Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (31)

31.
Билети за метрото, полиция, перилни препарати

Разстоянието до „Аояма Ичоме“ не беше голямо. Тръгнахме покрай коловозите, зададеше ли се влак, се криехме зад стълбовете. Виждахме ясно всички пътници, но никой не се и извърна навън. Четяха вестници или гледаха невиждащо. Малко на брой, всички седяха. Най-натовареното време беше отминало, но пак ми се стори, че в десет часа линията „Гинза“ обикновено е по-натоварена.

— Какъв ден сме днес? — попитах аз момичето.

— Не мога да ти кажа — отвърна то.

— Като за през седмицата пътниците не са много. Как мислиш, дали не е неделя?

— И какво, ако е неделя?

— А, нищо. Просто ще бъде неделя.

Релсите на метрото бяха широки, без препятствия, не разходка, а мечта. Флуоресцентните лампи по стените хвърляха предостатъчно светлина, благодарение на вентилационната система имаше колкото щеш чист въздух. Поне в сравнение с мъртвия въздух долу.

Изчакахме да мине влакът за „Гинза“, после още един, отправил се в обратната посока, към „Шибуя“. Вече бяхме съвсем близо до „Аояма Ичоме“ и можехме да наблюдаваме от здрача перона на станцията. Щеше да бъде ужасно досадно, ако някой от служителите ни заловеше на релсите. До перона се стигаше по метална стълба, после трябваше само да прекрачим ниската преграда.

Загледахме как друг влак за „Гинза“ спира на перона, разтоварва някои от пътниците и натоварва нови. Кондукторът провери дали всичко е наред и даде знак за потегляне. След като влакът се скри от поглед, служителите на станцията изчезнаха.

— Да вървим — подканих аз. — Не тичай, върви си нормално.

— Дадено.

Излязохме иззад стълба и се качихме по стълбата в края на перона нехайно и без особено усърдие, сякаш го правим всеки ден. Прекрачихме преградата. Мнозина ни загледаха, видимо възмутени. Бяхме целите в кал, дрехите ни бяха вир-вода, косата ни беше сплъстена, очите ни бяха присвити срещу обичайната светлина — предполагам, че не сме приличали на служители от метрото. Кои ли бяхме, да му се не види!

Още преди те да са стигнали до някакво заключение, ние ги подминахме спокойно и се озовахме при бариерата на изхода. Чак тогава се сетих, че нямаме билети.

— Ще кажем, че сме ги изгубили, и ще платим — заяви момичето.

Точно това и обясних на младия контрольор при бариерата.

— Хубаво ли проверихте? — попита той. — Имате много джобове. Бихте ли погледнали отново?

Стояхме там, мръсни и подгизнали, и търсехме из дрехите си билети, каквито изобщо нямахме, а служителят ни гледаше невярващо.

— Не, изглежда, наистина сме ги изгубили — казах аз.

— Къде се качихте?

— На „Шибуя“.

— Колко платихте?

— Към сто и двайсет-сто и четирийсет йени.

— Как така не помните?

— Мислех си за друго.

— Наистина ли се качихте на „Шибуя“, ама честно?

— Линията започва от „Шибуя“, нали? Как можем да излъжем за билетите?

— Могли сте да се прехвърлите по тунела от другия перон. Линията „Гинза“ е доста дълга. Нищо чудно да сте се качили на линията „Тодзай“ още на „Цуданума“ и да сте се прехвърлили на „Нихонбаши“.

— На „Цуданума“ ли?

— Примерно — отвърна контрольорът.

— Колко струва от „Цуданума“? Ще платя. Сега доволен ли сте?

— От „Цуданума“ ли идвате?

— Не идваме оттам — отговорих аз. — Никога през живота си не съм стъпвал на „Цуданума“.

— Защо тогава ще плащате оттам?

— Примерно.

Вече беше дошъл следващият влак. От него слязоха дванайсет пътници, които минаха през бариерата. Ние ги изпратихме с поглед. Никой не си беше изгубил билета. След това подновихме преговорите с контрольора.

— Добре де, кажете ми откъде да платя — подканих аз.

— Откъдето сте се качили — настоя той.

— От „Шибуя“, както се опитвам да ви обясня.

— Но не помните колко струва билетът.

— Кой ти помни колко струва билетът! Вие помните ли колко струва кафето в „Макдоналдс“?

— Аз не пия кафе в „Макдоналдс“ — каза контрольорът. — Само си харчиш парите.

— Примерно — натъртих аз. — Да забравите такива подробности.

— Възможно е, но всички, които твърдят, че са си загубили билетите, искат да минат метър. Идват на перона и разправят, че са се качили на „Шибуя“.

— Нали вече ви обясних, че ще платя колкото искате. Само кажете колко.

— Откъде да знам?

