Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (25)

25.
Храна, фабрика за блянове, капан

Оказа се по-лесно да се катерим по въжето, отколкото да се качваме по стъпалата. През трийсет сантиметра имаше здрав възел. Стисках с две ръце въжето, висях и се клатушках, оттласквах се от кулата. Не ти трябва цирк. Там обаче въжето е без възли, публиката няма да се хване на такива номера.

От време на време поглеждах нагоре. Момичето светеше с фенера към мен, но аз не можех да определя разстоянието. Просто продължавах да се катеря, а раната на корема ми туптеше и туптеше. Цицината на главата ми също се представяше добре.

Когато наближих върха, светлината, която момичето държеше, стана достатъчно ярка, за да видя цялото си тяло и какво има наоколо. Но вече бях свикнал да се изкачвам на тъмно и сега, когато виждах какво правя, се забавих и два-три пъти щях да падна. Не можех да преценя разстоянието. Скалите на светло ми се струваха само на хвърлей, а които оставаха в здрача, се превръщаха в негатив.

След шейсет-седемдесет възела стигнах на върха. Хванах се с две ръце за скалата горе и се изтеглих като състезател в плувен басейн. От дългото катерене ръцете ме боляха, затова се поизмъчих. Момичето ме сграбчи за колана и ми помогна да се издърпам.

— Разминахме се на косъм — съобщи то. — Още няколко минути, и щяхме да сме пътници.

— Страхотно, няма що — отвърнах и стъпил на равното, се протегнах и няколко пъти си поех дълбоко въздух. — Докъде стигна водата?

Момичето остави фенера и изтегли с две ръце въжето. На тринайсетия възел спря и ми го подаде. От него капеше вода.

— Откри ли дядо си?

— Ама разбира се — грейна то. — Ей там е, при жертвеника. Но си е навехнал крака. Спънал се е в една дупка.

— И е стигнал чак дотук с навехнат крак?

— Да, естествено. Дядо е в много добра форма.

— Предполагам.

— Хайде идвай. Дядо ни чака вътре. Иска да обсъди с теб много неща.

— Аз също — отвърнах.

Взех раницата и тръгнах след момичето към жертвеника. Той се оказа най-обикновен кръгъл отвор, изсечен в отвесната скала. През него се влизаше в голяма пещера, осветена от слабия кехлибарен пламък на газова лампа, която беше пъхната в една ниша, грапавият камък беше изпъстрен с милиард сенки. Професорът седеше до лампата, омотан в одеяло. Лицето му беше наполовина в здрача. В мъждивата светлина очите му изглеждаха хлътнали, но всъщност той си беше повече от бодър.

— За малко да ви изгубим — поздрави зарадван професорът. — Знаех, че водата ще се покачи, но мислех, че ще се доберете дотук малко по-бързо.

— Изгубих се в града, дядо — обясни пълната му внучка. — Лутах се близо ден, докато накрая се срещна с него.

— Бре — възкликна професорът. — Но вече сме тук и е все едно.

— Извинете, но какво точно е „все едно“? — попитах аз.

— О, я по-спокойно. Ще стигна и до това. Сядайте де. Първо нека махнем тая пиявица от врата ви.

Седнах до него. Внучката му се разположи до мен. Запали клечка кибрит и я доближи до грамадната твар, устроила си пир върху врата ми. Беше голяма колкото коркова тапа от вино. Пламъкът изсъска, щом докосна насмукалия се паразит. Пиявицата падна на земята и се загърчи, докато момичето не сложи край на мъките й.

Имах чувството, че са ме пронизали с копие във врата. Само да завъртях по-силно глава, и кожата ми щеше да се смъкне като ципата на размекнат домат. Още седмица такъв живот и щях да се превърна в нагледно пособие за всевъзможни рани — като цветните плакати с ходила на атлети по аптеките. Прободна рана на корема, цицина на главата, белег от пиявица — за още по-смешно можете да добавите и члена ми, излязъл от строя.

— Случайно да ви се намира нещо за ядене? — попита ме професорът. — Трябваше да се изнеса на пожар, не успях да взема нищо.

Отворих раницата и извадих няколко консерви, смачкания на топка хляб и манерката, която му подадох. Професорът отпи голяма глътка вода, после огледа една по една консервите, сякаш избираше отлежало вино. Спря се на телешкото варено.

— Вие няма ли да хапнете? — покани ме.

Аз отказах. Загледахме го как отчупва от хляба и слага отгоре парче от вареното, после го излапва настървено. След това се нахвърли на компота от праскови и дори надигна кутията, за да изпие сока. Аз се задоволих с уиски — с лечебна цел. Поолекна ми. Не че алкохолът притъпи болката, просто й вдъхна живот, различен от моя.

— Мда, направо ме спасихте — благодари ми професорът. — За всеки случай държа тук храна за два-три дни, но този път не успях да попълня запасите. Срам и позор. Свикнеш с безгрижните дни и сваляш гарда. Нали знаете старата поговорка: ден година храни. Хо-хо-хо.

