Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (26)

26.
Електроцентрала

Когато казвам на Библиотекарката, че смятам да отида до Електроцентралата, тя видимо се разстройва.

— Електроцентралата е в Гората — възразява, докато гаси с вода жаравата в кофата с пясък.

— В началото на Гората — поправям я. — Стражът на Портата сам ми каза, че не би трябвало да има проблеми.

— Не го разбирам Стража. Електроцентралата може и да не е далеч, но Гората пак си е опасна.

— Нищо. Ще отида. Трябва да намеря музикален инструмент.

След като е извадила всички въглища, жената слага в кофата и пепелта. Клати глава.

— Ще дойда с теб — казва тя.

— Защо ще идваш? Ти не харесваш горите. Не искам да те излагам на опасност.

— Няма да те пусна сам. Гората е жестока, още не го разбираш.

 

 

Тръгваме под облачното небе право на изток, покрай Реката. Сутринта е ведър предвестник на пролетната топлина. Няма вятър, Реката ромоли тихо. След четвърт час си махам ръкавиците и шала.

— Пролетно време — казвам.

— Може би. Но само за един ден. Скоро зимата ще ни връхлети отново — отвръща жената.

Подминаваме последните къщи по южния бряг и отдясно на пътя изникват само ниви. Междувременно калдъръмената улица се влива в черен път. Браздите са увенчани с вледенени буци сняг. Върбите покрай Реката вляво гънат клони в течното огледало. По клатещите се вейки едвам се крепят мънички птици, които току пристъпват, а после политват. Лявата ръка на жената е в джоба на шинела ми, държи ме за ръката. В другата нося пътна чанта с обяд и дребни подаръци за Пазача.

Толкова много неща ще бъдат по-лесни през пролетта, си мисля аз, докато усещам топлината на жената. Ако духът ми издържи до края на зимата, ако сянката ми се спаси, ще бъда по-близо до предишното си „Аз“.

Вървим бавно, почти без да говорим не защото нямаме какво да си кажем, а защото не се налага. Не сваляме очи от гледката: снежни очертания, хлътнали в земята, птици с човки, пълни със ситни червени плодове, растения, натежали от зимни зеленчуци, бистри като сълза езерца по течението на реката, далечните заснежени хребети. Всяка гледка ни връхлита.

Срещаме зверове, които търсят храна из спаружената трева. С бледозлатиста, обагрена тук-там с бяло козина на кичури, която през есента е порасла по-дълга и сега е по-гъста. Въпреки това гладът им личи — те са изпосталели и окаяни. Лопатките им стърчат под кожата на гърба като арматурата на стари мебели, слабите им крака са с отекли стави. Ъглите на устата им висят хлабаво и уморено, в очите им няма живот.

Зверовете обикалят по три, по четири нивите, но не намират нищо освен някой и друг горски плод и туфи трева. Може би по клоните на високите дървета са се запазили ядки, но зверовете не могат да ги достигнат, затова кръжат отдолу и гледат тъжно птиците, които кълват дори тези оскъдни дарове.

— Защо зверовете не ядат реколтата по полето? — питам аз.

— И аз не знам — отвръща жената. — Просто така. Зверовете не се и докосват до храната, предназначена за Града. Ядат каквото им даваме, но нищо друго.

Няколко звяра са приклекнали с подвити крака край реката и пият вода от едно езерце. Минаваме покрай тях, но те не ни поглеждат. Белите им рогове се отразяват във водата като кости, потънали на дъното на реката.

 

 

Както е обяснил Стражът на Портата, след половин час път покрай Реката, вдясно след Източния мост изниква тясна пътека, която можеш и да подминеш. Сега вече нивите от двете страни са удавени във високи бурени — тревист пояс, разпрострял се между обработваемите земи и Източната гора.

