Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (5)

5.
Изчисления, еволюция, сексуалност

След като старецът се върна над земята, за да поправи обеззвученото състояние, в което беше оставил внучка си, аз отново се заех в тишината със своите изчисления.

Всъщност не знаех преди колко време е излязъл старецът. Бях настроил дигиталния будилник да звъни през интервал един час — половин час — един час — половин час, цикъл, според който работех и почивах, работех и почивах. Циферблатът беше покрит и аз не го виждах. Времето пречи на изчисленията. Колкото и да беше часът, това нямаше отношение към работата ми. Тя започва, щом се захвана да изчислявам цифровите данни, и приключва, когато спра. Единственото време, което трябва да знам, е цикълът от един час — половин час — един час — половин час.

Докато стареца го нямаше, сигурно съм почивал два-три пъти. През тези почивки ходех до тоалетната, кръстосвах ръце и отпусках лице върху бюрото или се изтягах на канапето. Канапето беше страхотно — само да спиш на него. Нито много меко, нито много твърдо — дори възглавниците бяха точно като за главата ми. Докато съм правил изчисления, съм спал по много канапета и от мен да го знаете, удобните се срещат изключително рядко. Повечето са долнопробни и не стават за нищо. Дори онези, които изглеждат най-луксозни, те разочароват, решиш ли да спиш на тях. Умът ми не го побира защо хората гледат през пръсти на избора на канапета.

Все повтарям — безспорно предразсъдък от моя страна, — че от избора на канапе можеш да разбереш що за човек имаш насреща. Канапетата са си отделен свят със свои закони. Но го разбира само който е расъл сред хубави канапета. Същото е, както да си расъл сред хубави книги и хубава музика. Хубавото канапе дава живот на друго хубаво канапе, лошото канапе води до друго лошо канапе. Така стоят нещата.

Срещат се хора, които карат луксозни коли, но имат в домовете си само второ- и третокласни канапета. Не се доверявам особено на такива хора. Един скъп автомобил може и да си струва парите, но не е нищо повече от скъп автомобил. Имаш ли пари, можеш да си го купиш, всеки може да го купи. От друга страна, за да си набавиш хубаво канапе, се искат стил, опит и философия. Да, нужни са и пари, но освен това трябва и да си представяш идеалното канапе. Неповторимото канапе сред всички останали канапета.

Спор няма, канапето, на което се бях изтегнал сега, беше първокласно. Това повече от всичко останало ми вдъхна топли чувства към стареца. Докато се излежавах със затворени очи на канапето, си мислех за него и за особнячествата му, за странния му говор и налудничавия смях. Ами планът му да изключи всички звуци? Явно наистина беше от най-добрите учени. На обикновен изследовател не би му и хрумнало да изключва звука. И още нещо — наслушали сме се за разни откачени учени, но какъв особняк и вълк единак трябва да бъдеш, че да построиш тайна лаборатория зад подземен водопад, за да избягаш от любопитните погледи? Странна птица си беше старецът.

Като стока технологиите му за променяне на звука щяха да имат най-различно приложение. Представете си например концертни зали без апаратура — в тях вече няма да има огромни усилватели и тонколони. Или да вземем намаляването на шума. Една система за изключване на звуците ще бъде само добре дошла за хора, които живеят край летища. От възможността за промяна на звука тутакси ще се възползват, разбира се, военните и престъпниците. Вече го виждам: беззвучни бомбардировачи и безшумно оръжие, бомби, които се взривяват със звук толкова силен, че да ти се пръсне черепът, какви ли не играчки за унищожение, благодарение на които ще се появят цяло ново поколение усъвършенствани средства за масово изтребване. Старецът явно също го беше видял и това му беше дало още повече основания да крие от света изследванията си. Уважавах го все повече и повече.

Бях вече на петия или шестия кръг от работния си цикъл, когато старецът се върна с голяма кошница.

— Нося ви току-що сварено кафе и сандвичи — оповести той. — С краставица, шунка и сирене. Дано нямате нищо против.

— Благодаря. Не бих и могъл да мечтая за повече — отвърнах аз.

— Искате ли да хапнете още сега?

