Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (39)

39.
Пуканки, Господарят Джим, завършек

На път за парка се отбихме до един магазин да вземем бира. Попитах жената каква обича, а тя отговори — все едно каква, стига да е пенлива и с вкус на бира.

Имах излишни пари, но от вносните бири намерих само „Милър Хай Лайф“.

Есенното небе беше съвсем ясно, сякаш е било сътворено същата сутрин. Време точно като за Дюк Елингтън. Въпреки че, разбира се, Дюк Елингтън ставаше и за Нова година в база на Антарктида. Подкарах нататък, като си свируках солото за тромбон на Лорънс Браун от „Не прави нищо, докато не ти се обадя“, после „Изтънчена жена“ на Джони Ходжес.

Спряхме пред парка „Хибия“, слязохме от колата и се излегнахме с пакета от шест бири на тревата. В понеделник сутрин паркът беше безлюден като палубата на самолетоносач, от който са излетели всички самолети.

— Нито едно облаче — казах аз.

— Там има едно — посочи жената памучното пухче над зала „Хибия“.

— Едва ли се брои.

Тя затули с длан очите си, за да го види по-добре.

— Май да. Ще го отпишем.

Погледахме малко облачето. Отворих втора бира.

— Защо си се развел? — попита тя.

— Защото, тръгнехме ли да пътуваме, жена ми нито веднъж не ме пусна да седя до прозореца.

Тя се засмя.

— Наистина, защо?

— Много просто. Преди пет-шест лета жена ми се вдигна и отиде някъде. После не се върна.

— И оттогава не си я виждал?

— Не — отвърнах и отпих юнашка глътка от бирата. — Нямам особени причини да я виждам.

— Толкова труден ли беше бракът?

— Брачният живот си беше прекрасен — отвърнах. — Но не това е най-важното, нали? Двама души могат да спят в едно легло и пак, щом затворят очи, да са сами, нали разбираш за какво ти говоря?

— Ъхъ, струва ми се, че разбирам.

— Като цяло хората не се поддават на класификация. Но според мен има два вида: хора с широк поглед върху нещата и хора с ограничен поглед. Аз явно съм от втория вид. Не че някога съм се затруднявал да си намеря оправдания за ограниченията. Човек все трябва да сложи някъде границата.

— Но повечето хора, които разсъждават така, постоянно разширяват границите си, нали?

— Аз не го правя. Защо всички да слушат музика на мощни стереоуредби? Музиката не става по-хубава само защото цигулките се чуват отляво, а басите — отдясно. Това просто е по-сложен начин да се стимулира отегченото въображение.

— Не си ли малко краен?

— Точно това казваше и тя.

— Кой, жена ти ли?

— Да. „Мислиш трезво, но не си гъвкав.“ Точните й думи. Още бира?

— Да — рече тя.

Отворих кутийка „Милър“ и й я подадох.

— А самият ти как се възприемаш? — попита тя.

— Чела ли си някога „Братя Карамазови“? — рекох й.

— Веднъж, преди много време.

— Е, към края Альоша разговаря с един ученик на име Коля Красоткин. И му казва така и така, Коля, вие ще бъдете много нещастен. Но въпреки това благославяйте живота. — След две бири се поколебах дали да отварям трета. — Първия път, когато го прочетох, не схванах какво има предвид Альоша — продължих. — Как е възможно човек да е нещастен, а животът му да е щастлив? После обаче разбрах, че нещастието може да се ограничи с бъдещето.

— Нямам представа за какво ми говориш.

— Аз също — отвърнах. — Засега.

 

 

Тя се засмя, стана и изтръска тревата от панталона си.

— Аз ще тръгвам. И без това скоро ще стане време.

Аз си погледнах часовника. Десет и двайсет и две.

— Ще те откарам до вас — предложих.

— Не се притеснявай — рече жената. — Имам да пазарувам. Ще се кача на връщане на метрото. Струва ми се, че така е по-добре.

— Аз ще поостана. Тук е много хубаво.

— Благодаря за машинката за нокти.

— За мен беше удоволствие.

— Звънни ми, щом се върнеш, чу ли?

— Ще дойда в библиотеката — казах аз. — Обичам да гледам как хората работят.

— До скоро — рече тя.

