Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (30)

30.
Дупка

На другата сутрин случилото се в Гората прилича на сън. Въпреки това на масата лежи старата кутия с меха, сгушена като ранено животно. Всичко си е било истинско: турбината, която се върти от подземния вятър, тъжното лице на младия Пазач, колекцията му от музикални инструменти.

Чувам в главата си ясен чужд звук. Сякаш в черепа ми е проникнало нещо. Някакво глухо досадно чукане, което не спира. Ако не броим това, главата ми си е добре. Просто всичко ми се струва измислица.

Оглеждам от леглото стаята. Нищо необичайно. Таван, стени, изметнати дъски по пода, пердета на прозорците. Шинел и шал, окачени на стената, ръкавици, подали се от единия джоб. И масата си е тук, а на масата е музикалният инструмент.

Проверявам всяка става и мускул по тялото си. Всичко си е наред. В очите ми няма болка, нищо не ме притеснява.

Въпреки това глухият звук упорито не утихва. Неравномерен, сложен, плетеница от различни тонове. Откъде ли идва? Колкото и да се ослушвам, източникът му ми се изплъзва.

Ставам от леглото и проверявам какво е времето. Точно под прозореца ми трима старци копаят голяма дупка с лопати, които се забиват в замръзналата земя. Въздухът е толкова студен, че звукът отскача от изумените ми уши.

Часовникът показва десет без нещо. Никога не съм се успивал така. Къде ли е Полковникът? Освен в дните, когато имах температура, той винаги ме е будел в девет, никога не е пропускал да донесе подноса със закуската.

Чакам половин час. Когато Полковникът пак не се появява, слизам сам в кухнята. След толкова много дни, когато съм закусвал с Полковника, днес не съм гладен. Изяждам половината хляб, другото оставям за зверовете. После се връщам в леглото, увивам се в шинела и чакам печката да затопли стаята.

Топлинката, на която сме се радвали вчера, е изчезнала за една нощ. Градът е потопен в студ, целият пейзаж се е завърнал в дълбините на зимата. От Северния хребет чак до Източната равнина небето е увиснало непоносимо ниско, с натежали от сняг облаци.

Четиримата старци под прозореца продължават да копаят разровената пръст.

Четирима ли?

Преди бяха трима. Но в Официалните резиденции живеят безброй старци. Всеки стои мълком на едно място и копае земята в краката си. От време на време вятърът се засилва и плющи в тънките им якета, но старците не показват признаци на притеснение и продължават да забиват неуморно лопатите в замръзналата земя. Плувнали са в пот, лицата им са почервенели. Един дори си е свалил якето и го е метнал като разтопена кожа на клона на едно дърво.

Сега вече в стаята е топло. Сядам на масата с музикалния инструмент в ръка и натискам бавно меха. Кожените гънки са корави, но не и неподатливи, клавишите са загубили цвета си. Кога ли за последен път го е докосвал човек? Какъв път е извървяла антиката, през колко ръце е минала? За мен това е загадка.

Оглеждам внимателно кутията с меха. Тя е истинско бижу. В нея има невероятна прецизност. Съвсем малка е, със събран мях ще се побере в джоб, но явно не са се скъпили за техническите подробности.

Шеллакът по дървената кутия в двата края не се е олющил. По тях има филигранна украса, нежните зелени арабески са се запазили добре. Бърша с пръсти праха и чета буквите А-К-О-Р-Д…

Акордеон!

Свивам го и го разтягам отново и отново, за да се науча да го усещам. Клавишите и копчетата по мъничкия инструмент си оспорват пространството. Акордеонът е по-пригоден за детска или женска ръка и на възрастен мъж му е изключително трудно да натиска клавишите. А се очаква и да разтяга в ритъм меха!

Опитвам се да натисна един по един клавишите с дясната ръка, а с лявата държа копчетата. Изкарвам веднъж всички тонове, после спирам.

Звукът от копаенето не стихва. Вятърът блъска и блъска по стъклото на прозореца. Дали старците чуват изобщо моя акордеон?

Упорствам с усилието час-два, докато накрая изкарвам безгрешно няколко прости акорда. Мелодия не излиза. Аз обаче не се отказвам с надеждата да изсвиря някакво подобие на песен, но поредицата ноти не води доникъде. Някое случайно съчетание аха да заприлича на мелодия, после обаче всичко изчезва като дим.

Може би звукът от лопатите навън пречи на нотите да образуват мелодия. От шума не мога да се съсредоточа. Лопатите се забиват със стържещ неравномерен ритъм в почвата, колко ясно достига това тук, вътре! Звукът става ужасно остър, мъжете копаят вече в главата ми. Изпразват черепа ми:

Преди обяд вятърът се усилва, примесен с прехвърчащи снежинки. По стъклото на прозореца трополят бели топчета, блъскат се безредно по рамката колкото да бъдат ответи след малко. Въпрос на време е снежинките да набъбнат от влага. Не след дълго земята отново ще се покрие с бяло.