— Не, след следващия цикъл от изчисления.

Когато будилникът иззвъня, вече бях приключил с прането на пет от общо седемте страници с цифрови данни. Още един напън. Дадох си почивка, прозинах се и насочих вниманието си към храната.

Сандвичите щяха да стигнат за малка тълпа. Излапах сам повече от половината. От дългите изчисления се отваря зверски апетит. С краставица, с шунка, със сирене, гълтах ги в тази последователност и ги поливах с кафе.

На всеки три сандвича, които излапвах, старецът изяждаше с мъка един — приличаше на щурец с ужасно добри обноски.

— Изяжте колкото искате — подкани той. — Щом станете на моите години, няма да ви се яде особено. Не мога да ям толкова, не мога и да работя толкова. То един младеж трябва да яде до насита. Да яде до насита и да дебелее. Днес хората не искат да дебелеят, но мен ако питате, не възприемат правилно тлъстините. Твърдят, че от тях се разболяваш и погрозняваш, но това изобщо няма да ти се случи, ако дебелееш правилно. Живееш по-пълноценно, имаш по-силен полов нагон и по-остър ум. На младини бях доста дебел. Няма да повярвате, като ме гледате сега. Хо-хо-хо. — Старецът не можеше да се сдържи и да не се разсмее. — Какво ще кажете? Страхотни сандвичи, а?

— Да, така си е. Много вкусни — съгласих се аз.

Сандвичите наистина бяха много вкусни. А за сандвичите аз съм взискателно критичен не по-малко, отколкото за канапетата.

— Направи ги внучката. Нея трябва да похвалите — каза старецът. — Детето владее до тънкости правенето на сандвичи.

— Наистина го умее. И главните готвачи по ресторантите не могат да приготвят такива хубави сандвичи.

— Детето ще се зарадва неописуемо, ако го чуе, сигурен съм. Не ни идват много гости, почти няма възможност да сготви на някого. Когато детето готви, ядем само ние с него.

— Двамата сами ли живеете?

— Сами, сами. Двама самотници, но мисля, че за нея не е много здравословно. Будна е, силна, а не се и опитва да общува с външния свят. Не е хубаво за млад човек. Трябва да се разтоварва от сексуалната енергия. Я ми кажете, детето привлекателно ли е за един мъж?

— Ами, хм, да — изпелтечих аз.

— В сексуалната енергия има творчески заряд. Няма как да го оспориш. Ако я държиш запечатана вътре в себе си, затъпяваш. Цялото ти тяло излиза от строя. Важи и за мъже, и за жени. Но при жената се нарушава месечният цикъл, а наруши ли се цикълът, това води до психическа неустойчивост.

— Хм, да.

— При първа възможност детето трябва да има връзка с мъж като за него. Мога да го кажа напълно убедено и като неин настойник, и като биолог — заяви старецът, докато си солеше краставицата.

— Успяхте ли да… хм… включихте ли й звука? — попитах аз.

Не ми се слушаше особено за сексуалността на хората, особено по средата на работата.

— А, да, забравих да ви кажа — отвърна старецът. — Включих звука, сега си е нормален, няма проблем. Добре че се сетихте да ми напомните. И аз не знам колко още дни щеше да й се наложи да стои без звук. Затворя ли се тук, долу, обикновено не се качвам по няколко дни. Клетото дете, да живее без звук.

— Представям си.

— Както вече казах, детето почти не общува със света. Така че през повечето време е все едно, но ако някой се беше обадил по телефона, щеше да стане сложно.

— Ако не може да говори, ще й бъде трудно да пазарува.

— Ами, няма проблем с пазаруването — възрази старецът. — Има супермаркети, където можеш да си пазаруваш, без да казваш и дума. Детето наистина обича супермаркетите, все там ходи. От офиса в супермаркета, от супермаркета в офиса. Това е целият й живот.

— Не се ли прибира вкъщи?

— Харесва й в офиса. Има си кухня и душ, всичко необходимо. Прибира се вкъщи най-много по веднъж в седмицата.

Аз отпих от кафето.

— Но ето, вие все пак успяхте да си поговорите с нея — рече старецът. — Как го направихте? По телепатия ли?

