Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (3)

3.
Непромокаеми дрехи, ИНК-и, пране

Бях отведен в голяма празна стая. Стените бяха бели, таванът беше бял, килимът кафяв, с цвят на мока — все дизайнерски цветове. Но и бялото си има оттенъци: красиво бяло, грубо бяло, бяло, което може и да не е бяло.

Светът навън не се виждаше през матовите прозорци, но светлината, която се процеждаше през тях, можеше да бъде само слънчева. Което означаваше, че сме някъде над земята. И че асансьорът се е качил нагоре. След като го установих, се поуспокоих: точно така и бях предположил.

Жената ми показа с ръка да седна на коженото канапе в средата на стаята. Направих го и кръстосах крака, след което тя излезе през друга врата.

В стаята имаше много малко мебели. Пред канапето беше сложена масичка с керамичен пепелник, запалка и табакера върху нея. Отворих табакерата, беше празна. По стените: никакви картини, никакви календари и снимки. Тъжна работа.

При прозореца имаше голямо бюро. Станах от канапето и отидох на прозореца — докато минавах покрай бюрото, го огледах. Масивно, с дебел плот и широки чекмеджета от двете страни. На бюрото имаше лампа, три химикалки и календар бележник, до който бяха разпилени шепа кламери. Календарът бележник беше отворен на днешната дата.

В ъгъла на стаята имаше три съвсем обикновени метални шкафа за дрехи, които изобщо не се вписваха в обзавеждането на помещението. Конвейерно производство. Ако зависеше от мен, щях да сложа нещо по-изискано, например дизайнерски гардероби. Но мен не ме питаше никой. Бях тук по работа и изобщо не ме засягаше дали в стаята има сиви метални шкафове или музикална кутия в бледопрасковен цвят.

На стената отляво имаше вграден дрешник с плъзгаща се на хармоника врата. Други мебели нямаше. Нито библиотека, нито часовник, нито телефон и острилка, нито отделение за писма и кана с вода. Каква, да му се не види, беше тази стая? Седнах пак на канапето, кръстосах отново крака и се прозинах.

След десет минути жената се появи отново. Без изобщо да ме поглежда, отвори един от шкафовете и извади купчина неща от лъскав черен материал, които донесе на масичката.

Черният материал се оказа импрегниран дъждобран и ботуши. Отгоре имаше чифт очила, каквито са носели летците през Първата световна война. Нямах и понятие накъде води всичко това.

Жената каза нещо, но устните й мърдаха много бързо и аз не успях да разбера какво.

— Хм… моля? Нямам голям опит в разчитането по устни — рекох аз.

Този път тя замърда устни бавно и целенасочено:

— Облечете това върху дрехите си, ако обичате.

Всъщност предпочитах да не го правя, но щях да се притесня повече, ако тръгнех да обяснявам, затова си замълчах и изпълних указанието. Изух маратонките и нахлузих ботушите, после облякох дъждобрана. Тежеше цял тон, а ботушите ми бяха с два-три размера по-големи, но имах ли избор? Жената се завъртя пред мен и закопча дъждобрана, после ми надяна качулката. Докато го правеше, ме докосна с чело по върха на носа.

— Хубав е — похвалих аз одеколона й.

— Благодаря — изрече с устни жената, докато пристягаше връзките на качулката точно под носа ми.

Сетне надяна над качулката очилата. Ето ме и мен: целият непромокаем, без да имам къде да отида — поне така си мислех тогава.

Точно тогава жената отвори вратата на дрешника, хвана ме за ръката и ме тикна вътре. Включи осветлението и затвори след себе си вратата. Дрешник като дрешник, но без дрехи. Само закачалки и нафталин. Може би дори не беше дрешник. Така де, защо да ме пъхат такъв мумифициран в дрешник?

Жената натисна металния ключ в ъгъла, след което част от стената отсреща започна да се отваря навътре, да се вдига като капак на багажник на малка кола. В отвора беше тъмно като в рог, ала аз усетих как ме блъсва леденостуден влажен въздух. Чуваше се и глухото бучене на река.

— Там има река — май каза жената.

Звукът на водата сякаш просто удави думите й. Започнах някак си да схващам какво ми казва жената. Виж ти!

— Нагоре по течението има голям водопад, минете точно под него. След водопада е лабораторията на дядо. Щом стигнете, ще разберете всичко.

