Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (34)

34.
Черепи

Виждам летящи птици. Те обстрелват белия замръзнал склон на Западния хълм и изчезват от полезрението ми. Топля си на печката краката и ръцете и пия горещия чай, който Полковникът ми е донесъл.

— Довечера ще разчиташ ли мечти? Ще се натрупат дълбоки преспи. Ще бъде опасно да се придвижваш по Хълма. Дали да не си починеш един ден? — предлага той.

— Не мога да губя цял ден — отвръщам аз.

Полковникът клати глава и се връща с чифт ботуши като за сняг.

— Хайде, обуй ги. Поне няма да се пързаляш.

Пробвам ги. Стават ми, добър знак.

Време е да тръгвам. Омотавам шала около врата си, слагам ръкавиците, взимам от Полковника кепе. После пъхам в джоба си събрания акордеон. Не искам да се разделям с него.

— Пази се — предупреждава старият офицер.

Както и предполагах, дупката се пълни от наветия сняг. Старците ги няма, няма ги и лопатите им. Ако снегът продължи да трупа така, до утре сутринта дупката ще бъде запълнена чак догоре. Наблюдавам как снегът навява и трупа дръзки преспи, после тръгвам да слизам по Хълма.

Снегът се сипе, гъст и свиреп. Не се вижда на няколко метра напред. Махам очилата и вдигам шала чак до очите си. Чувам как горе пищят птици, надвикали скърцането и пукането на обущата. Какво ли изпитват птиците към снега? И зверовете, какво ли си мислят те за фъртуната?

 

 

Пристигам в Библиотеката цял час по-рано и заварвам Библиотекарката да чака печката да затопли помещението. Тя изтръсква снежинките по шинела ми и маха буците сняг между грайферите на обущата.

Идвал съм тук вчера, а от жълтата светлина зад матовото стъкло, от топлината и близостта, създавани от печката, от миризмата на кафе с виеща се над кафеварката пара ме връхлита тъга.

— Искаш ли да хапнем сега? Или може би малко по-късно?

— Не ми се яде. Не съм гладен — казвам аз.

— Кафе искаш ли?

— Да, ако обичаш.

Свалям ръкавиците и ги слагам да се изсушат на печката. Сетне топля на огъня вкочанените си пръсти, докато жената сипва две чаши кафе. Подава ми едната, после сяда на масата да го изпие.

— Ужасен сняг навън. Не виждах почти нищо пред себе си — обяснявам.

— Да. Следващите няколко дни ще трупа и трупа. Докато облаците, застинали на небето, не пуснат всичкия си сняг.

Изпивам половината кафе, после, без да казвам и дума, сядам срещу жената. Докато я гледам, усещам как пак ме връхлита тъга.

— Когато спре, по земята ще има повече сняг, отколкото вероятно си виждал някога — продължава тя.

— Може и да не го видя.

Жената вдига очи от чашата и ме гледа.

— Как така няма да го видиш? Всеки вижда снега.

— Днес няма да разчитам мечти. Хайде само да си поговорим — подканям. — Има много неща, които искам да ти кажа, и много неща, които искам да ми кажеш ти. Нали нямаш нищо против?

Жената кръстосва ръце върху масата и ме гледа неразбиращо.

— Сянката ми умира — подхващам аз. — Няма да доживее края на зимата. Въпрос е само на време. Умре ли сянката, губя завинаги духа си. Затова сега трябва да реша много неща. Неща за мен, неща, които засягат теб. Остава ми малко време да го обмисля, но съм сигурен, че и да разполагах с цялото време, пак щях да стигна до същия извод. А той е, че трябва да се махна оттук.

Отпивам от кафето и пак се питам дали не греша. При всички положения и в двата случая ще изгубя нещо от себе си.

— Утре напускам Града — подхващам отново. — Не знам точно как и откъде. Ще ми каже сянката ми. Двамата с нея ще си тръгнем заедно и ще се върнем в нашия свят. Както навремето, ще влача след себе си своята сянка. Ще се тревожа и ще страдам, ще остарявам и ще умра. Едва ли ще ме разбереш, но мястото ми е в онзи свят, където духът ми ще ме разиграва и дори отклонява.

Жената ме гледа вторачено. Не, гледа вторачено пространството, което заемам.

— Не ти ли харесва Градът?

— В началото ми каза, че ако търся спокойствие, тук ще ми хареса. Да, пленен съм от мира и спокойствието в Града. Знам и че ако за сметка на духа си остана тук, мирът и спокойствието ще станат пълни. Докато съм жив, сигурно ще съжалявам, че съм напуснал този Град. Въпреки това не мога да остана. Духът ми няма да ми прости, ако спечеля, като жертвам сянката си и зверовете. Дори в този миг, когато духът ми се топи, не мога да го лъжа. Но това вече е друго. Каквото изгубя, ще бъде вечно. Разбираш ли?

Жената гледа дълго надолу към ръцете си. Парата отдавна е изчезнала от чашата й с кафе, нищо в помещението не помръдва.

— Никога ли няма да се върнеш?

Аз клатя глава.

