Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (33)

33.
Пране в дъждовен ден, кола под наем, Боб Дилан

В дъждовна неделя и четирите сушилни в обществената пералня би трябвало да са заети. Затова не се изненадах, когато намерих четири найлонови пазарски плика с различен цвят, окачени на дръжките. В пералнята имаше три жени, една домакиня към четирийсетте и две студентки от съседното женско общежитие. Домакинята седеше на сгъваем стол и гледаше невиждащо как дрехите й се въртят и въртят. Все едно е телевизор. Студентките се бяха зачели в брой на „ЖЖ“. В мига, когато влязох, и трите вдигнаха очи, но бързо решиха, че прането и модното списание са по-интересни.

Седнах с плика на „Луфтханза“ върху коляното, за да си изчакам реда. Следващият явно бях аз. Страхотно. Един мъж може само да гледа как чуждото пране се върти толкова дълго. Особено в последния си ден.

Отпуснах се върху стола и се вторачих в пространството отпред. Както във всички обществени перални и тук миришеше на перилни препарати и на съхнещи дрехи. Противно на очакванията ми не се отвори никоя от сушилните. Обществените перални си имат неписани правила и едно от тях е „Ако гледаш сушилнята, тя не спира никога.“ От мястото, където седях, дрехите си изглеждаха съвсем сухи, но барабаните си се въртяха като полудели.

Мечтаех си да затворя очи и да поспя, но не исках да си изпусна реда. Съжалих, че не съм си взел нищо за четене. Така щях да стоя буден и времето да минава по-бързо. Всъщност наистина ли исках времето да минава по-бързо? По-добре да го забавя — но точно в обществена пералня?

Беше истинско мъчение да си мисля за времето. Времето е прекалено отвлечено. Не че това ни пречи да го запълваме. До степен дори да не знаем към какво се числи онова, което изживяваме, дали към времето или към света на физическите неща.

Но какво ще правя, след като си тръгна от обществената пералня? Първо ще си купя дрехи. Хубави дрехи. Няма за кога да ги давам да ги преправят, затова по-добре да забравя за туидения костюм. Трябва да се задоволя с качествен панталон, спортно сако към него, риза и вратовръзка. И манто. Облекло, напълно приемливо за всеки ресторант. За дрехите щяха да отидат час и половина. Значи ще стане три часа. Оставаха ми три часа до времето до срещата с библиотекарката.

Хмм. Какво да правя три часа? Мозък, спънат от съненост и умора, блокиран ум.

Сушилнята вдясно застърга и спря. Домакинята и студентките погледнаха машината, но и трите не се помръднаха. Сушилнята беше моя. Както го изискваха неписаните правила на обществените перални, извадих топлото кълбо дрехи и ги напъхах в плика, окачен на дръжката. После вкарах вътре мокрите дрехи от плика на „Луфтханза“, пуснах в машината няколко монети и се върнах на стола. Според часовника — дванайсет и петдесет.

Домакинята и колежанките ме зяпнаха. После зяпнаха прането в сушилнята. След това пак зяпнаха мен. Затова аз също зяпнах прането в сушилнята. Чак тогава забелязах как малкият ми товар подскача пред очите на всички — само момичешки дрехи, всичките розови. Я да се махам оттук и да си намеря за двайсет минути някаква друга работа.

Ситният дъжд от сутринта не спираше — едва загатнато послание към света. Отворих чадъра и тръгнах през спокойния жилищен квартал към улица с магазини от двете страни. Бръснарница, хлебарница, магазин за сърфисти — магазин за сърфисти в „Сетагая“? — магазин за тютюневи изделия, patisserie^[1], видеотека, химическо чистене. Отпред на химическото чистене имаше табела: „В дъждовни дни всички дрехи с 10% отстъпка“. Интересна логика. Вътре плешивият, кисел на вид собственик гладеше риза. От тавана се клатушкаха кабели — гъсти висящи растения, стигащи до пресите и ютиите. Съвсем истинско квартално химическо чистене, където всичко се прави на място. Не е зле да знам, че го има тук. Бях сигурен, че не закачат с телбод в долния край на ризите листчета с номер, нещо, което мразя. Точно по тази причина не си давам ризите на химическо чистене.

 

 

На малката веранда пред химическото чистене имаше няколко растения в саксии. Знаех, че знам какви са, а не можех да се сетя името на нито едно. От стрехите капеше дъжд, който попиваше в тъмната пръст в саксиите — там целеустремено пълзеше самотен охлюв. Почувствах се безполезен. Бях живял на този свят трийсет и пет години, а не се сещах името на някакво си декоративно растение. Можех да науча много от човека, който държеше кварталното химическо чистене.