Метнах му банкнота от хиляда йени и двамата с момичето се изнесохме. Контрольорът се развика след нас, но ние се направихме на глухи. Кой ще ти седне да спори за някакви си билети за метрото, при положение че ще настъпи краят на света. А ние дори не се бяхме возили на метрото.

Горе на земята се сипеха тънките игри на дъжда. В последния ми безценен ден. Нека си вали цял месец, като в роман на Дж. Г. Балард, но първо аз да сляза от сцената. Днес ми беше ден да се излежавам на слънце, да слушам музика, да пия студена бира.

Дъждът обаче не даваше признаци да спре. Мина ми през ума да си купя сутрешен вестник и да прочета прогнозата за времето, но най-близката будка беше долу в станцията на метрото. Хайде без вестник. Какъвто и да бъдеше денят, пак щеше да си бъде сив.

Всички вървяха с отворени чадъри. Всички освен нас. Шмугнахме се под колоните на една сграда и загледахме дъждовното кръстовище, където гъмжеше от коли в различни цветове.

— Добре че вали — каза момичето.

— Защо пък да е добре?

— По-лесно е за очите.

— Страхотно.

— Какво правим сега?

— Първо си взимаме нещо горещо за пиене, после отиваме у нас да се изкъпем.

Влязохме в един супермаркет с вездесъщите закусвални към тях. Келнерката подскочи, когато ни видя такива кални, но бързо дойде на себе си и попита какво ще поръчаме.

— Две царевични крем супи и един сандвич с бъркани яйца и шунка, нали така, господине? — повтори тя.

— Да — отвърнах аз. — Какъв ден сме днес?

— Неделя.

— Казвах ли ти аз? — рекох на пълното момиче.

Взех от поставката наблизо броя на „Спортс Нипон“. Няма какво особено да научиш от таблоид, но карай. Вестникът беше с дата втори октомври, неделя. Нямаше прогноза за времето, но на страницата за конни надбягвания обясняваха най-подробно какви са условията по хиподрумите. Заради дъжда конете се затруднявали на късите разстояния. На стадион „Жингу“ „Якулт“ бил загубил с шест на два от „Чуничи“. Никой и не забелязваше, че отдолу има цяло котило ИНК-и.

Момичето поиска последните страници. Някаква долнопробна статия, посветена на въпроса „Дали гълтането на спермата се отразява добре на цвета на лицето“.

— Обичаш ли да ти гълтат спермата? — поиска да разбере момичето.

— Нямам нищо против — отговорих.

— Слушай какво пише тук: „Повечето мъже обичат жените да гълтат спермата им. Това показва пълно преклонение пред мъжа от страна на жената. То е едновременно и церемония, и приемане.“

— Не разбрах — признах си.

— На теб някой гълтал ли ти е спермата?

— Хм, не помня.

— Бррр — нацупи се момичето и пак се потопи в статията.

Аз пък зачетох класирането при батерите в Централната и Тихоокеанската лига.

Донесоха ни поръчката. Щеше да ни се услади всичко.

Излязохме от закусвалнята и хванахме такси. Мина цяла вечност, докато ни качат, толкова мръсни бяхме. Шофьорът беше дългокосо момче с огромна стереоуредба на седалката до него. Изкрещях закъде сме, за да надвикам надутия до дупка „Полис“, след това потънах на задната седалка.

— Ей, хора, къде сте ходили? — попита шофьорът.

— Сбихме се в дъжда, проснаха ни на земята и ни влачиха — отговори момичето.

— Леле, жестокооо — заяви шофьорът. — Да можехте да се видите. Като влачени от порой сте. Горе на врата имате голяма синина.

— Знам — казах аз.

— Ясно — рече шофьорът.

— Какво му е ясното? — попита момичето.

— Аз качвам само рокаджии. Чисти, мръсни, все едно. Моята отрова е музиката. Падате ли си по „Полис“?

— Естествено — казах му каквото искаше да чуе.

— Ако си към фирма, не ти разрешават да пускаш такива дивотии. Трябвало да пускаме kayokyoku^[1]. А, без тия! Само това оставаше. „Мачи“? „Сейко“? Не понасям такава боза. Виж, „Полис“ са жестокииии. Двайсет и четири часа нонстоп. Става и реге. Какво ще кажете за регето, а?

— Защо не — отговорих аз.

След касетата на „Полис“ шофьорът пусна концерт на Боб Марли. Светлинното табло беше задръстено с касети.

Бях уморен, беше ми студено и ми се спеше. Разпадах се по шевовете и не бях във форма. Не издържах на вибрациите, но пак добре, че ни качиха. Отпуснах се и загледах как раменете на шофьора подскачат в такт с регето.

Таксито спря пред нас. Слязох и дадох на шофьора бакшиш от хиляда йени.

— Купи си някоя касета — казах му.

