Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (28)

28.
Музикални инструменти

Младият Пазач на Електроцентралата ни кани в скромното си жилище. Проверява огъня в печката, после отнася чайника с вряла вода в кухнята, за да направи чай. Приятно е да пиеш топлата настойка — цял ден сме в Гората и сме премръзнали. Викът на вятъра не стихва.

— Бера билката в Гората — обяснява ни Пазачът. — Суша я цяло лято на сянка, а през зимата я варя на чай. Укрепва и топли тялото.

Напитката е дъхава, с ненатрапчива сладост.

— Как се казва растението? — питам аз.

— Името ли? Нямам представа — признава той. — Расте в Гората, мирише хубаво, затова правя от него чай. Със зелени стебла е, ей толкова високи, цъфти в средата на лятото, аз бера младите листа. Зверовете обичат цветовете.

— Нима зверовете идват тук?

— Да, до началото на есента. Наближи ли зимата, не се доближават до Гората. В топло време идват на стада, а аз си играя с тях и им давам от дажбите си… Но през зимата ги няма. Знаят, че ще ги нахраня, но пак не идват. Сам съм по цяла зима.

— Ще хапнете ли с нас? — предлага Библиотекарката. — Носим сандвичи и плодове, много са за двама.

— Благодаря — отвръща Пазачът. — Отдавна не съм опитвал от храната на друг… А, да, има горски гъби, аз съм ги брал, искате ли да ги опитате?

— С голямо удоволствие — отговарям.

Поделяме си сандвичите на Библиотекарката и гъбите на Пазача, после ядем плодове и пием още чай. Почти не говорим. При липсата на разговор викът на кухата земя се лее из стаята и запълва тишината.

— Никога ли не напускате Гората? — питам аз Пазача.

— Никога — отвръща той и клати глава. — Така е решено. Да стоя винаги тук и да наглеждам Електроцентралата… Винаги, докато не дойде някой, който да ме смени. Кога — не знам. Чак тогава мога да напусна Гората и да се върна в Града… Но сега е винаги и аз не мога. Трябва да чакам вятъра, който идва веднъж на три дни.

Допивам си чая. Откога ли се чува викът на вятъра? Докато слушаш монотонния му вой, те тегли натам. Сигурно е самотно да прекарваш зимата тук, в Гората.

— Но вие сте дошли да разгледате Електроцентралата, нали? — спомня си младият Пазач.

— Дошли сме да търсим музикални инструменти — отвръщам аз. — Казаха ми, че знаете къде да намерим.

Той гледа ножа и вилицата, кръстосани върху чинията му.

— Да, имам тук музикални инструменти. Стари са, не мога да определя дали свирят… С удоволствие ще ви ги покажа. Самият аз не знам да свиря. За мен удоволствието е да гледам формите им. Ще ги видите ли?

— Ако може — казвам аз.

Той става от стола и ние тръгваме след него.

— Насам. Държа ги в стаята си — уточнява Пазачът.

— Аз ще остана тук и ще разчистя — казва Библиотекарката.

Пазачът отваря една врата, включва осветлението и ме кани вътре.

— Ето тук — казва.

Покрай стената са наредени различни музикални инструменти. Всички са стари. Повечето са струнни, струните са безнадеждно ръждясали и скъсани или липсват. Сигурен съм, че навремето съм познавал някои, но не се сещам за имената, други са ми напълно непознати. Един от дървените инструменти прилича на дъска за пране с редица метални вилици. Опитвам се да посвиря, но не успявам да извлека песен. Друг — комплект барабанчета, дори си има палки, но със сигурност няма да издадат мелодия. Има и един голям цилиндричен инструмент, в който очевидно трябва да се духа, но как да му вдъхна живот?

Пазачът седи на ръба на тясното легло със старателно подпъхната кувертюра и наблюдава как оглеждам инструментите.

— Вършат ли ви работа? — обажда се той.

— Не знам — колебая се аз. — Всичките са много стари.

Той отива да затвори вратата, после се връща. Няма прозорец, затова на затворена врата викът на вятъра не е толкова натрапчив.

— Искате ли да знаете защо събирам тези неща? — пита Пазача. — Никой в Града не се интересува от тях. Никой в Града не се интересува изобщо. Всички си имат каквото им е необходимо, за живот. Тенджери и тигани, ризи и връхни дрехи, да… Стига им, че си имат всичко необходимо. Никой не се нуждае от друго. Аз така не мога. Аз се интересувам от тези неща. Не знам защо. Привличат ме. Формите, красотата им. — Той отпуска ръка върху възглавницата, а с другата бръква в джоба си. — Ако искате да знаете истината, Електроцентралата ми харесва — продължава Пазачът. — Харесват ми турбината, измервателните уреди, трансформаторът. Може би са ми харесвали и преди, затова са ме пратили тук. Но е било много отдавна. Забравил съм го предито… Понякога си мисля, че няма да ми разрешат никога да се завърна в Града. Няма да ме приемат никога такъв, какъвто съм сега.