Под гъсталака започва полегат хълм с трева, която вече се вижда само тук-там, а пътеката свръща към надвиснали скали на север. Наклонът не е много стръмен, със стъпала, изсечени в скалата. Тя е мек пясъчник и ръбовете на стъпалата са заоблени от многото хора, минавали по тях. Вървим още няколко минути и излизаме на билото, малко по-ниско от Западния хълм, където живея. Оттам скалата се спуска на полегат тревист склон, отвъд който е ширналият се тъмен океан на Гората.

Спираме на скалата и се оглеждаме. От изток Градът представлява гледка твърде различна от онази, с която сме свикнали. Реката е изненадващо права, без нито един пясъчен нанос, и прилича по-скоро на прокопан от човека канал. В далечния край на Реката се вижда Голямото северно блато, в което откъм източната страна са нахлули откъснати една от друга горички, а откъм тази, южната страна на Реката, са нивите, през които вървим. Няма къщи, дори Източният мост изглежда изоставен и посърнал. Работническият квартал и Часовниковата кула са безплътни като миражи.

Вече сме си починали и тръгваме да се спускаме към Гората. Край нея има плитко езеро с вледенено тинесто дъно, откъдето се подава грамаден, избелял пън с вид на скелет. На него са кацнали две птици, които наблюдават втренчено как се приближаваме. Снегът е твърд и обувките ни не оставят пъртина. Продължаваме нататък и се озоваваме насред дебели дъбове, които са се вкопчили в незамръзналите дълбини на земята, за да се пресегнат към мрачното облачно небе.

След като навлизаме в Гората, до слуха ми достига странен звук. Монотонен, с непроменлива височина, шепотът става по-ясен, когато пътеката ни отвежда навътре. Дали зимата не диша през дърветата? Но по нищо не личи въздухът да се движи. И Библиотекарката не може да определи като мен откъде идва звукът — сега е за пръв път в Гората.

Пътеката спира на една поляна. В дъното се издига постройка с вид на склад. Няма табела, от която да се разбира какво има вътре. Няма необичайни съоръжения, няма и жици, които да водят навън, нищо освен странното жужене, което сякаш извира отвътре. Предният вход е с двойна врата от тежък метал, високо по тухлената стена се виждат няколко малки отвора.

— Това, изглежда, е Електроцентралата — казвам аз.

Но входната врата е заключена. И с общи усилия не успяваме да я помръднем.

Решаваме да заобиколим сградата. Електроцентралата е малко по-дълга, отколкото широка, отстрани стената пак е осеяна с малки отдушници, но друга врата няма. В безликите тухлени стени се долавя нещо от Стената около Града, макар че, ако се взреш по-отблизо, тези тухли тук се оказват много по-груби. При допир са грапави и на места са натрошени.

Зад сградата откриваме по-малка къща, и тя от същите тухли, с най-обикновена врата и с прозорци, на които вместо пердета висят чували за зърно. На покрива стърчи окаден от саждите комин. Тук поне се усеща човешко присъствие. Чукам три пъти на вратата, но не ни отваря никой. И тази врата тук е заключена.

— Ей оттам може да се влезе — казва жената и ме хваща за ръката.

Поглеждам в посоката, която сочи. Там, върху задната стена на Електроцентралата, има нисък свод с желязна врата, която зее отворена. Заставам на отвора и преди да вляза, си махам тъмните очила. Жената стои отзад — не иска да влиза. Вътре в сградата е тъмно. В Електроцентралата няма осветление — колко странно, да не захранва и една-едничка крушка, която да свети — и в малкото светлина, която се процежда, виждам празно пространство.

Очите ми са нощни твари. Не след дълго различавам насред мрака силует. Мъжът, тънък като телосложение, стои с лице към нещо като огромна колона. Ако не броим този стълб в средата, който е с ширина вероятно три метра и се издига от пода чак до тавана, няма генератор. Няма машини със зъбци, няма въртящи се колела. В сградата би могло да има и покрит хиподрум. Или грамадна тухларна, тъй като подът е застлан със същите тухли, от които са иззидани стените.