— Щом стигна ли? И кой ме чака, дядо ви ли?

— Да — потвърди тя, като ми връчи голямо водоустойчиво електрическо фенерче на каишка.

Не ми се струваше особено забавно да влизам в непрогледния мрак, но събрах смелост и стъпих с единия крак в зейналата дупка. Наведох се, за да пъхна главата и раменете си, и прекрачих и с другия крак. Оказа се, че не е никак лесно да го направя с тежкия непромокаем дъждобран. Обърнах се и погледнах през очилата пълната жена, която стоеше вътре в дрешника. Беше направо страхотна.

— Внимавайте. Не се отклонявайте от реката, не тръгвайте по странични пътеки — предупреди тя, като се наведе, за да ме вижда.

— Право напред, водопад? — изкрещях аз.

— Право напред, водопад — повтори тя.

Колкото да опитам, изрекох с устни думата „села“. Жената отвърна с усмивка и със „села“, после затръшна капака на отвора.

 

 

Изневиделица се гмурнах в мрак съвсем в буквалния смисъл на думата, без нито една точица светлина. Не виждах нищо. Не различих дори ръката си, когато я доближих до лицето. Стоях вцепенен, като ударен с тъп предмет, обзет от вледеняващата мисъл, че съм напълно безпомощен. Бях увита в черен найлон огризка, пъхната в хладилник. За миг тялото ми омекна.

Затърсих опипом откъде се включва електрическото фенерче и запратих благодатен лъч светлина направо към нищото. Насочих светлината към ходилата си, после се огледах бавно. Стоях на циментова площадка от три квадратни метра, издадена над бездънното нищо. Нямаше перила, нямаше ограда. Жената можеше поне да ме предупреди, помислих си, леко разстроен.

Отстрани на площадката беше подпряна алуминиева стълба, по която можех да се спусна. Преметнах през гърдите си каишката на електрическия фенер и заслизах, като стъпвах с двата крака на всяко от стъпалата. Колкото по-надолу отивах, толкова по-силен и ясен ставаше звукът на водата. Ама че работа! Дрешник в учреждение с бездна с река на дъното? Насред Токио!

Колкото повече се замислях, в толкова по-голям ужас изпадах. Първо онзи зловещ асансьор, после жената, която говореше, без да изрича нищо, сега пък тази приятна разходка. Може би трябваше да откажа работата и да се прибера вкъщи. Но не, ето че слизах към бездната. И защо? От професионална гордост? Или заради пълната жена в розовия костюм? Добре де, признавам си: тя ми беше влязла под кожата и сега трябваше да се подложа на цялата тази безсмислица.

На двайсетото стъпало спрях да си поема дъх, после слязох още осемнайсет стъпала към земята. На дъното прокарах предпазливо светлината по гладката каменна плоча под краката си и открих реката отпред. В светлината на лъча видях, че повърхността на водата е нагъната от вълнички. Тя течеше бързо, но нямаше как да добия представа колко дълбока е и дори какъв цвят е. Единственото, което разбрах, беше, че тече отляво надясно.

Като осветявах земята в краката си, тръгнах бавно нагоре срещу течението. От време на време бях готов да се закълна, че някъде наблизо се движи нещо, аз обаче не виждах нищо. Нищо освен отвесните изсечени каменни стени от двете страни на реката. Сигурно бях изнервен от мрака.

След като вървях пет-шест минути, таванът се сниши — поне така ми се стори от ехото. Насочих лъча на фенерчето нагоре, но не различих нищо. После, точно както ме беше предупредила жената, видях нещо като тунели, разклоняващи се от двете страни. Бяха не толкова пътеки, колкото проломи в отвесната скала, от които се процеждаха вадички вода, вливащи се в реката. Отидох при цепнатините и ги осветих с фенерчето. Черна дупка, която нататък ставаше по-голяма, много по-голяма. Гостоприемно, няма що.

Стиснах здраво в дясната си ръка фенера и забързах нагоре срещу течението като риба по средата на еволюционната стълбица. Каменната плоча беше влажна, затова трябваше да внимавам къде стъпвам. Ако се подхлъзнех и счупех фенера, с мен беше свършено.

