Вярно, не си представям за каква светлина ми говори жената и как ще я почувствам, но в общи линии разбирам. Докато гледам черепа под тънките й пръсти, ме обзема силното чувство, че вече съм изживявал всичко това. Дали и друг път съм виждал този череп? Избелялата безцветност, вдлъбнатината на челото. Долавям бучене точно както първия път, когато видях лицето на жената. Дали това е частица от истинската мечта, или времето просто се е върнало назад? Не мога да определя.

— Какво има? — пита жената.

Аз клатя глава.

— Нищо. Мисля, че разбирам как. Нека опитам.

— Дали първо да не хапнем? — предлага тя. — След като започнеш работа, няма да остане време.

Жената донася тенджера задушени зеленчуци и ги претопля на печката. Гъстата супа къкри и изпълва помещението с прекрасна миризма. Жената пълни с черпака две паници, реже хляб с орехи и носи на масата скромната вечеря.

Храним се, седнали един срещу друг, без да казваме и дума. Никога досега не съм опитвал такива подправки, но въпреки това ми се услажда. След вечерята съм се стоплил отвътре. Жената носи чаши с горещ чай. Билков, тръпчив и зелен.

Оказва се, че мечти не се разчитат чак така лесно, както е обяснила жената. Нишките светлина са съвсем тънки, колкото и да насочвам енергията към върховете на пръстите си, не успявам да разплета кълбото от образи. Въпреки това усещам съвсем ясно с върховете на пръстите си мечтите. Мощно течение, безкраен поток от образи. Ала пръстите ми пак не успяват да схванат какво точно ми се съобщава, затова пък чувствам напрежението.

Когато накрая изваждам две мечти, вече минава десет часът. Връщам на жената изпразнения от мечти череп, махам си очилата и разтърквам очи.

— Уморен ли си? — пита тя.

— Малко — отговарям. — Очите ми не са свикнали. Болят ме, докато отпивам от светлината на старите мечти. От болка не мога да гледам дълго.

— Казват, че в началото е така — отбелязва жената. — Очите ти не са свикнали със светлината, тълкуването е трудно. Известно време върви бавно.

Библиотекарката връща в хранилището старата мечта, после се готви да си ходи. Маха капака на печката, изгребва с лопатка червената жарава и я слага в кофа с пясък.

— Не допускай умората да се загнезди в теб — предупреждава тя. — Ето какво казваше майка ми. Нека тялото работи, докато се изтощи, но запази духа за себе си.

— Добър съвет.

— Да си призная, не знам какво е това „дух“, какво прави и как да го използвам. То е само дума, която съм чувала.

— Духът не е нещо, което използваш — казвам аз. — Духа просто си го има. Като вятъра. И ти само усещаш движенията му.

Тя затваря капака на печката, изнася емайлираната тенджера и паницата, за да ги измие, и се връща, загърната в синьо палто от груб плат. Остатък, откъснат от мълния на небето, носен толкова години, че и той е забравил откъде е дошъл. Жената стои, потънала в мисли, пред угасената печка.

— От друга земя ли идваш? — пита ме, сякаш й е хрумнало чак сега.

— Мисля, че да.

— И как изглеждаше тази земя?

— Не помня — казвам аз. — Не помня нищо. Когато ми взеха сянката, явно са взели и всички спомени за стария ми свят. Знам само, че тази земя беше много, много далеч.

— Но разбираш що е дух, нали?

— Малко.

— Майка ми също имаше дух — продължава жената. — Но изчезна, когато бях на седем години. Може би защото като теб имаше дух.

— Как така е изчезнала?

— Ами така, изчезна. Не ми се говори за това. Не е хубаво да се говори за изчезналите. Разкажи ми за града, където си живял. Все помниш нещо.

— Помня само две неща — отвръщам аз. — Че градът, където живеех, не беше ограден със стена, и че сенките ни следваха, където и да отидем.

 

 

Да, всички имахме сенки. Те бяха с нас през цялото време. Но когато дойдох в този Град, ми взеха сянката.

— Не можеш да влезеш в Града с това тук — каза Стражът на Портата. — Или оставаш без сянка, или се отказваш да влизаш вътре.

Предадох сянката си.

Стражът на Портата ме накара да застана на голо място при Портата. Беше три часът и следобедното слънце веднага хвърли сянката ми върху земята.

— А сега стой мирен — каза Стражът на Портата.

После извади нож и го прокара чевръсто между сянката и пръстта. Сянката се загърчи и започна да се съпротивлява. Безуспешно. Тъмната й форма се смъкна точно по очертанията.

Отсечена от тялото, тя беше много по-окаяна. Беше изгубила сила.

Стражът на Портата прибра острието.

— Как ти се струва? Отрежеш ли я, изглежда странна — каза той. — При всички положения сенките са безполезни. Излишно бреме.

Приближих се до сянката.

— Извинявай, засега трябва да те изоставя — казах й. — Не съм го искал аз. Нямах избор. Нали нямаш нищо против известно време да бъдеш самичка?

— Известно време ли? Докога? — попита сянката.