— Винаги на ваше разположение — отвърна той. — Можете да разчитате на мен по всяко време.

— Ама разбира се — рекох.

— След десетина-петнайсет години ще има само рок таксита, а? Светът ще бъде жестооок.

— Да, повече от жесток — съгласих се.

Изобщо не ми се вярваше. От смъртта на Джим Морисън бяха изминали петнайсет години, а никога досега не се бях натъквал на такси с „Дорс“. На тоя свят има неща, които се променят, а има и неща, които си остават същите. По универсалните магазини не са престанали да пускат оркестъра на Реймон Льофебър, по бирариите и досега ще чуете полка, по търговските безистени още от средата на ноември звучат коледни песни.

Качихме се с асансьора и намерихме вратата на апартамента подпряна на рамката. Защо ли някой си беше направил труда? Бутнах металната врата като кроманьонец, който изтиква огромния камък пред входа на пещерата си. Пуснах момичето да влезе първо, плъзнах вратата обратно на мястото й, за да не бие на очи, после закачих и веригата — уж да ни пази.

В стаята беше чисто и подредено. За миг си помислих, че съм сбъркал апартамента. Мебелите бяха вдигнати, храната беше разчистена от пода, счупените бутилки и съдове бяха изчезнали. Книгите и грамофонните плочи си бяха на полицата, дрехите бяха закачени в гардероба. Кухнята, банята и спалнята бяха в безупречен ред.

При по-внимателно взиране обаче разкрих някои от последиците на разрушението. Хлътналият навътре кинескоп на телевизора зееше като тунел във времето, дал на късо. Хладилникът беше мъртъв и празен. В шкафа бяха останали само няколко чинии и чаши. Стенният часовник беше спрял, никой от електроуредите не работеше. Разрязаните дрехи бяха изчезнали, бяха останали само колкото да напълня малък куфар. Някой беше изхвърлил почти всичко, което бе безнадеждно повредено, и беше оставил жилището в съвсем изчистен вид, без всякакви излишни джунджурии. То никога не беше изглеждало толкова просторно.

Отидох в банята, включих газовия бойлер и след като се уверих, че си работи, пуснах да се пълни ваната. Все още разполагах с приличен набор от тоалетни принадлежности: сапун, самобръсначка, четка за зъби, хавлиена кърпа, шампоан. Хавлиеният ми халат си беше цял.

След като ваната се напълни, огледах жилището. Момичето седеше в един ъгъл и четеше „Шуани“ на Балзак.

— Я ми кажи, във Франция наистина ли е имало видри? — попита то.

— Предполагам.

— И днес ли ги има?

— Знае ли човек?

Седнах в кухнята и се замислих кой ли е почистил апартамента. Може би ония, двамата семиотехи, а може би някой от Системата. Дори и да беше някой от тях, не можех да не им бъда благодарен.

Предложих пълното момиче да се окъпе първо. Докато то лежеше във ваната, се преоблякох в някои от оцелелите дрехи и се свлякох на онова, което преди ми беше легло. Наближаваше единайсет и половина. Трябваше да съставя план за действие. За последните двайсет и четири часа от живота си.

Навън ръмеше. Сигурно нямаше и да разбера, ако не бяха капките по стрехите. Сънливостта припълзяваше към мен, но сега не беше време за сън. Не исках да губя и минута.

Е, не ми се седеше тук, в апартамента. Какво щях да спечеля от това?

Човек, на когото му остава да живее двайсет и четири часа, би трябвало да има да прави безброй неща, а аз не се сещах за нито едно. Спомних си туристическия плакат за Франкфурт от стената в супермаркета. Сигурно нямаше да бъде зле да завърша живота си във Франкфурт, въпреки че май беше невъзможно да стигна дотам за двайсет и четири часа. А и да стигнех, щеше да се наложи да прекарам десет часа закопчан за седалката в самолета и да ям онази чудно вкусна закуска, която раздават по време на полет. Освен това плакатите имат свойството да изглеждат по-добре от онова, което е снимано на тях: действителността никога не оправдава очакванията. Не исках да завършвам живота си разочарован.

Така оставаше само една възможност: хубава вечеря за двама. Не ми се правеше нищо друго.

Набрах номера на Библиотеката.

— Ало — отговори моята библиотекарка от Справочната.

— Благодаря за книгите за еднорозите — казах аз.

— Благодаря за прекрасната вечеря — отвърна тя.

— Искаш ли днес отново да вечеряме заедно?

— Да ве-че-ря-ме? — изтананика жената. — Довечера имам курс.

— Курс ли?

— Курс по опазване на водата. Нали се сещаш, перилни препарати, които проникват в потоците и реките и изтребват рибата. Всеки има да пише доклад, довечера ще разказваме кой какво е открил.

— Похвално гражданско чувство.