Цялото ми внимание беше насочено към краката. Случайно вдигнах поглед и видях на някакви си седем-осем метра от мен светлина, която се приближаваше. Веднага угасих фенера. Бръкнах да извадя от дъждобрана ножа и го отворих под идеалното прикритие на мрака и на тътнещата вода.

В мига, в който угасих фенера, жълтеникавият фар се закова на място. После се плъзна на дъга, описала във въздуха две големи окръжности. Явно беше знак: „Всичко е наред, не се притеснявай.“ Въпреки това застанах нащрек и зачаках те да се раздвижат. Светлината започна да се приближава към мен — трепкаше из празното пространство като грамадна светулка, прикачена към по-висш разум. Загледах я, като стисках в дясната ръка ножа, а в лявата държах изключения фенер.

Светлината спря само на три метра от мен. Подскочи нагоре-надолу. Беше слаба. Накрая схванах, че се опитва да освети едно лице. Лицето на мъж със същите налудничави очила и дъждобран като моите. Всъщност именно той държеше светлината — малък фенер, каквито продават по магазините за къмпинг оборудване. Мъжът ми крещеше нещо, но от шума на водата не го чувах, а и беше тъмно и не различавах движенията на устните му.

— … освен че… време. Или вие… в това отношение, понеже… — явно казваше непознатият.

Върви, че го разбери. Той обаче, изглежда, не криеше никаква заплаха, затова включих отново фенерчето и си осветих лицето, като се докоснах с пръст по ухото — да покажа, че почти не го чувам.

Мъжът кимна няколко пъти, после остави фенера и затърси с две ръце из джобовете си. Най-неочаквано тътенът наоколо утихна, все едно се отдръпваше отлив. Реших, че припадам. Очаквах да изгубя съзнание — въпреки че нямах представа защо пък ще припадам — и се приготвих да се свлека.

Минаха няколко секунди. Продължавах да стоя. Всъщност си се чувствах много добре. Но водата се чуваше по-слабо.

— Дойдох да ви посрещна — обясни мъжът.

Съвсем ясно.

Поклатих глава, пъхнах под мишница електрическото фенерче, сгънах ножа и го прибрах. Знаех си аз, че ще е един от ония дни.

— Какво стана със звука? — попитах мъжа.

— А, да, звука. Беше силен, нали? Изключих го. Съжалявам. Сега вече е добре — отвърна той и закима.

Тътенът на водата се беше превърнал в бълбукане на поточе.

— Е, да тръгваме, а? — подкани непознатият, после се обърна рязко кръгом и тръгна отново със сигурна лека крачка нагоре срещу течението.

Поех след него, като светех в краката му с фенерчето.

— Как така сте изключили звука? Да не е изкуствен?

— Изобщо не е изкуствен — увери ме мъжът. — Съвсем естествен си е.

— Но как е възможно да изключите естествен звук? — изумих се аз.

— Строго погледнато, не го изключвам — уточни мъжът. — Прекъсвам го.

Е, щом твърди. Продължих да вървя, без да казвам нищо. Сега, след като звукът на водата стана по-слаб, беше много тихо. Чувах дори „жвак-жвака“ на гумените си ботуши. Някъде отгоре се появи странно стържене, сякаш някой търкаше камъчета. Втори, трети път, после спря.

— Открих следи, че наоколо се навъртат ИНК-и. Притесних се, затова дойдох да ви взема. ИНК-ите не би трябвало да проникват чак дотук, но понякога се случва. Много неприятно — заяви мъжът.

— ИНК-и ли? — повторих аз.

— Дори човек като вас не би искал да се натъкне тук, долу, на ИНК-и, нали? — прихна той в гръмогласен смях.

— Вероятно — отвърнах.

На такова тъмно място не бях готов за внезапни срещи, било то с ИНК-и или с каквинки.

— Затова дойдох да ви посрещна — повтори мъжът. — Стойте по-надалеч от тия ИНК-и.

— Много съм ви задължен — рекох аз.

Продължихме да вървим и накрая излязохме на място, където се чувстваше нещо като пусната до края чешма. Водопадът. Беше достатъчно да прокарам бързо по него фенера, за да разбера, че това тук не е градинската разновидност. Ако звукът не беше изключен, сигурно щеше да се чува зловещ грохот. Пристъпих напред с очила, намокрени от пръските.

— Трябва да минем под него, нали? — попитах аз.