Върнах се в магазина за тютюневи изделия и купих пакет дълъг „Ларк“. Бях отказал цигарите преди пет години, но един пакет в последния ден от живота ми едва ли щеше да ме убие. Запалих цигара. Стори ми се чужда. Всмукнах бавно от дима и пак така бавно го издишах.

Преместих се в patisserie и купих четири gateaux^[2]. Бяха с много трудни френски имена и веднага щом се озоваха в кутията, забравих какво съм избрал. В университета бях записал френски, но явно отдавна го бях забравил. Момичето зад щанда беше оправно, но не умееше да връзва панделки. Непростимо.

Бях идвал няколко пъти във видеотеката в съседство. Върху двайсет и седем инчовия монитор при входа бяха пуснали нещо с името „Тежки времена“. Чарлс Бронсън се боксираше с голи ръце, Джеймс Кобърн пък му беше агент. Влязох вътре и помолих да ми пуснат още веднъж сцената с боя.

Жената зад щанда изглеждаше отегчена. Почерпих я един gateau, докато Бронсън млатеше гологлавия си противник. Тълпата около ринга очакваше да победи бабаитът, но явно не знаеше, че Бронсън не губи никога. Станах да си вървя.

— Защо не останете да го изгледате до края? — покани ме Госпожа Видеотека.

Казах й, че бих го направил с удоволствие, но трябва да прибера едни неща от сушилнята. Хвърлих едно око на часовника. Един и двайсет и пет. Сушилнята вече беше спряла.

Тя нанесе последния си удар.

— Другата седмица ще получим три класически филма на Хичкок.

 

 

Върнах се в обществената пералня. Където, както установих зарадван, нямаше никого. Там беше само прането, което чакаше на дъното на сушилнята да се върна. Напъхах го в плика и се отправих към нас.

Пълното момиче не ме чу, че влизам — спеше непробудно на леглото. Сложих дрехите до възглавницата, а кутията с пастите — на нощното шкафче. Много ми се искаше да се пъхна под завивките, но къде ти.

Отидох в кухнята. Водопроводен кран, бойлер на газ, вентилатор, газова фурна, най-различни тенджери и тигани, хладилник, тостер, шкафче и поставка за ножове, голяма метална кутия за чай „Брук Бонд“, тенджера под налягане за ориз и всичко останало, вместващо се в едничката дума „кухня“. Ето от какъв ред се състоеше този свят.

Когато се нанесох в апартамента, бях женен. Преди осем години, но и тогава често седях посред нощ сам на тази маса и четях. Жена ми спеше толкова дълбоко, че понякога се притеснявах дали още е жива. И си я обичах по свой си несъвършен начин.

Това означаваше, че съм живял в тази дупка осем години. Бяхме се нанесли трима: аз, жена ми и котаракът. Първа се изнесе жена ми, после котаракът. Сега беше мой ред. Грабнах една чинийка — за пепелник, и запалих цигара. Изпих чаша вода. Осем години. Направо не можех да повярвам.

Е, все едно. Скоро всичко щеше да приключи. Щеше да настане вечен живот. Безсмъртие.

И аз отивам в света на безсмъртието. Така поне каза професорът. Краят на света не бил смърт, той бил преход. Щял съм да бъда пак аз. Щял съм да се съединя отново с онова, което вече съм изгубил и което губех сега.

Е, може да беше и така. Не, със сигурност беше така. Старецът знаеше какво говори. Щом твърдеше, че светът не познава смъртта, значи той не познава смъртта. И все пак думите на професора не ми се виждаха правдоподобни. Те бяха абстракции, смътни сенки на непредвидени случайности. В смисъл аз вече си бях аз, нали така? И как безсмъртният ще усети безсмъртието си? И какви бяха тия еднорози и високи стени? Дори „Магьосникът от Оз“ звучи по-правдоподобно.

И така, какво бях загубил? Бях загубил много неща. Може би цяла дебела тетрадка, изписана от край до край със ситен почерк, неща, които не ми се бяха стрували чак толкова важни, когато се бях разделял с тях. Неща, които по-късно ми донесоха скръб, въпреки че беше вярно и обратното. Постоянно ми се изплъзваха хора, места и чувства.

Дори и да можех да започна живота си отначало, не си представях да не направя същото. В края на краищата аз бях всичко това — този живот, който губех. И не можех да бъда друг освен такъв, какъвто съм. Нали?

Навремето, когато бях по-млад, си мислех, че мога да бъда друг. Че ще отида да живея в Казабланка, ще отворя заведение и ще се запозная с Ингрид Бергман. Или по-реалистично — друг въпрос е доколко изобщо е реалистично, — ще се настроя за по-добър живот, за нещо, което да подхожда повече на истинското ми „Аз“. С тази цел реших да се подготвя. Прочетох „Разцветът на Америка“ и изгледах три пъти „Волен ездач“. Но като лодка с изкривен рул все се връщах на същото място. Не напредвах наникъде. Пак си бях същият и чаках на брега да се завърна при себе си.