— Веднъж тръгна ли си, не мога да се върна никога вече. Това е ясно. А и да се върна, Портата няма да се отвори никога за мен.

— И не те ли боли?

— Най-трудно ми е да загубя теб, но важното в случая е как те обичам. Ако тази любов се изроди в полуистина, по-добре изобщо да не те обичам. Да запазя духа си и да загубя теб.

В помещението отново е тихо, пука само жаравата. Край печката са окачени шинелът ми, шалът, кепето и ръкавиците — все неща, дадени ми тук, от Града.

— Мислех да помогна на сянката си да избяга, а аз да остана тук — продължавам. — Но тогава ще ме пратят в Гората и пак няма да те видя никога вече. Ти не можеш да живееш в Гората. В Гората могат да живеят само онези, чиито сенки не са унищожени напълно и които още носят в себе си следи от дух. Аз още имам дух. А ти не. Затова никога няма да изпитваш нужда от мен.

Жената клати глава.

— Да, нямам това, което наричаш дух. Майка имаше, но аз не. И защото запази духа си, майка беше прокудена в Гората. Не съм ти казвала никога, но помня много добре как майка беше пратена там. И досега си мисля от време на време за нея. Мисля си, че ако и аз имах дух, можехме да бъдем заедно. Ако аз имах дух, сигурно щях да те желая, както ти желаеш мен.

— Дори това да означава да живееш в изгнание в Гората? Би ли искала да имаш дух на такава цена?

Тя съзерцава замислена дланите си, събрани върху масата отпред, после ги разтваря.

— Помня, майка ми е казвала, че който има дух, където и да отиде, не му се губи нищо. Вярно ли е?

— Не знам — признавам си. Но и да е вярно, и да не е вярно, майка ти е вярвала в това. Въпросът е дали вярваш и ти.

— Мисля, че мога да повярвам — казва жената, като се взира в очите ми.

— Мислиш, че можеш? — сепвам се аз. — Мислиш, че можеш да повярваш в това?

— Вероятно — отвръща жената.

— Не. Помисли добре. Много е важно — настоявам аз, — защото вярата в нещо, в каквото и да било, е дело на духа. Разбираш ли? Когато казваш, че вярваш, ти допускаш възможността да се разочароваш. А от разочарованието или предателството може да се породи отчаяние. Така е с духа. Знаеш ли?

Тя клати глава.

— Не мога да кажа. Просто си мислех за майка. Нищо повече. Струва ми се, че мога да повярвам.

— Нещо в теб трябва още да е в допир с духа ти! Дори и да е заключено здраво вътре и да не може да излезе.

— Когато казваш, че още имам дух, какво имаш предвид, че всъщност не са убили сянката ми, както при майка?

— Не, сянката ти е мъртва и е погребана в Ябълковата градина. Но вътре в спомените за майка ти вероятно има нещичко от духа, стига да можеш да го откриеш.

Всичко е притихнало, сякаш снежната вихрушка навън е погълнала всички звуци в помещението, а Стената е притаила дъх и се опитва да подслушва.

— Хайде да поговорим за старите мечти — сменям аз темата. — Вярно ли е, че зверовете поглъщат каквото всеки ден изваждаме от духа? И че то се превръща в стари мечти?

— Ами да, разбира се. След като сенките ни умрат, зверовете поглъщат духа.

— Значи духът ти би могъл да се разчете по старите мечти.

— Не, невъзможно е. Духът ни не се поглъща непокътнат. Моят е разпилян на отломъци по различни зверове, размесен е с отломъци от духа на други. Парчетата не могат да бъдат отделени.

Жената е права. Ден след ден разчитам мечти, а и досега не съм разбрал и късче от тях. А сега, ако искам да спася сянката си, ми остават само двайсет и един часа. Двайсет и един часа, през които да събера отломъците от духа на жената. Как е възможно тук, в този Град извън времето, да разполагам с толкова малко време? Затварям очи и си поемам дълбоко въздух. Трябва да намеря нишката, с която е пристегнато съсредоточаването ми, и да разплета цялата тъкан.

— Трябва да отидем в хранилището — казвам аз.

— Защо в хранилището?

— Трябва да помислим, докато гледаме черепите. Можем да открием нещо.

Хващам я за ръка и двамата минаваме зад гишето, за да отидем при вратата на хранилището. Жената включва мъждивото осветление и из здрача се понасят рафтовете с безброй черепи. Бледи сенки, потънали в прах, челюсти, издадени под еднакъв ъгъл, очни кухини, които гледат невиждащо — мълчанието им се стеле като призрачна мъгла из хранилището. Отново ме побиват тръпки.

— Наистина ли смяташ, че можеш да разчетеш духа ми? — пита жената, застанала с лице към мен.

— Смятам, че да — отвръщам с надеждата да убедя сам себе си. — Все има някакъв начин.

— Все едно да търсим в река изгубени в нея капки дъжд.

— Грешиш. Духът не е като капките дъжд. Той не пада от небето, не се губи сред други неща. Ако изобщо вярваш в мен, повярвай и в това: обещавам ти да го намеря. Всичко зависи от това.

— Вярвам ти — прошепва тя след миг. — Много те моля, намери духа ми.