— Точно така, моето момче — потвърди мъжът.

Без повече обяснения се запъти право към водопада и изчезна. Нямах особен избор освен също да вляза право във водопада.

За щастие минахме по път, който, както се оказа, ни преведе през „суха“ част на водопада, но нещата ставаха нелепи. Макар и да бях с непромокаем дъждобран и ботуши, под плътните струи станах вир-вода. Тръпки ме побиха само като си помислих, че старецът трябва да го прави всеки път, когато влиза или излиза от лабораторията. Това безспорно се налагаше от съображения за сигурност, за да се опази информацията, но все имаше някакъв по-безболезнен начин.

Вътре под водопада се спънах и си ударих на един камък капачката на коляното. С изключения звук се бях объркал от явното несъответствие между незвуците и действителността, която щеше да ги издава, ако те се чуваха. Иначе казано, един водопад трябва да си звучи като водопад.

От другата страна имаше пещера колкото да се побере сам човек. Точно в средата имаше метална врата. Мъжът извади от джоба си нещо като калкулаторче, пъхна го в един процеп и след като го позавъртя, вратата се отвори безшумно навътре.

— Е, пристигнахме. Заповядайте — подкани мъжът. Влезе след мен и заключи вратата. — Големи премеждия, а?

— Не, хм… не беше…

Мъжът се засмя с фенера, който висеше на връв от врата му — още не беше махнал очилата и качулката. Нададе весел кикот, ето такъв: хо-хо-хо.

Помещението, в което влязохме, приличаше на съблекалня в плувен басейн, по полиците бяха наслагани още пет-шест непромокаеми комплекта за дъжд като нашите. Свалих очилата и смъкнах дъждобрана, който сложих на закачалка, после оставих ботушите върху рафта. Закрепих електрическото фенерче на една кука.

— Извинявайте, че ви създавам толкова главоболия — каза мъжът, — но не можем да гледаме през пръсти на безопасността. Трябва да взимаме съответните мерки. Разни типове само ни дебнат.

— ИНК-ите ли? — предположих аз.

— Те, те. И ако случайно се чудите, не само ИНК-ите — кимна на себе си мъжът.

После ме заведе в нещо като приемна зад съблекалнята. След като махна дъждобрана, се оказа, че е добродушно старче. Ниско и пълно, не дебело, а набито. Беше червендалесто и когато си сложи очилата без рамки, се превърна в самото въплъщение на високопоставен политик отпреди войната.

Покани ме с ръка да седна на коженото канапе, а самият той се разположи зад бюрото. Тази стая тук беше съвсем същата като другата. Килимът, стените, осветлението — всичко си беше същото. На масичката пред канапето беше оставен същият комплект за пушене, на бюрото — същият календар бележник с разпилените около него кламери. Дали не ме бяха превели в кръг до същата стая? Може и да ме бяха превели, а може и да не ме бяха превели. Кой ще ти помни как точно са били разположени пръснатите кламери!

Старецът ме погледна. После взе един от кламерите, разгъна го и започна да чопли с него една кожичка при нокътя си. При нокътя на левия показалец. Щом приключи с кожичката, хвърли в пепелника разгънатия кламер. Хрумна ми, че ако случайно някога се преродя, предпочитам да не е във вид на кламер.

— Според сведенията, с които разполагам, ИНК-ите са се договорили със семиотехите — обясни старецът. — Не че са се съюзили с тях, няма такова нещо. ИНК-ите са много предпазливи, а семиотехите си изпълняват свой предварително разработен план. Затова сътрудничеството явно е много ограничено. Но пак не е на добре. Наоколо се навъртат ИНК-и, които изобщо не би трябвало да са тук, и това вече показва колко зле са нещата. Ако продължава така, не след дълго всичко наоколо ще гъмжи денонощно от ИНК-и. Това вече ще ми създаде големи неприятности.

— Точно така — съгласих се аз, — точно така.

Нямах представа какво точно вършат тия ИНК-и, но ако по една или друга причина се бяха съюзили със семиотехите, това не предвещаваше нищо добро и за мен. Което ще рече, че битката между нашия лагер и семиотехите вече беше в крехко равновесие и най-леката намеса можеше да опропасти всичко. Като начало не знаех нищо за тия ИНК-и, те обаче знаеха за мен. Това вече накланяше везните в тяхна полза. Дума да няма, беше си естествено един редови независим боец от нисшия ешелон като мен и да не подозира за съществуването на ИНК-ите, докато шефовете горе вероятно знаеха за тях от цяла вечност.