Пресягам се към един дървен инструмент. Кух е, във вид на пясъчен часовник, останали са му само две струни. Подръпвам ги. Чува се сух остър звук.

— Къде сте намерили тези инструменти? — питам.

— Къде ли не — отвръща Пазачът. — Носи ми ги доставчикът, който ме зарежда с храна. В Града понякога има стари Музикални инструменти, които лежат погребани по килери и бараки. Често ги трошат на подпалки. Жалко… Все пак музикалните инструменти са прекрасно нещо. Не знам какво да правя с тях, може и да не искам да правя нищо, наслаждавам се на красотата им. Това ми стига. Странно, нали?

— Музикалните инструменти са много красиви — отговарям. — Няма нищо странно.

Очите ми светват при вида на кутия с прикачени към нея кожени гънки, която лежи сред инструментите. Мехът е корав и тук-там напукан, но не издиша. Кутията е с клавиши и копчета за пръстите.

— Може ли да опитам? — питам аз.

— Ама разбира се — подканя младият Пазач.

Пъхам ръце в каишите от двете страни и събирам меха. Трудно е, но ще се науча. Натискам клавишите отдолу нагоре, ту разтягам, ту събирам меха. Някои клавиши издават съвсем тихи звуци, които обаче се засилват. Натискам още веднъж клавишите, този път от горе на долу.

— Какви звуци! — усмихва се захласнат Пазачът. — Сякаш си сменят цветовете!

— Всеки клавиш е за една нота — обяснявам. — Всеки е различен. Някои звуци си пасват добре, други — не.

— Как така?

Натискам едновременно няколко клавиша. Интервалите са погрешни, но обединени, звуците не режат ухото. Въпреки това не си спомням песни, спомням си само акорди.

— Тези звуци вървят заедно, нали?

— Да.

— Не разбирам — казва Пазачът. — Сякаш чувам нещо за пръв път. Не е като звука на вятъра, не е като гласовете на птиците.

Той отпуска ръце върху коленете си и мести поглед ту към лицето ми, ту към кутията с меха.

— Ще ви дам инструмента. Вземете и други, ако искате. Те трябва да са у човек, който знае какво да прави с тях — подканя мъжът, после се ослушва — да чуе вятъра. — Трябва да проверя машините. Трябва да се уверя, че турбината и трансформаторът работят. Изчакайте ме в другата стая.

Младият Пазач излиза забързано, а аз се връщам където чака Библиотекарката.

— Това ли е музикален инструмент? — пита тя.

— Един от музикалните инструменти — уточнявам.

— Може ли да го пипна?

— Разбира се — отвръщам и й подавам кутията с меха.

Библиотекарката я поема с две ръце, сякаш гушва животинче. Аз я наблюдавам с надежда.

— Какво странно нещо! — възкликва тя с притеснена усмивка. — Сега вече го имаш, по-добре ли се чувстваш?

— Струваше си да дойда тук.

— Пазача още не са го освободили докрай от сянката му. У него още си стои част от сянката му — шушне ми Библиотекарката. — Затова е тук, в Гората. Мъчно ми е за него.

— Защо пък мъчно?

— Вероятно не е достатъчно силен, за да навлезе в Гората, а не може да се върне в Града.

— Мислиш, че майка ти е в Гората, нали?

— Знам ли — отвръща тя. — Просто ми хрумна.

 

 

Не след дълго Пазачът се връща. Отварям пътната чанта и вадя подаръците, които съм му донесъл. Малък часовник и запалка, които съм намерил в един куфар в Залата с Колекцията.

— Много ви моля, вземете ги. Така засвидетелствам благодарността си за инструмента — обяснявам аз.

В началото младият Пазач отказва, но накрая се предава. Оглежда предметите.

— Знаете ли какво се прави с тях? — питам го.

— Не, но не се налага. И така ми е добре — отвръща той. — Красиви са сами по себе си. С времето може и да им намеря приложение. Разполагам с много време.

В този момент му казвам, че си тръгваме.

— Бързате ли? — пита той натъжен.

— Преди залез-слънце трябва да се прибера в Града, после съм на работа — обяснявам му.

— Ясно. Иска ми се да ви изпратя до началото на Гората, но не мога да оставя Електроцентралата.

Разделяме се пред малката къща.

— Заповядайте пак. За да чуя как свирите на инструмента — казва той.

— Благодаря ви.

Докато се отдалечаваме от Електроцентралата, воят на вятъра малко по малко утихва. В началото на Гората не го чуваме изобщо.