— Четях по устните. Усвоил съм го в свободното си време.

— Ами да, чели сте по устните — кимна одобрително старецът. — Наистина полезна техника. И аз го умея малко. Какво ще кажете, дали ние двамата да не проведем един безмълвен разговор?

— Нали нямате нищо против да не го правим? — побързах да отвърна.

— Е, да, четенето по устни е изключително първобитна техника. Има си много недостатъци. Мръкне ли се, не разбираш нищо. Освен това трябва непрекъснато да гледаш човека в устните. И все пак става като мярка по време на преход. Трябва да отбележа, че сте проявили изключителна далновидност, като сте се научили да разчитате по устните.

— Мярка по време на преход ли?

— Ами да — кимна отново старецът. — Слушайте сега, момчето ми. Казвам го на вас и на никой друг: занапред светът ще бъде беззвучен.

— Как така беззвучен? — промърморих аз.

— Ами така. Напълно беззвучен. Защото звукът е безполезен за еволюцията на човека. Всъщност я спъва. Затова ще изключим звука — от сутрин до вечер.

— Хм. Нима твърдите, че няма да има птичи песни и бълбукане на потоци? И музика?

— То се знае, че няма да има.

— Мен ако питате, такъв свят ще бъде доста тъжен.

— Аз нямам никаква вина. Това е то еволюцията. Еволюцията винаги е трудна. Трудна и тъжна. Няма такова нещо като щастлива еволюция — обясни старецът. Той стана и заобиколи бюрото, за да извади от едно чекмедже машинка за нокти. Върна се на канапето и се зае да си реже ноктите и на десетте пръста. — Изследването вече се провежда, не мога обаче да ви съобщя подробности. Но цялостната насока е… е, онова, което ни предстои. Нито дума на никого. В деня, щом това достигне до ушите на някой семиотех, ще се случи непоправимото.

— Не се притеснявайте, ние, калкутехите, знаем да пазим тайни.

— Олекна ми да го чуя — заяви старецът, после събра с каталожно картонче изрязаните нокти и ги метна в боклука. След това си взе още един сандвич с краставица. — Не че се хваля, но сандвичите си ги бива.

— Всичко ли готви толкова добре?

— Ммм, не бих казал. Най-добра е със сандвичите. Онова, което готви, не е лошо, няма такова нещо, но просто не може да се мери със сандвичите.

— Рядка дарба — заявих аз.

— Така си е — съгласи се старецът. — Трябва да отбележа: наистина съм убеден, че само човек като вас може да оцени докрай детето. Готов съм да я поверя на младеж като вас и ще знам, че не съм сбъркал.

— Като мен ли? — стреснах се аз. — Само защото похвалих сандвичите й?

— Не ви ли харесват сандвичите й?

— Много ми харесват сандвичите й.

— Както виждам нещата, вие притежавате качества. Или може би ви липсва нещо.

— Понякога и аз мисля така.

— Ние, учените, разглеждаме човешките черти като нещо, което търпи еволюция. Рано или късно ще го разберете и вие. Еволюцията си е страшно изтощителна. Какво според вас е най-изтощителното в еволюцията?

— Не знам. Кажете ми — подканих аз.

— Това, че не можеш да избираш. Никой не избира да се развива, да еволюира. То е като наводненията, лавините и земетресенията. Изобщо не знаеш какво става, докато не те връхлетят, когато вече е твърде късно.

Позамислих се.

— Тази еволюция — подхванах аз — какво общо има тя с онова, което споменахте преди това? Искате да кажете, че ще изгубя способността си да говоря ли?

— Е, не точно. Не е толкова важно дали ще говорите, или няма да говорите. Това е само стъпка.

— Не разбирам.

Всъщност не го разбирах и преди. Като цяло съм откровен човек. Казвам, че разбирам, когато разбирам, и че не разбирам, когато не разбирам. Не се опитвам да говоря с недомлъвки. Според мен много от неприятностите по света са породени от двусмислените думи. Когато хитруват и не се изразяват ясно, повечето хора си търсят подсъзнателно неприятности.