— Е, ако нямате нищо против, да започваме — предложи старецът.

— Ама разбира се.

— Помолих да ми пратят най-умния калкутех, а вие явно се славите като такъв. Всички се изказват много ласкаво за вас. Разбирали сте си от работата, били сте находчив, били сте оправен. Никой не каза и една лоша дума за вас, само подметнаха, че сте били вълк единак, не сте се сработвали с другите.

— Поувлекли са се с похвалите, сигурен съм — отвърнах аз.

Старецът отново прихна.

— Не ме вълнува особено дали се сработвате с другите. Важното е да сте находчив. Няма как да сте от най-добрите калкутехи, ако не притежавате и малко смелост. Затова ви плащат толкова много, а?

Пак гръмогласен смях. След това старецът ме заведе в лабораторията до стаята.

— Аз съм биолог — обясни той. — Но думата „биология“ изобщо не обхваща онова, което правя. Като се започне от неврофизиологията и акустиката и се стигне до езикознанието и сравнителното богословие. Все необичайни неща, поне моето мнение е такова. Напоследък изследвам небцето при млекопитаещите.

— Кое, небцето ли?

— Устата, моето момче. Строежа й. Как се движи, как издава глас и различни свързани с това въпроси. Елате да погледнете.

След тези думи той щракна електрическия ключ на стената и осветлението в лабораторията се включи. Цялата задна част на помещението беше заета от рафтове, отрупани с черепи. Жираф, кон, панда, мишка, всички видове млекопитаещи, за които се сещате. Сигурно имаше триста-четиристотин черепа. Имаше естествено и човешки черепи. На хора от бялата и от черната раса, на азиатци, индийци, по един мъжки и по един женски.

— Държа кита и слона долу в хранилището. Заемат много място — поясни старецът.

— Е, предполагам — отвърнах.

С няколко черепа на кит щеше да запълни всичко наоколо.

Всички черепи бяха с отворени уста — хор, готов за инспекция, — всички се бяха втренчили с празни очни ябълки в отсрещната стена. Може и да бяха експонати, но в стаята не беше никак приятно. По други рафтове, макар и не толкова многобройни като черепите, имаше стъкленици с езици, уши, устни и хранопроводи.

— Какво ще кажете? Колекцията си я бива, а? — попита старецът със светнали очи. — Някои събират пощенски марки, други — грамофонни плочи. Аз пък събирам черепи. По земята хора всякакви.

— Хм, да.

— Още от млад се интересувам от черепи на млекопитаещи и малко по малко започнах да ги събирам в колекция. Кажи-речи, от четирийсет години. Не очаквах, че ще ми отнеме толкова време да разгадая черепите. Щеше да ми бъде по-лесно да разбера живите хора от плът и кръв. Ами да! Е, млад човек като вас вероятно се интересува повече от плътта, а? — засмя се старецът. — На мен ми трябваха трийсет години, за да започна да чувам звуците, издавани от костите. Трийсет години, не е шега работа.

— Звуците ли? — повторих аз. — Нима костите издават звуци?

— И още как! — потвърди старецът. — Всяка кост си има свой неповторим звук. Това е тайният език на костите. И не в преносен смисъл. Костите говорят в буквалния смисъл на думата. Изследванията, които провеждам, имат за цел да разчетат този език. А след това да направят така, че той да се контролира изкуствено.

Не схващах подробностите, но ако онова, което обясняваше старецът, беше истина, работата беше точно като за него.

— Много ценни изследвания — отбелязах аз.

— Така си е — кимна старецът. — Затова онези типове точат зъби. Май се е разчуло за откритията ми. Всички искат да намажат от изследванията ми. Ето, ако можем например да извлечем спомените, струпани по костите, вече няма да има нужда от изтезания. Ще бъде достатъчно да убиеш жертвата, да смъкнеш плътта от черепа и готово — информацията е в ръцете ти.

— Прелест — казах аз.

— Е, за добро или за лошо изследванията не са стигнали чак дотам. На този етап ще получиш по-ясен достъп до паметта, ако извадиш мозъка.