 

 

Загледах как си тръгва от парка решително като Джоузеф Котън в „Третият човек“. Щом се скри в сянката на дърветата, аз насочих поглед към облечената по последна мода жена и дъщеря й, която хвърляше по тревата пуканки, а гълъбите се слитаха към тях. Момиченцето, три-четиригодишно, вдигна и двете си ръце и затича след птиците. Излишно е да казвам, че не хвана нито една. Гълъбите знаят да оцеляват заради самата си гълъбовост. Модно облечената млада жена погледна само веднъж към мен. Не й трябваше много време, за да реши, че не иска да си има нищо общо с човек, който се излежава в понеделник сутринта с пет празни кутийки от бира около себе си.

Затворих очи и се помъчих да си спомня имената на братя Карамазови. Митя, Иван и Альоша, а, да, и онзи негодник Смердяков. Колцина в Токио знаят имената на всички тези хора?

Загледах се в небето. Бях в малка лодка, плаваща из огромен океан. Никакъв вятър, никакви вълни, само аз, нося си се напосоки. В открито море. „Господарят Джим“, сцената с корабокрушението.

Небето беше дълбоко и сияйно — натрапчива идея отвъд човешките съмнения. От мястото, където лежах на земята, то изглеждаше закономерен венец на цялото битие. Същото е и с морето. Ако гледаш с дни морето, съществува само то. Така явно е смятал и Джоузеф Конрад. Мъничка лодка, откъснала се от измислицата „кораб“. Безцелна, неизбежна, неминуема.

Толкова за литературата. Изпих последната кутийка бира и изпуших една цигара. Трябваше да помисля за по-делнични неща. Оставаше малко повече от час.

Отнесох до боклука празните кутийки. После извадих кредитните карти и ги запалих с клечка кибрит. Загледах как пластмасата се гъне, как пращи и почернява. Достави ми такова удоволствие да си горя кредитните карти, че ми хрумна да подпаля и вратовръзката си на „Пол Стюарт“. После обаче се отказах. Добре облечената млада майка ме гледаше.

Отидох на будката и купих десет пакетчета пуканки. Разпръснах девет по земята — за гълъбите, и седнах на една пейка да изям последното. Върху пуканките се спуснаха толкова много гълъби, че щяха да стигнат и за римейк на Октомврийската революция. Не бях ял пуканки от цяла вечност. Усладиха ми се.

Сега вече модната майка и момиченцето й бяха на фонтана. Кой знае защо покрай тях се сетих за своята съученичка, момичето, което се омъжи за революционер, роди две деца и изчезна. Тя вече не можеше да доведе децата си в парка. Е, нищо чудно да имаше друго мнение по въпроса, но понеже щях да изчезна и аз, ми домъчня за нея. Тя може би — почти със сигурност — щеше да отрече, че между нас има нещо общо. Беше се сбогувала с живота и го беше напуснала по своя воля, а на мен ми бяха издърпали чаршафите, докато спях.

Тя сто на сто щеше да ме вземе на подбив. Какво си направил някога по свой избор, щеше да ме попита. И щеше да бъде права. Никога не бях решавал по своя воля да направя нещо. Единственото, което бях избрал сам, беше да простя на професора и да не спя с внучката му. И какво ми беше помогнало това? Имаше ли нещо в живота, заради което си струваше той да не завършва?

Сега вече в кадър не беше останало почти нищо. Общ план: гълъби, фонтан, майка с дете. Не исках да напускам тази сцена. Беше ми все тая кой свят ще настъпи след това. Не знам защо изпитвах точно това, но как така ще се отказвам от живота? Струваше ми се безотговорно.

Дори и на никого да не му домъчнееше за мен, дори и да не оставех празнота в ничий живот, дори и никой да не забележеше, не можех да си тръгна по своя воля. Загубата не беше майсторлък, не беше мярка за живот. Но въпреки това ми се струваше, че имам още за губене.

Затворих очи и усетих как в съзнанието ми се носи вълна. Тя се плисна отвъд тъгата и самотата — огромен скръбен стон, прокънтял в костите ми. Не искаше да се отдръпне. Стегнах се с лакти върху облегалката на пейката в парка. Не можеше да ми помогне никой точно както аз не можех да помогна на никого.