Дали беше чак толкова потискащо?

Знае ли човек? Може би точно това беше „отчаяние“. Тургенев ще го нарече „разочарование“. Достоевски — „ад“. Съмърсет Моъм — „жестока действителност“. Но както и да го наречете, все си бях аз.

Свят на безсмъртие ли? Всъщност можех да стана нов човек. Можех да стана щастлив или поне не толкова нещастен. И колкото и дръзко да звучи — можех да стана по-добър. Но сега това нямаше нищо общо с мен. Това щеше да бъде друг човек. Засега аз бях неопровержим исторически факт.

Все пак нямах друг избор освен да приема, че след двайсет и два часа животът ми ще свърши. Значи щях да умра — казах си за по-удобно. Сега вече приличах повече на себе си, щом го казвах самият аз. Поолекна ми.

Угасих цигарата и отидох в спалнята. Погледнах лицето на заспалото пълно момиче. Проверих в джобовете си дали съм взел всичко необходимо за прощалната сцена. Какво всъщност ми трябваше? Вече почти нищо. Портфейл, кредитни карти и… имаше ли още нещо? Ключът от апартамента не вършеше работа, както и ключовете от колата и личната ми карта на калкутех. Не ми трябваше бележникът с адресите и телефоните, не ми трябваше и нож. Дори за майтап.

Отидох с метрото до „Гинза“ и си купих в „Пол Стюарт“ нови дрехи, които платих с „Американ Експрес“. Погледнах се в огледалото. Не беше зле. С морскосиньото сако, съчетано с ризата в цвят охра, приличах на юпи на ръководна длъжност, но така все пак беше за предпочитане, отколкото да изглеждам като троглодит.

Още валеше, но ми беше писнало да гледам дрехи, затова реших да пропусна мантото и отидох в една бирария. Беше почти празна. Бяха пуснали симфония на Брукнер. Не можех да кажа кой точно номер, но кой ли може? Поръчах наливна бира и стриди с черупките.

Изстисках върху стридите лимон и ги изядох по посока на часовниковата стрелка под романтичния съпровод на Брукнер. Огромният стенен часовник показваше три без пет, циферблатът крепеше два лъва, които се въртяха около пружината в средата. Брукнер свърши, започна „Болеро“ на Равел.

Поръчах още една бира, когато ми хрумна, че отдавна ми се ходи до тоалетна. И само колко дълго пиках. Как е възможно пикочният мехур да се напълни толкова много? Не бързах за никъде, затова се облекчавах цели две минути, през които „Болеро“ нарасна до мощното си кресчендо. От това изпитах чувството, че мога да пикая вечно.

След това можех да се закълна, че съм се преродил.

Измих си ръцете, погледнах си лицето в кривото огледало, после се върнах при бирата на масата и запалих цигара.

Времето сякаш беше застинало, въпреки че лъвовете всъщност бяха описали полукръг от сто и осемдесет градуса и сега вече беше три и десет. Опрях се с лакът на масата и загледах часовника. Безсмислено е да прекарваш времето, като гледаш как часовниковите стрелки напредват, но не се сещах какво друго да правя. При повечето човешки дейности се предполага, че животът продължава. Ако махнете това, какво остава?

Стрелките на часовника достигнаха три и половина, ето защо платих и си тръгнах. По време на този бирен антракт дъждът почти беше спрял, затова оставих и чадъра. Животът не изглеждаше толкова лош. Времето се беше пооправило, защо да не се оправи и моето настроение?

Без чадър се чувствах по-лек. Прииска ми се да отида някъде. За предпочитане на място с повечко хора. Отидох пред сградата на „Сони“, където се заблъсках с туристи араби, зяпнали редицата телевизионни монитори, последна дума на техниката, после слязох в метрото и по линия „Марюнучи“ се отправих към „Шинджуку“. Още щом седнах, явно съм заспал, защото след малко видях, че вече съм пристигнал.

Докато минавах през бариерата за проверка на билетите, внезапно се сетих за черепа и разбърканите данни, които преди два дни бях оставил на гардероба на станцията. Сега вече черепът не беше от особено значение и аз не носех бележката, но понеже нямаше какво да правя, се озовах на гишето и замолих служителя да ми разреши да си прибера сака.

— Внимателно ли потърсихте бележката? — попита той.

— Внимателно — отговорих му.

— Как изглежда сакът?

— Син, на „Найки“ — отвърнах.

— Как изглежда търговската марка на „Найки“?

Поисках лист хартия и молив и нарисувах сплескания бумеранг, а отгоре написах „Найки“. Служителят ги погледна подозрително и тръгна по пътеката между рафтовете. След малко се върна със сака.

— Този ли?

— Същият — потвърдих.

— Имате ли документ за самоличност?