— Какво ще кажете, дали да не я оставим тази тема? — попита старецът. — Прекалено сложна е, за да я обсъждаме. Ще ви провали изчисленията. Нека засега не се занимаваме с това.

Лично аз нямах нищо против. След малко будилникът иззвъня и отново се заех с работа. Старецът пък отвори едно чекмедже и извади нещо, наподобяващо маша от неръждаема стомана. Отиде при рафтовете с черепи и като цигулар виртуоз, който оглежда колекцията си от цигулки „Страдивариус“, започна да сваля ту един, ту друг, да почуква по тях с машата и да слуша височината на звука. Те издаваха какви ли не тонове с най-различен тембър, от звънтеж, какъвто ще чуете, ако почукате с пръст по чаша за уиски, до глухия звук от огромна саксия. Само като си помисли човек, че навремето всеки череп е бил с кожа и плът и е бил натъпкан със сиво вещество — в различни количества, — гъмжащо от мисли за храна, за секс и надмощие. И всичко това сега е изчезнало.

Помъчих се да си представя собствената си глава без кожа и плът, с изваден мозък, сложена на рафт — колкото старецът да мине и да ме почука с машата от неръждаема стомана. Страхотно, няма що. Какво ли изобщо щеше да научи от звука на черепа ми? Дали щеше да разчете спомените ми? Или щеше да проникне в нещо отвъд паметта?

Не се страхувах особено от самата смърт. Както е казал Шекспир, умреш ли тази година, няма да ти се налага да умираш догодина. Ясно и просто, ако погледнеш на нещата по този начин. Животът не е шега работа, няма такова нещо, но това е моята рецепта да го преглътна. И да го живея. Ала след като умра, толкова ли не може да ме оставят на мира? Египетските фараони са били прави, като са настоявали да ги затварят в пирамиди.

 

 

Няколко часа по-късно най-после приключих с прането. Не можех да кажа колко часа ми е отнело, но ако се съди по степента на умората ми, — предполагах, че са отишли най-малко осем-девет часа. Станах от канапето и разкърших напрегнатите си мускули. В наръчника за калкутехи са включени илюстрации как да раздвижваме общо двайсет и шест мускулни групи. Стресът се разсейва, ако след обработката на данни разтовариш тези точки на напрежение, а активният живот на калкутеха се удължава значително.

Професията се е появила преди по-малко от десет години, затова никой не знае колко би трябвало да е тази продължителност на живота. Някои твърдят — десет години, други двайсет, при всички положения продължаваш, докато умреш. Дали наистина исках да знам колко ще продължи? Щом е само въпрос на време да изгориш, единственото, което мога да направя, е да държа мускулите си разхлабени и да стискам палци.

След като разхлабих схванатите си мускули, седнах отново на канапето, затворих очи и бавно съединих отново десния си мозък и левия си мозък. Така приключих с цялата работа за деня. Като по наръчник.

Върху бюрото на стареца беше сложен голям череп на куче, който той измерваше с шублер, като записваше цифрите върху снимка на животинския вид.

— Приключихте ли? — попита старецът.

— Всичко е готово.

— Добре се потрудихте днес — отбеляза той.

— Прибирам се да поспя. Утре или вдругиден ще разбъркам данните и след два дни до обед ще ги имате. На всяка цена. Така става ли?

— Става, става — закима старецът. — Но не забравяйте, изключително важно е. Ако закъснеете и не ги донесете до обяд, ще има неприятности. Ще има големи неприятности.

— Ясно.

— И ви умолявам, постарайте се да не откраднат списъка. Ако го откраднат, и с двама ни е свършено.

— Не се притеснявайте. В това отношение сме подготвени доста добре. Данните в изчисленията няма да изчезнат в никакъв случай.

Извадих от джоба зад лявото си коляно кутийка от мек метал, пъхнах в нея списъка с данните и я заключих.

— Само аз мога да я отворя. Ако някой се опита да разбие ключалката, съдържанието се унищожава.

— Много хитро — оцени старецът.

Прибрах кутийката за документи зад коляното си.

— Я ми кажете сега, сигурен ли сте, че не искате да хапнете още? Останаха няколко сандвича. Когато работя, почти не ям. Жалко, ако ги оставим да се развалят.