Не знаех.

— Сигурен ли си, че после няма да съжаляваш? — попита през шепот сянката. — Тая работа не е на добре, от мен да го знаеш. Тук има нещо гнило. Хората не могат да живеят без сенките си и сенките не могат да живеят без хората. А ето че ни разделят. Тая работа не ми харесва. Тук има нещо гнило.

Но вече беше късно. Ние със сянката ми вече бяхме откъснати един от друг.

— Щом се установя, ще се върна да те прибера — обещах. — Това е само за малко, не е завинаги. Отново ще бъдем заедно.

Сянката въздъхна едва чуто и ме погледна. Слънцето ни похлупваше и двамата. Мен без сянката ми, сянката ми без мен.

— Само ти се иска да е така — каза сянката. — Това място не ми харесва. Двамата с теб трябва да избягаме и да се върнем откъдето сме дошли.

— Как ще се върнем? Не знаем пътя назад.

— Засега не го знаем, но аз ще го намеря, ако ще това да е последното нещо, което ще направя. Трябва да се срещаме редовно и да разговаряме. Ти ще дойдеш, нали?

Кимнах и сложих ръка върху рамото на сянката си, после се върнах при Стража на Портата. Докато ние със сянката ми разговаряхме, Стражът на портата събираше камъчета и ги мяташе.

Щом се приближих, той избърса прашните си ръце в долния край на ризата и ме прегърна с едра ръка. И аз не знаех защо го направи, дали за да ме посрещне, или да насочи вниманието ми към силата си.

— Повярвай. Сянката ти е в добри ръце — каза Стражът на Портата. — Ще я храним по три пъти на ден, веднъж на ден ще я пускаме да се поразтъпче. Не се притеснявай.

— Мога ли да я виждам от време на време?

— Може би — отвърна Стражът на Портата. — По-точно, ако съм в настроение да ти разреша.

— А какво трябва да направя, ако си поискам сянката обратно?

— Кълна се, ти си сляп. Огледай се — подкани Стражът на Портата с ръка, както ме беше прегърнал силно през гърба. — В този Град никой не е със сянка, а пуснем ли някого, той не си тръгва никога. Въпросът ти е безсмислен.

Ето как загубих своята сянка.

 

 

Преди да си тръгна от Библиотеката, предлагам на жената да я изпратя.

— Няма нужда да ме изпращаш до вратата — отвръща тя. — Не се страхувам от нощта, а къщата ти е далеч, в обратната посока.

— Искам да походя с теб — казвам. — И да се прибера направо у нас, пак няма да мога да заспя.

Тръгваме един до друг на юг по Стария мост. Върбите по пясъчния нанос в средата на реката се поклащат от ледения пролетен ветрец. По калдъръма в краката ни грее рязко очертана луна. Въздухът е влажен, земята — хлъзгава. Дългата коса на жената е завързана с връвчица и е пъхната под яката й.

— Косата ти е много красива — казвам аз.

— Така ли? — пита жената.

— Някой досега правил ли ти е комплимент за косата?

— Не — отвръща тя и ме гледа с ръце в джобовете. — Когато говориш за косата ми, и за нещо вътре в себе си ли говориш?

— Дали говоря за нещо ли? Просто го отбелязах.

Тя се усмихва леко.

— Извинявай. Сигурно не съм свикнала да ми говорят така.

Тя живее в Работническия квартал, запуснат район в югозападния край на Промишлената зона. Всичко наоколо е страшно занемарено. Навремето по Изкуствените канали със сигурност е гъмжало от бързи шлепове и големи лодки, а сега спрените шлюзове са оголили сухото им корито, а калта се е сбръчкала като кожата на праисторически звяр. По пукнатините из доковете са избуяли бурени, широките каменни стъпала се спускат към мястото, докъдето преди е стигала водата. Из калта стърчат стари шишета и ръждиви машинни части, наблизо бавно гние плоскодънка.

Покрай Изкуствените канали се издигат редици празни фабрики. Портите им са залостени, прозорците са изпочупени, перилата на аварийните стълби са хванали ръжда, стените са обрасли с преплетен бръшлян.

След тези редици фабрики се пада Работническият квартал. Личи си, че навремето тук са живели богато, но сега всичко се свежда до лабиринт от преградени стаи, където да се сместят поголовно заселилите се обеднели работници. Жената обяснява, че и сега работниците нямат от какво да се прехранват. Фабриките са затворени, оставяйки онеправданите с оскъден поминък — те изработват за Града дребни вещи. Баща й също бил от тези майстори.

След като прекосяваме по малък мост последния изкуствен канал, вече сме близо до улицата, където е къщата на жената. Тясното пространство между сградите е прорязано от плетеница проходи, наподобяващи средновековни бойници.

Наближава полунощ. Почти всички прозорци са тъмни. Жената ме хваща за ръка и ме превежда през този лабиринт сякаш се опитва да избегне хищнически очи. Спира пред една сграда и ми пожелава „лека нощ“.

— Лека нощ — казвам аз.

След това се качвам сам по склона на Западния хълм и се връщам в жилището си.