— О!

Махаш черепа, махаш мозъка, не е ли все тая.

— Затова имам нужда от услугите ви. Не искам семиотехите да ми откраднат данните от експеримента. Цивилизацията — заяви старецът — е изправена пред тежка криза, защото науката се използва в името на злото… или на доброто. Аз се осланям на науката заради самата наука.

— Не бих казал, че разбирам — признах си аз. — Тук съм само по работа. С тази разлика, че поръчката не е постъпила от Централата на Системата и от официален представител. Постъпила е направо от вас. Рядък случай. И по-важното, вероятно в нарушение на професионалния правилник. Ако някой ме издаде, могат да ми отнемат разрешителното. Надявам се да разбирате.

— Разбирам, разбирам — увери ме старецът. — Не е като да нямате причини за безпокойство. Но няма страшно, заявката ми беше придвижена по съответните канали в Системата. Беше прескочена само частта, свързана конкретно с работата. Свързах се направо с вас, за да не се разчува. Изобщо няма да си изгубите разрешителното.

— Гарантирате ли?

Старецът извади папка и ми я подаде. Прелистих я. Официални формуляри на Системата с попълнена в тях заявка — всичко си беше точно. Документите, подписите — всичко беше наред.

— Чудесно — рекох и му върнах папката. — Сам разбирате, че взимам двойно. Двойно означава…

— Двойно повече от обичайното възнаграждение, нали така? Не възразявам. Всъщност с премията съм готов да ви платя тройно.

— Трябва да отбележа, че наистина ми оказвате голямо доверие.

— Работата е важна. Пък и вече ви накарах да минете под водопада. Хо-хо-хо.

— В такъв случай мога ли да погледна данните? — казах аз. — Ще решим как точно да ги преобразуваме, след като видя цифрите. Кой от двамата ще прави компютърните изчисления?

— Ще ги направя аз на моя компютър тук. Вие просто се погрижете за нещата преди и след това. Стига да нямате нищо против де.

— Толкова по-добре. Спестява ми много главоболия.

Старецът се изправи и натисна една координата върху стената отзад. Най-обикновена стена — докато не се разтвори. Фокуси вътре във фокусите. Старецът извади още една папка и затвори стената. Запечатана отново, тя приличаше на всяка друга най-обикновена бяла стена. Никакви отличителни белези, никакви пролуки, никакво нищо.

Прегледах набързо седемте страници с цифрови данни. Нищо особено.

— Не би трябвало да отнемат много време, за да се изперат — поясних. — Рядко срещани числови последователности като тези тук направо изключват временните мостове. На теория, разбира се, винаги съществува такава възможност. Но няма как да се докаже синтактичната им стойност, а без такова доказателство няма как да се освободим от погрешните тагове. Все едно да се опитаме да прекосим пустинята без компас. Мойсей може би е могъл да го направи.

— Мойсей е прекосил дори морето.

— Било е отдавна. Доколкото знам, на това равнище никой семиотех не е успял да получи непозволен достъп.

— Твърдите, че е достатъчен и трапинг с пряко преобразуване, така ли?

— Трапингът с вторично преобразуване е твърде опасен. Той всъщност ще сведе до нула възможността за временен мост, но засега това е изключено. Трапингът не е разработен докрай. Изследването продължава.

— Никой и не настоява за трапинг с вторично преобразуване — заяви старецът, като чоплеше с друг кламер кожичката при нокътя си.

Този път на десния показалец.

— Какво тогава предлагате?

— Разбъркване, моето момче. Говоря ви за разбъркване. Искам да изперете и да разбъркате данните. Точно за това ви повиках. Ако ставаше въпрос не за изпиране, а за най-обикновено промиване на мозъците, нямаше да се налага да ви викам.

— Не разбирам — рекох и отново кръстосах крака. — Откъде знаете за разбъркването? Това е строго поверителна информация. Не би трябвало да я знаят външни хора.

— Е, аз я знам. Имам връзки с шефовете в Системата.

— В такъв случай можете да питате тях. В момента разбъркването е напълно преустановено. Не ме питайте защо. Явно има някакъв проблем. При всички положения сега е забранено да се разбъркват данни.

Старецът отново ми подаде папката със заявката.

— Разгледайте добре последната страница. Разрешението за разбъркване трябва да е някъде там.