Още бях гладен, затова изгълтах останалите сандвичи. След това старецът ми наля още една чаша кафе.

 

 

Надянах отново непромокаемите дрехи, сложих очилата, стиснах в ръка електрическото фенерче и се отправих обратно към подземния проход. Този път старецът не дойде с мен.

— Вече пуснах ултразвукови вълни, за да разгоня ИНК-ите — да не се навъртат поне сега — увери ме той.

Тези ИНК-и очевидно бяха някакви подземни твари и мен ме беше малко гнус да вървя сам в мрака. Не ми помагаше и това, че не знаех нищо за ИНК-ите, нито за навиците им и как изглеждат, нито как да се защитавам от тях. С фенерчето в лявата ръка и ножа в дясната се престраших да тръгна назад.

Почувствах се спасен, когато видях, че младата пълна жена в розовия костюм размахва фенерчето и върви към мен. Насочих се към нея. Тя казваше нещо, което не чувах заради тътена на незаглушената река. В тъмното не виждах и устните й.

Тръгнахме да се изкачваме по дългата алуминиева стълба към мястото, където имаше светлина. Аз се катерех отпред, жената беше зад мен. Докато бях слизал, не виждах нищо, затова, относително погледнато, нямаше от какво да се страхувам, виж изкачването беше съвсем различно. Сега си представях много добре височината — цели два-три етажа. Искаше ми се да спра и да си поема дъх, но жената беше точно зад мен. Винаги казвам: най-важна е безопасността, затова продължих нагоре.

Промушихме се през дрешника, влязохме в първото помещение и аз махнах непромокаемите дрехи.

— Добре ли поработихте? — попита жената.

Гласът й, който за пръв път се чуваше, беше нежен и ясен.

— Да, благодаря.

— Наистина съм ви признателна, че казахте на дядо за изключения ми звук. Иначе щях да ходя така цяла седмица.

— Защо не ми го написахте? Щяха да ви оправят много по-бързо, а аз нямаше да се стъписам толкова.

Без да казва и дума, тя обиколи бързо масата, после си намести обиците.

— Такива са правилата — отвърна.

— Според тях не можете да общувате с писане, така ли?

— Да, едно от тях.

— Хм.

— Всичко, което може да доведе до израждане при еволюцията.

— О! — възкликнах. — Това се казва предпазни мерки.

— На колко години сте? — попита неочаквано жената.

— На трийсет и пет. А вие?

— На седемнайсет. Вие сте първият калкутех, когото срещам. Но всъщност не съм срещала и семиотехи.

— Наистина ли сте само на седемнайсет години? — учудих се аз.

— Да, защо да ви лъжа? Наистина съм на седемнайсет години — потвърди жената. — Но не изглеждам на седемнайсет, нали?

— Не, изглеждате някъде на двайсет.

— Защото не искам да изглеждам на седемнайсет. Я ми кажете, какво е да си калкутех?

— Ние сме нормални, обикновени хора, като всички останали.

— Всеки може да бъде обикновен и пак да не е нормален.

— Да, среща се такова схващане — съгласих се. — Но има нормални и нормални. Аз ви говоря за онези нормални хора, които могат да седнат в метрото до вас и вие дори да не забележите. Нормални. Храним се, пием бира… о, между другото, сандвичите бяха страхотни.

— Наистина ли? — грейна тя.

— Рядко съм опитвал такива вкусни сандвичи. Направо си ги изядох сам.

— Ами кафето?

— Кафето също не беше лошо.

— Наистина ли? Искате ли още? Можем да поседим и да си поговорим още малко.

— Не, благодаря, вече пих повече от достатъчно — отвърнах. — Мисля, че не мога да глътна и капка повече. Освен това трябва да се прибера и бързо да си легна.

— Жалко.

— И аз съжалявам.

— Е, нека поне ви изпратя до асансьора. Коридорът е изключително сложен. Сигурна съм, че няма да намерите сам пътя.

— И аз се съмнявам.

Момичето взе нещо, което приличаше на кръгла кутия за шапки, прихваната с няколко пласта широка лепенка, и ми я подаде.