Вече съм преполовил пътя до стълба, когато мъжът най-после ме забелязва. Без да се помръдва, той извръща глава и гледа как се приближавам. Млад е, годините му вероятно наброяват по-малко от моите. Като външен вид и поведение той е пълна противоположност на Стража на Портата. Длъгнест и блед, с гладка коса и почти голобрад. Започнал е да оплешивява над високото чело, дрехите му са чисти и старателно изгладени.

— Добър ден — повишавам глас, за да надвикам шума.

Мъжът ме поглежда със стиснати устни, после кимва едва-едва.

— Преча ли? — крещя отново.

Той клати глава и сочи прихванато с болтове за стълба прозорче, което е погълнало вниманието му. Надзъртам през стъклото и виждам огромна турбина, монтирана успоредно на земята, с витла, движени от страшна сила. Каква ли ярост е впрегната тук, за да произвежда ток за Града?

— Вятър? — почти не се чувам да питам.

Мъжът кима, после ме хваща за ръка и ме води обратно към свода. Вървим рамо до рамо, той ми стига до средата на главата. Намираме Библиотекарката да стои отвън и да чака тревожно да се появя. Пазачът я поздравява със същото едва доловимо кимване.

— Добър ден — казва тя.

— Добър ден — отвръща тихо мъжът.

Отвежда ни и двамата на място, където шумът не е толкова силен, зад къщичката, на разчистена нива в Гората. Там сядаме на стърнищата, окосени почти до корен.

— Извинявайте. Не мога да говоря високо — обяснява младият Пазач. — Вие, предполагам, сте от Града.

— Точно така — потвърждавам аз.

— Градът се осветява от вятъра — казва той. — Тук в земята има мощен вик. Впрегнали сме го да задвижва съоръженията. — Мъжът поглежда зимната земя в нозете ни. — Вие веднъж на три дни. Тук има огромни подземни залежи на празнота. В безветрени дни затягам гайките на турбината, смазвам шахтата, внимавам вентилите и клапаните да не замръзнат. И пращам произведеното тук електричество в Града, пак под земята.

Пазачът оглежда поляната. Зазидани сме от висока тъмна гора. Пръстта е черна и разорана, но няма и следа от растения.

— Обичам да се трудя с ръцете си. Когато ми остане време, разчиствам Гората. Правя го сам, затова не мога да предприема големи неща. Работя около високите дървета и избирам по-лесните места. През пролетта отглеждам зеленчуци. Това е… Вие двамата защо сте дошли тук, да погледате ли?

— Да, нещо такова — отговарям аз.

— Жителите на Града не идват тук почти никога — обяснява Пазачът. — Никой не идва в Гората. Само доставчикът. Веднъж седмично ми носи храна и най-необходимото.

— Значи живеете тук сам? — питам го.

— Ами да. От доста време. Мога да разбера само по звука в какво настроение са съоръженията. Всеки ден разговарям с устройството. Няма нищо странно, отдавна съм тук. Ако съоръженията са в добро състояние, съм спокоен… Познавам и звуците на гората. Чувам много гласове.

— Не е ли тежко да живеете сам в Гората?

— Нима да живееш сам е тежко? — учудва се Пазачът. — Грижа се за Централата. Тоест, живея тук, в Гората, но не в самата Гора. Не знам какво има навътре.

— Тук има ли и други като вас? — пита Библиотекарката.

Пазачът се замисля над въпроса, после кима.

— Неколцина. Много по-навътре според мен са повече. Вадят въглища, секат дървета. Рядко ги срещам, почти не съм разговарял с тях. Не ме приемат. Те живеят в Гората, аз живея тук. Така де… аз не влизам навътре, те почти не излизат.

— Виждали ли сте наоколо една жена? — пита Библиотекарката. — Може би по-възрастна, прилича на мен.

Пазачът клати глава.

— Не, нито една жена. Само мъже.

Поглеждам Библиотекарката, но тя не казва нищо повече.