Пушеше ми се, а не намирах цигарите. Само кибрит в джоба ми и само три клечки в него. Запалих ги една по една и ги метнах на земята.

Отново затворих очи. Стонът беше заглъхнал. В главата ми нямаше нищо, в нея се носеше само прахта на тишината. Не се издигаме, не се и слягаше, движеше се без измерения. Издишах въздуха — прахта не се разпиля. И вятър да се извиеше, не можеше да я отнесе.

Сетих се за своята библиотекарка. За кадифената й рокля, за чорапите и бикините върху килима. Дали постъпих правилно, като не й казах? Може би не. Но на кого ли му е притрябвало да постъпваш правилно? Какъв обаче беше тогава смисълът, щом нищо не беше правилно? И нищо не беше справедливо?

Справедливостта е понятие, приложимо само в ограничен брой ситуации. А ние искаме да го прилагаме към всичко, с повод и без повод. От охлювите до железариите и брачния живот. Може би не я открива никой и тя не липсва на никого, но справедливостта е като любовта. Онова, което ни дават, няма нищо общо с онова, което търсим.

И аз съжалявах за много неща. Друг начин да раздаваш справедливост, да я налагаш. Но защо да съжалявам? Беше ли справедливо към онова, което оставях след себе си? Нали исках точно това?

 

 

Купих пакет цигари, после звъннах в апартамента си. Не че очаквах да ми вдигнат, просто ми беше приятно да си мисля, че това е последното, което съм направил. Представих си как телефонът звъни и звъни в празния апартамент. Образът беше съвсем ясен.

След третото позвъняване обаче пълното момиче в розово взе, че ми вдигна.

— Още ли си там? — изпелтечих изненадан.

— Че защо да не съм? — отвърна то. — Ходих и вече се върнах. Исках да си дочета книгата.

— Балзак ли?

— Да. Наистина е увлекателна. Пратена ми е от съдбата.

— Я ми кажи, дядо ти добре ли е?

— Разбира се. Нищо му няма. Беше в чудесно настроение. Праща ти поздрави.

— И аз на него — отвърнах. — И какво е решил да прави?

— Замина за Финландия. Ако остане в Япония, ще си има големи неприятности. Няма да може да проведе нито едно изследване. Смята да си направи лаборатория в Турку. Каза, че там било красиво и спокойно. Имали си дори северни елени.

— А ти защо не отиде с него?

— Реших да остана и да живея в апартамента ти.

— В моя апартамент?

— Да, в твоя. Наистина ми харесва. Ще повикам да оправят вратата, да сложат нов хладилник, видео и така нататък. Тук има много повредени неща. Нали нямаш нищо против да сменя чаршафите и пердетата с розови?

— Както решиш.

— Мисля да се абонирам и за вестник. За да знам какво дават по телевизията.

— Знаеш ли, там може и да е опасно. Нищо чудно да дойдат момчетата от Системата и семиотехите.

— Не ме е страх от тях. Те издирват само теб и дядо. Притрябвала съм им. Току-що отпратих една горила и треньорчето му, голям простак. Странна двойка.

— Как успя?

— Прострелях едрия в ухото. Май му пукнах тъпанчето.

— Хората не дотичаха ли след гърмежа?

— Не — отвърна момичето. — Един изстрел може да мине и за бумтене на ауспух. Повече сигурно ще привлекат вниманието, но аз не съм вчерашна. Един изстрел ми беше предостатъчен.

— Я!

— Между другото смятам да те замразя дълбоко, щом изгубиш съзнание.

— Щом искаш. Аз със сигурност няма да разбера — казах аз. — След малко поемам към вълнолома Харуми, можеш да дойдеш и да ме прибереш. Карам бяла карина 1800 с двойна предавка, спортен модел турбо. Не мога да ти я опиша, но в стереоуредбата е Боб Дилан.

— Кой е тоя Боб Дилан?

— Ами такъв един, стои на прозореца, гледа дъжда… — започнах да обяснявам, но после се отказах. — Певец с дрезгав глас.

— След като те замразя дълбоко, знае ли човек? По-нататък дядо може да намери начин да те размрази. Не възлагам големи надежди, но не е невъзможно.