— Какво е това? — попитах аз.

— Подарък от дядо. Занесете я у вас и я отворете.

Претеглих кутията върху дланта си. Беше много по-лека, отколкото предполагах, и явно беше за ужасно голяма шапка. Разтръсках я. Никакъв звук.

— Чупливо е, внимавайте — предупреди момичето.

— Нещо за спомен ли?

— Не знам. Ще разберете, щом я отворите, нали така?

После момичето бръкна в дамската си чанта и ми даде плик с банков чек. Попълнен за сума малко по-голяма, отколкото очаквах. Пъхнах го в портфейла си.

— Да се подпиша?

— Не е нужно — отвърна то.

Излязохме от стаята и поехме по същия дълъг лабиринт от коридори към асансьора. Високите токчета на жената пак зачаткаха приятно по пода, но сега пълнотата й не ми направи чак такова впечатление както първия път. Докато вървяхме заедно, почти забравих за килограмите й. Ако разполагах с време, сигурно дори щях да свикна.

— Женен ли сте? — попита младата жена, като се обърна към мен.

— Не, не съм — отговорих. — Преди бях женен, но вече не съм.

— Защо се разведохте, защото станахте калкутех ли? Все чувам, че калкутехите нямали семейства.

— Не е вярно. Някои калкутехи са си грижовни семейни мъже. Въпреки че повечето определено предпочитат да се отдадат на работа, без семеен живот. Тя си е доста изнервяща, понякога много рискована. Само това оставаше, да излагаш на опасност жената и децата си.

— Така ли беше при вас?

— Аз станах калкутех, след като се разведох. Двете нямат нищо общо.

— Извинявайте, че любопитствам. Просто сте първият ми калкутех, а има много неща, които не зная.

— Не се притеснявайте.

— В такъв случай съм чувала и че щом приключат с някоя поръчка, калкутехите имат повишена сексуална енергия.

— Не бих могъл… хм… да кажа. Възможно е. Покрай работата наистина се докарваме до много особено душевно състояние.

— В такива случаи с кого спите? Имате ли си човек, на когото държите?

— Не, нямам си такъв човек.

— Тогава с кого спите? Не сте от хората, които не се вълнуват от секс. Нали не сте обратен?

— Не, не съм — потвърдих аз.

— Тогава с кого спите?

— Ами с различни жени.

— С мен ще спите ли?

— Не. Вероятно не.

— Защо?

— Просто съм си такъв. Не обичам да спя с хора, които познавам. Това само усложнява нещата. Не спя и с хора, с които ме свързва работата. Все пак, когато ти поверяват чужди тайни, трябва да слагаш някъде черта.

— Сигурен ли сте, че не искате, защото съм дебела или грозна?

— Вижте какво, не сте чак толкова пълна и изобщо не сте грозна — казах аз.

Тя се нацупи.

— Щом смятате така, какво правите, просто си избирате някоя и лягате с нея ли?

— Ами… да.

— Или просто викате момиче и му плащате?

— Правил съм и това.

— Ако ви предложа да спите с мен за пари, ще приемете ли?

— Едва ли — отвърнах. — Два пъти по-възрастен съм от вас. Не е редно.

— Но с мен ще е различно.

— Дори и така, не се сърдете, но наистина предпочитам да не го правя. Според мен така е най-добре.

— Дядо казва, че първият мъж, с когото преспя, трябва да е на повече от трийсет. Казва още, че ако се натрупа много сексуална енергия, започва да влияе на психическото равновесие.

— Да, дядо ви ми го каза и на мен.

— Как мислите, вярно ли е?

— Не съм биолог.

— Надарен ли сте?

— Моля? — почти се задавих аз.

— Ами просто още не знам нищо за сексуалността си — обясни момичето. — Затова ми се иска да опитам най-различни неща.

Стигнахме при асансьора. Той чакаше с отворени врати. Какво облекчение!

— Е, до следващия път — рече жената.

Качих се на асансьора и вратите се плъзнаха и се затвориха безшумно. Облегнах се на стената от неръждаема стомана и си поех дълбоко въздух.