Отворих папката на последната страница и плъзнах очи по документите. И ето на: разрешение за разбъркване на данни. Прочетох го от край до край няколко пъти. Беше си съвсем официално. С цели пет подписа. Какви ги вършеха шефовете? Копаеш дупка, а после ти нареждат да я запълниш, запълниш ли я, ти казват да изкопаеш дупка. Направо се гаврят с обикновените простосмъртни.

— Бих ви помолил да ми направите цветно копие на всички страници в заявката. Без него нищо чудно да бъда притиснат до стената.

— Добре — съгласи се старецът. — С удоволствие ще ви направя копие. Не се притеснявайте. Всичко ще бъде тип-топ. Днес ще ви платя половината пари, другата половина — след окончателното приключване. Става ли?

— Да. А сега за прането. Щом приключа, ще отнеса обработените данни вкъщи и там ще направя разбъркването. То изисква особени предпазни мерки. Щом бъда готов, ще се върна с разбърканите данни.

— След четири дни по обед. Не може по-късно.

— Предостатъчно време.

— Умолявам ви, моето момче, правете каквото правите, но не закъснявайте — каза старецът. — Закъснеете ли, ще се случи нещо ужасно.

— Ще се разпадне светът ли? — пошегувах се аз.

— В известен смисъл да — потвърди старецът.

— Този път няма да се разпадне. Никога не закъснявам — уверих го аз. — А сега, стига да не прекалявам и да не ви притеснявам, ще ви помоля за леденостудена вода и термос горещо силно кафе. И може би нещо за хапване. Много ви моля. Нещо ми подсказва, че ме чака дълга работа.

 

 

Нещото ми подсказваше правилно. Наложи се да работя дълго и усилено. Самите цифрови данни си бяха пословичната фасулска работа, но при толкова много определяни от детерминантата стъпаловидни функции при изчисленията се искаше много повече време, отколкото изглеждаше в началото. Вкарвам наличните данни в десния си мозък и след като ги преобразувам чрез напълно несвързана с тях знакова система, ги прехвърлям в левия си мозък, откъдето после ги вадя като напълно пренаредени цифри и ги записвам върху хартия. Ето това се нарича пране. Силно опростено, разбира се. Всеки калкутех си има свой шифър за преобразуване. Той изобщо не се свежда до таблица с произволни цифри, тъй като представлява диаграма. С други думи, ключът е в начина, по който са разделени десният и левият мозък (което, излишно е да казвам, е удобна условност — мозъкът ни не се дели на половини). Нарисувано това вероятно би изглеждало приблизително така:

Важното тук е, че докато назъбените краища не съвпадат съвсем точно, е невъзможно данните да бъдат преобразувани наново в първоначалния си вид. Въпреки това се случва семиотехите да разчетат чрез временен мост откраднатите данни. Иначе казано, след анализ на получените данни възпроизвеждат холографски назъбените краища. Понякога се получава, друг път не. Колкото повече ние, калкутехите, обновяваме технологиите си, толкова повече те осъвременяват своите контратехнологии. Ние пазим данните, те ги крадат. Обичайната схема „стражари — апаши“.

Семиотехите пласират на черния пазар данните и друга информация, до които са се добрали незаконно, и трупат баснословни печалби. И по-лошото, запазват за себе си най-ценната информация, от което се възползва организацията им.

Нашата организация е известна като Системата, а тяхната — като Фабриката. Системата е създадена като частен консорциум, но с времето придобива все по-голямо значение и се превръща в полудържавно учреждение. По същия начин както например „Бел“ в Щатите. Ние, редовите калкутехи, работим на нещо като свободна практика — горе-долу като данъчните експерти и адвокатите, но държавата трябва да ни издаде разрешителни и имаме право да получаваме поръчки само от Системата или чрез назначените от нея официални посредници. Това е въведено, за да се предотвратят злоупотребите с технологиите, извършвани от Фабриката. Ето защо на нарушителите им отнемат разрешителното. Всъщност не мога да определя дали има някаква полза от тези предпазни мерки. Казвам го, защото, лишат ли калкутеха от правоспособност, накрая Фабриката го всмуква, той излиза в нелегалност и става семиотех.