— Аз ще съм в безсъзнание, няма да се надявам на нищо — напомних. — Но кой ще извърши замразяването? Ти ли?

— Не се притеснявай. Пръв спец съм по дълбокото замразяване. Замразявала съм десетина живи кучета и котки. Ще те замразя много добре и ще те скрия на тайно място — каза момичето. — А ако всичко мине добре и ти пак дойдеш в съзнание, ще спиш ли с мен?

— Разбира се — отвърнах. — Ако и тогава искаш още да спиш с мен.

— Наистина ли?

— Ако се наложи, ще приложим всички налични технологии — отговорих. — Въпреки че нямам представа колко години ще минат дотогава.

— Е, поне няма да съм на седемнайсет.

— Дори дълбоко замразени, хората остаряват.

— И умната — рече момичето.

— Ти също — отвърнах. — Радвам се, че успях да поговоря с теб.

— Вдъхнах ли ти надежда, че ще се завърнеш в този свят?

— Не, не заради това. Признателен съм ти, разбира се, но друго имах предвид. Просто се радвам, че успях да поговоря с теб, да чуя още веднъж гласа ти.

— Можем да си поговорим по-дълго.

— Не, не ми остава много време.

— Слушай — каза момичето. — Дори да те изгубим завинаги, аз ще те помня, докато съм жива. Няма да си загубен никога в спомените ми. Не го забравяй.

— Няма — отвърнах.

После затворих.

В единайсет отидох до тоалетната в парка и се облекчих, след това си тръгнах. Запалих колата и се насочих към Залива — мислех си как ще ме замразят дълбоко. Докато прекосявах Гинза, затърсих сред тълпите пазаруващи приятелката си, библиотекарката. Тя не се виждаше никъде.

Щом отидох край морето, спрях при изоставен склад, изпуших една цигара и пуснах уредбата да върти непрекъснато Боб Дилан. Смъкнах седалката, качих си краката на волана и задишах спокойно. Пиеше ми се бира, но беше свършила. Слънцето проряза предното стъкло и ме запечата в светлина. Затворих очи и усетих топлината по клепачите си. Слънчевата светлина пътуваше дълго, за да достигне планетата ни — безкрайно малка частица от тази енергия беше достатъчна, за да стопли клепачите ми. Бях трогнат. От това, че нещо, толкова незначително като един клепач има своето място в устройството на всемира, че този мигновен факт не е пренебрегнат във вселенския порядък. Дали се бях доближил до това да оценя прозренията на Альоша? На този ограничен живот му беше отпуснато малко ограничено щастие.

Искаше ми се да мисля, че съм донесъл малко щастие на професора, на онази дебеланка, внучката му, и на своята приятелка, библиотекарката. Могъл ли съм да дам щастие и на друг? Не ми оставаше много време, а се съмнявах, че след като си отида, някой ще оспори това право, но дали да не направя щастлив нашия таксиметров шофьор с „Полис“ и регето? Качи ни на таксито, нищо че бяхме целите в кал и така нататък. Заслужаваше малко щастие. Сигурно и сега беше зад волана и обикаляше под съпровода на рок касетите.

Точно отпред беше морето. Товарни кораби високо във водата, със свален на брега товар. Навсякъде чайки — бели размазани петна. Сетих се за охлювите, за suzuki в маслен сос, за крема за бръснене и „Знае само вятърът“. Светът е пълен с откровения.

Слънцето блещукаше в ранната есен по водата, огромно огледало, стрито на прах и разпиляно.

Покрай песента на Дилан се сетих и за момичето във фирмата за коли под наем. Ами да, и нея трябва да ощастливя. Представих си я в униформеното сако — зелено като трева по бейзболно игрище, — с бялата блуза и черната папийонка. Ето я, слуша Дилан и си мисли за дъжда.

Сетих се и за самия дъжд. Толкова ситен, като мъгла, че почти не беше и дъжд. Той валеше, винаги справедлив, винаги еднакъв за всички, и малко по малко покриваше съзнанието ми с прозрачна безцветна пелена.

Беше ме застигнал сънят.

Сега вече можех да си върна всичко, което съм загубил. Което е изгубено, никога не погива. Затворих очи и се оставих на съня.

Боб Дилан пееше отново и отново „Ще плисне дъжд проливен“.