— Да, похвално. Не може ли да отложим за утре вечер? В понеделник библиотеката не работи, ще разполагаме с повече време да сме заедно.

— От утре следобед ме няма. Не мога да обясня по телефона, но заминавам надалеч.

— Надалеч ли? На пътешествие?

— Нещо такова — отвърнах аз.

— Един момент, нали ще почакаш?

Тя прекъсна разговора, за да обслужи един посетител в Справочната. В слушалката се чуха неделни библиотечни звуци. Момиченце, което крещи, и баща, който се опитва да го укроти. Хора, които взимат книги, компютърни клавиатури, които потракват.

— Обзавеждане и ремонт на селски къщи — явно обясняваше библиотекарката на посетителя. — Рафт Ж-5, тези три тома…

Почти не разбрах какво отговаря гласът на посетителя.

— Извинявай, че те накарах да чакаш — рече жената, след като вдигна отново. — Добре де, печелиш. Ще пропусна курса. Макар че всички ще ми се разсърдят.

— Извини се от мое име.

— Все тая. Бог ми е свидетел, наоколо не е останала река, в която още да има жива риба. И да забавя доклада с една седмица, няма да изложа на опасност никой животински вид. При теб ли ще се срещнем?

— Не, жилището ми е извън строя. Хладилникът е повреден, съдовете са неизползваеми. Не мога да сготвя тук.

— Знам — каза жената.

— Как така знаеш?

— Сега не е ли много по-чисто?

— Ти ли си оправила тук?

— Да, аз. Дано не ми се сърдиш. Сутринта наминах да ти оставя още една книга и намерих вратата да зее. Вътре беше пълен хаос, затова почистих. Позакъснях за работа, но все ти дължах нещо за вечерята. Дано не съм била много нахална.

— Не, няма такова нещо — казах аз. — Много съм ти признателен.

— Е, в такъв случай защо не наминеш насам в шест и десет? В неделя библиотеката затваря в шест.

— Ще дойда — обещах аз. — И още веднъж благодаря.

— Винаги на твое разположение — отвърна жената, после затвори.

Тъкмо търсех в гардероба какво да облека за вечерята, когато от банята излезе пълното момиче. Подадох му кърпа и хавлиения си халат. Момичето постоя за миг голо пред мен, с мокра коса, залепнала за челото и бузите му, с върхове на ушите, щръкнали между кичурите. От ушите му висяха златните обици.

— Винаги ли се къпеш с обиците? — попитах аз.

— Разбира се, нали ти казах?

 

 

Момичето си беше окачило бельото, полата и блузата да съхнат в банята. Розов сутиен, розови бикини, розов чорапогащник, розова пола и пастелнорозова блуза. Последният ден от живота ми, а какво правех аз — седях във ваната и гледах това, моля ви се. Никога не съм обичал в банята да ми висят бельо и чорапи. Не ме питайте защо, просто не обичам и толкоз.

Измих си набързо косата с шампоан и се изтърках, измих си и зъбите и се обръснах. После си облякох гащи и панталон. Въпреки цялата налудничава гонитба коремът ми всъщност беше по-добре — когато влязох във ваната, почти бях забравил за раната.

Момичето се беше излегнало на леглото, сушеше си косата със сешоара и четеше Балзак. Дъждът навън не показваше по-големи признаци от преди, че ще спира.

Бельо, окачено в банята, момиче, излегнало се на леглото със сешоар и книга, всичко това събуди спомени за брачния ми живот.

Седнах до момичето, отпуснах глава върху таблата на леглото и затворих очи. Цветовете плаваха и избледняваха. От дни не бях спал като хората. Тъкмо да се унеса, и ме будеха най-грубо. Пред оловните ми очи се носеше примамката на съня, неустоимо подводно течение, което ме дърпаше към тъмни дълбини. Имах едва ли не чувството, че ИНК-ите се пресягат, за да ме завлекат долу.

Отворих рязко очи и разтърках лицето си с две ръце. Все едно търках чуждо лице. Още ми пареше на врата, където се беше лепнала пиявицата.

— Кога се връщаш при дядо си? — попитах аз.

— След като се наспя и дрехите ми изсъхнат — отвърна момичето. — До довечера равнището на водата долу ще спадне. Ще се върна по същия път, откъдето дойдохме.

— При това време дрехите ти ще изсъхнат чак утре сутринта.

— И какво да правя?

— Да си чувала някога за сушилни? Наблизо има обществена пералня.

— Но аз нямам какво да облека.

Започнах да умувам, но не ме озари никаква искра на мъдрост. Нямах друг избор освен да занеса нещата на момичето в обществената пералня. Отидох в банята и напъхах мокрите му дрехи в плик на „Луфтханза“.

Ето как прекарах тази част от безценните си последни часове — на сгъваем стол в обществена пералня.