 

 

След като си прибрах подаръка, изведнъж ми хрумна — не се ходи със спортен сак на вечеря. Реших, вместо да го мъкна, да взема кола под наем и да го метна небрежно на задната седалка. Нека колата е модерна, европейска. Не че съм чак такъв поклонник на европейските коли, но ми се стори, че в този толкова важен ден от живота ми заслужавам да се повозя на хубава кола.

Проверих в справочника и си записах телефоните на четири фирми за коли под наем в района на „Шинджуку“. В нито една нямаха европейски коли. В неделя автомобилите се търсели много, пък и те изобщо нямали чужди коли. В последната фирма ми предложиха тойота карина 1800 с двойна предавка, спортен модел турбо, и тойота марк II. И двете нови, и двете със стереоуредби. Казах, че ще взема карината. Нямах си понятие как изглеждат и двете коли.

След като свърших и това, отидох в един музикален магазин и купих няколко касети. „Най-големите хитове на Джони Матис“, „Пресветла нощ“ на Шонберг под диригентството на Зубин Мета, „Бурна неделя“ на Кени Бъръл, „Елингтън за всички“, „Бранденбургски концерти“ с Тревър Пинък на клавесина и касета на Боб Дилан с „Като търкалящ се камък“. От всичко по малко. Исках да се презастраховам. Откъде да знам каква музика върви с тойота карина 1800 с двойна предавка, спортен модел, турбо?

Прибрах касетите в плика и се отправих към паркинга на фирмата за коли под наем. В сравнение с ламаринената играчка, която карах, седалката зад волана на карината 1800 спортен модел приличаше на кабина на космическа совалка. Пъхнах в уредбата касетата на Боб Дилан и под съпровода на „Докато гледам как тече реката“ проверих всяко копче върху светлинното табло.

Милата жена, която ме беше обслужила по телефона, излезе от офиса и дойде при колата да пита дали има някакъв проблем. Усмихна се с лъчезарна, свежа усмивка като от телевизионна реклама.

— Няма проблеми — отвърнах, — само проверявах всичко, преди да поема на път.

— Чудесно — одобри тя.

По усмивката ми приличаше на една моя позната от гимназията. Прибрана и разумна, тя взе, че се омъжи за радикал от „Какумару“^[3], роди две деца, после изчезна. Кой да предположи, че мило седемнайсетгодишно момиче, поклонничка на Дж. Д. Селинджър и Джордж Харисън, ще претърпи такива промени.

— Де да бяха всички шофьори като вас. Работата ни щеше да се облекчи значително — каза жената. — Компютъризираните светлинни табла на най-новите модели са доста сложни.

— Кое копче да натисна, за да разбера колко е корен квадратен на 185? — попитах аз.

— Опасявам се, че ще се наложи да изчакате следващия модел — засмя се жената. — Я ми кажете това, което сте пуснали, не е ли Боб Дилан?

— Да — потвърдих аз.

„Със сигурност Четвърта улица“.

— Веднага познавам Боб Дилан — допълни жената.

— Защото хармониката му е по-ужасна, отколкото на Стиви Уондър ли?

Тя се засмя отново. Стана ми приятно, че още мога да разсмея някого.

— Не, наистина харесвам гласа му — каза жената. — Като дете, което стои на прозореца и гледа дъжда.

След всички томове, написани за Дилан, да се натъкна на такова съвършено описание. Когато й го казах, тя се изчерви.

— О, не знам. Просто ми звучи така.

— Не съм и очаквал такава млада жена да знае за Боб Дилан.

— Харесвам стара музика. Боб Дилан, „Бийтълс“, „Дорс“, Джими Хендрикс.

— Трябва да се съберем някой път — казах й.

Тя се усмихна, понаклонила глава. Момичета, които са наясно с всичко, ще намерят триста начина да отпратят уморени трийсет и пет годишни разведени мъже. Благодарих й и подкарах колата. „Заседнал в Мобийл отново с мемфиски блус“. Почувствах се по-добре, след като се запознах с момичето.

Дигиталният часовник върху светлинното табло показваше четири и четирийсет и две. Градското небе без слънце вече пъплеше към здрача, когато се насочих бавно към нас по задръстените улици. Не беше обичайното задръстване в дъждовна неделя — един малък зелен спортен автомобил се беше блъснал в осемтонен камион, прекарващ бетонни панели. Движението беше спряно. Спортната кола приличаше на мукавена кутия, върху която е седнал някой. Около нея стояха няколко ченгета в дъждобрани, докато спасителният отряд разчистваше отломките.

Трябваше да мине цяла вечност, докато допъпля до местопроизшествието, но пак до срещата оставаше предостатъчно време, затова аз си пушех и си слушах Дилан. „Като търкалящ се камък“. Затананиках заедно с него.

Всички остарявахме. Поне това беше ясно като дъжда навън.