Отказвам се от борбата си за песен, оставям акордеона на масата и отивам на прозореца. Старците продължават да копаят, без да забелязват снега. Не обръщат внимание на белите снежинки, които се сипят по тях. Никой не поглежда небето, никой не стои със скръстени ръце, никой не говори. Забравено, якето се е вкопчило за клона и се вее на вятъра.

Сега вече старците са шестима, дупката е дълбока до кръста. Един от старците е слязъл в нея и с учудващ успех забива кирка в твърдото дъно. Четиримата мъже с лопатите изгребват навън пръстта, а последният от бригадата я откарва с ръчна количка надолу по хълма. Не различавам сред тях водач. Всички работят еднакво усърдно, никой не дава заповеди, никой не възлага задачи.

Нещо в дупката започва да ме тревожи. Прекалено голяма е за боклук. И защо копаят сега, когато се е извила фъртуна? Явно с някаква цел, въпреки че до утре сутрин дупката ще бъде запълнена догоре със сняг.

Връщам се на стола и гледам разсеяно жаравата. Имам инструмент. Дали никога няма да си спомня някоя мелодия? Дали акордеонът върху масата ще си остане красив, но безполезен? Затварям очи и слушам как лопатите копаят, а снегът потропва тихо по стъклото на прозореца.

 

 

Време е за обяд. Накрая старците зарязват работата и след като оставят на земята кирката и лопатите, се прибират вътре.

На вратата ми се чука. Влиза Полковникът, облечен както обикновено в тежкия шинел, с фуражка, смъкната ниско върху челото му. И шинелът, и фуражката са покрити със сняг.

— Ще обядваме ли? — пита той.

— С удоволствие — отвръщам.

След няколко минути той се връща и слага на печката тенджера. Чак тогава смъква шинела, фуражката и ръкавиците. Накрая сяда и разтърква рошавата си беловласа глава.

— Не успях да дойда за закуска — казва старият офицер. — Сутринта имах да върша разни неща. Нямаше за кога да се храня.

— Дупката ли копаеше?

— Каква дупка? Не, не се занимавам с такива неща — отговаря с колеблив смях Полковникът. — Имах работа в Града.

Тенджерата вече се е стоплила. Той пълни с черпака две паници и ги слага на масата. Гъста зеленчукова супа с фиде. Полковникът я духа — да поизстине, и чак тогава си сръбва.

— Кажи ми, за какво е тази дупка? — питам го аз.

— А, за нищо — отвръща той, като насочва пълната със супа лъжица към устата си. — Копаят заради самото копаене. Затова в известен смисъл дупката е съвършена.

— Не разбирам.

— Съвсем просто е. Копаят дупката, защото им се копае. Нищо повече.

Мисля си за съвършената дупка и за всичко, което означава тя.

— От време на време копаят дупки — обяснява Полковникът. — За тях това вероятно е същото, което за мен е шахът. Няма особен смисъл и не им дава нищо. Всички копаем своите съвършени дупки. С онова, което правим, не постигаме нищо, нищо не печелим. Не е ли прекрасно? Не пречим на никого, никой не пречи на нас. Няма победи, няма и поражения.

— Май разбирам.

Старият офицер изяжда последната лъжица супа.

— Може би все пак не разбираш. Но на нас ни харесва да живеем така. Харесва ни такъв спокоен съвършен живот. Не след дълго и ти ще виждаш смисъл в него. Години наред живях като воин. Не съжалявам за нищо, доволен съм. Миризмата на барут и на кръв, блясъкът на сабите, зовът на тръбата. И досега понякога си мисля колко драматично беше. Но не си спомням какво ни е карало да се хвърляме в бой. Честта? Патриотизмът? Войнствеността? Омразата? Мога само да се досещам. Сега се страхуваш да не загубиш духа си, както навремето се страхувах и аз. Нека обаче ти кажа, че няма нищо срамно да изгубиш себе си. — Полковникът спира и търси във въздуха думи. — Жертвай духа си и ще имаш спокойствие. Спокойствие, каквото не си изпитвал.

Аз кимам мълком.

— Чух в Града, че говорят за сянката ти — продължава Полковникът. — Сянката ти не е добре. Повдига й се от храна, от три дни лежи болна, май не й остава много. Ще я видиш ли за последен път? Ако нямаш нищо против де. Сигурен съм, че тя иска да те види.

— Разбира се, че ще я видя — отвръщам аз. — Но дали Стражът на Портата ще ме пусне?

— Сянката ти е на път да умре. При тези обстоятелства всеки има право да види собствената си сянка. Има си правила. За Града смъртта на една сянка е тържествено събитие и Стражът не се намесва. Няма причини.

— Ще отида още сега — казвам аз след съвсем кратко мълчание.

— Добре. Знаех си, че ще отидеш — казва старият офицер и се приближава, за да ме потупа по рамото. — Побързай, докато не се е свечерило и не са натрупали преспи. Сянката е най-близкото, което човек има. Погледай я дълго, без угризения. Погрижи се сянката ти да умре спокойна. За твое добро.

— Да — отвръщам аз.

Надявам шинела и омотавам около врата си шала.