Колкото до Фабриката, за нея се знае много по-малко. В началото тя очевидно е била малка фирма, разраснала се с шеметна бързина. Някои я наричат инфомафия и дума да няма, тя безспорно прилича на мафия, защото е пуснала дълбоки корени в сенчестия бизнес. Разликата е, че тази мафия се занимава само с информация. Информацията е чиста и от нея се правят пари. Фабриката си нарочва компютър, прониква в паметта му, източва информацията и дим да я няма.

 

 

Докато препирах данните, изпих цяла кана кафе. Един час работа, половин час почивка — точно по часовник. Иначе интерфейсът с десния мозък и левия мозък се обърква и изчисленията не стават за нищо.

През тези половинчасови почивки си бъбрех със стареца. Все едно какво, само и само да си движа устата. Най-добрият начин да презаредите изтощен мозък.

— Какви все пак са тези цифри? — попитах го аз.

— Данни от експерименти — отвърна старецът. — Открития, направени в рамките на цяла година. Триизмерни графично симулирани обемни карти на черепите и на небцето на различни животни, преобразувани в числа и съчетани с анализ на три елемента на гласовете им. Както вече обясних, ми отне трийсет години, докато настроя звуковата вълна на всяка кост. Е, щом приключим с изчисленията, накрая ще успеем да извлечем звука — не емпирично, а теоретично.

— И тогава вече нещата ще могат да се контролират изкуствено, така ли?

— Точно така — потвърди старецът.

— Значи имаме изкуствено управление — какво ще спечелим от това?

Старецът прокара език по горната си устна.

— Могат да се случат най-различни неща, какво ли не — каза той след малко. — Няма да се разпростирам върху неща, които дори не си представяте.

— Изключването на звука е само едно от тях, така ли?

Старецът за кой ли път избухна в гръмогласен смях.

— Хо-хо-хо, точно така, моето момче. Като настройваме сигнала на човешкия череп, ще увеличаваме или ще намаляваме силата на звука. Но всеки човек е с различен по форма череп, затова няма да успеем да изключим звука напълно. Но можем да го намалим доста, нали? Хо-хо-хо. Правим така, че плюсът на звука да съвпада с минуса и те да имат общ резонанс. Изключването на звука е само едно от най-безобидните приложения.

Безобидни ли? Виждаше ми се доста гадно някой да си играе със силата на звука. Какво ли щеше да бъде останалото?

— Възможно е звукът да се отстрани и от говора, и от слуха — подхвана отново старецът. — С други думи, можем да заличим от слуха звука на водата — както току-що направих — и дори да заличим речта.

— И вие смятате да запознаете света с тези открития?

— Как ли не! — отсече старецът и си избърса ръцете. — Защо да допускам и други до нещо, което е толкова забавно? Ще си го запазя, за да му се радвам само аз.

Старецът отново прихна. Хо-хо-хо.

Разсмя дори мен.

— Изследването ми е само за специалисти. Пък и никой не се интересува от акустика — заяви той. — И да опитат, всички малоумници със степени по земята пак няма да разберат нищо от теориите ми. Само научният свят ми обръща някакво внимание.

— И така да е, семиотехите не са малоумници. Когато става въпрос за разшифроване на данни, те са си гении, всички до един. Ще разчетат до последната цифра откритията ви в компютъра.

— Знам, знам. Ето защо съм изтеглил всичките си данни и процеси — за да не ми се бъркат. Сигурно заради това дори научният свят не гледа на мен сериозно, но карай! Чудо голямо, след сто години всичките ми теории ще бъдат доказани. Това е достатъчно, нали?

— Хмм.

— И така, момчето ми, изперете и разбъркайте всичко.

— На всяка цена — отвърнах, — на всяка цена.

 

 

През следващия час се съсредоточих върху изчисленията. После си направих още една почивка.

— Ако може, един въпрос — казах.

— Какъв? — попита старецът.

— Младата жена при входа. Нали се сещате, в розовия костюм, пълната…

— Това е внучка ми — каза старецът. — Изключително будно дете. Уж е млада, а ми помага в изследването.

— Та, хм, въпросът ми… по рождение ли е няма?

— Ужас — извика старецът и се плесна по бедрото. — Съвсем ми изхвърча от главата. След онзи експеримент още е с изключен звук. Ужас, ужас, ужас. Трябва незабавно да отида и да оправя нещата.

— О!