— Сега вече се нахранихте — подхванах аз — и искам да обсъдим някои неща. Да караме поред и да започнем от най-важното: какво целяхте? Какво постигнахте? Какво се получи накрая? И къде във всичко това съм аз?

— Дано не ви затрудня с термините — започна да увърта той.

— Нищо. Спестете ми ги. Обяснете го по-просто.

— Вероятно ще отнеме време.

— Прекрасно. Вие знаете с колко точно време разполагам.

— Ами като начало трябва да се извиня — призна си професорът. — Изследванията са си изследвания, но ви изиграх, използвах ви и изложих живота ви на опасност. Дай му на учения неразработена жила на познанието и той ще се запретне да я копае. Науката бележи такъв напредък именно защото не мисли за друго, не се съобразява ще спечели ли, или ще загуби… Сигурно сте чели Аристотел.

— Почти не съм — отвърнах аз. — Разбрах, че сте се ръководили от чисто научни подбуди. А сега на въпроса.

— Извинявайте, но просто исках да ви обясня, че чистата наука често наранява хората точно както чисто природните явления. Изригналите вулкани погребват цели градове, наводненията отнасят мостове, земетресенията изравняват със земята сгради…

— Дядо! — прекъсна го пълната му внучка. — Наистина ли разполагаме с толкова време? Дали да не побързаш с каквото имаш да казваш?

— Права си, детето ми, права си — рече професорът, като хвана ръката на внучка си и я помилва. — Е, и така, хм, та какво ме питахте? Не съм много по обясненията. Откъде да започна?

— Дадохте ми да разбъркам едни цифри. Какво съдържаха те?

— За да ви обясня, трябва да се върнем три години назад. Тогава работех в Изследователския център на Системата. Но не на щат, като хоноруван външен експерт. Имах четирима-петима подчинени и достъп до великолепна апаратура. Разполагах с неограничени средства. Знайте все пак, че парите не ме вълнуват особено и че имам нещо като алергия към началници. Въпреки това ме привлякоха възможностите, които Системата осигуряваше, и мисълта, че ще приложа на практика резултатите от изследванията си. Точно по онова време Системата беше изпаднала в много тежко положение. Каквито и програми за разбъркване на данни и защита на информацията да внедряваше, семиотехите проникваха в тях. Тогава ме поканиха да оглавя научноизследователската дейност. По онова време бях — и още съм си, разбира се — най-способният и най-амбициозен учен неврофизиолог. Системата го знаеше и ме потърси. Целта й беше не по-нататъшното усложняване и подобряване на съществуващите програми, а съвършено нов подход. Той не е по силите на учените от университетските лаборатории, които, ако не публикуват, загиват и които живеят от заплата до заплата. Ученият с новаторско мислене е свободна личност.

— Но вие сте се отказали от тази свобода, когато сте влезли в Системата — напомних аз.

— Именно — потвърди професорът. — По онова време имах големи душевни терзания. Не че се оправдавам, но повече от всичко исках да внедря на практика откритията си. Вече разполагах с напълно разработена теория, а нямаше как да я проверя. Такъв е един от недостатъците на неврофизиологията: не можеш да правиш експерименти с животни, както е в другите клонове на физиологията. Никоя маймуна не притежава такова сложно подсъзнание и памет, че да замени човека с неговата психика.

— Значи сте ни използвали за маймуни.

— Е, не избързвайте с изводите де. Нека първо ви изложа накратко теориите си. Смята се, че не съществува шифър, който да не може да се разчете. Защото шифрите се основават на строго определени принципи. И колкото и сложни и точни да са тези принципи, в крайна сметка те се свеждат до особености, ясни за повече от един човек. Разбереш ли принципа, ще разчетеш и шифъра. И най-надеждните шифри, в които се използват книги и двама души си разменят съобщения, като обозначават думите по страницата и реда в два екземпляра на едно и също издание на книгата — дори тогава, ако някой открие книгата, играта свършва. Това ме накара да се замисля. Има само един сигурен, непробиваем начин: вкарваш информацията в „черна кутия“, която я разбърква и шифрова, после връщаш обработената информация пак през същата черна кутия, за да я подреди и разшифрова отново. Дори човекът, у когото е черната кутия, няма да знае какви са съдържанието и принципите й. Той може да я използва, но така и няма да разбере как действа. Щом човекът с черната кутия не го знае, никой не може да открадне информацията. Мечта.

— Значи тази черна кутия е подсъзнанието.

— Именно. Всеки се ръководи в поведението си от своята лична мнемонична нагласа. Няма двама души, които да са еднакви: всеки е с неповторима самоличност. А какво е самоличността? Мисловната система, изградена въз основа на спомените от натрупания опит. Лаиците го наричат съзнание. Няма двама души е еднакво съзнание. Същевременно самите хора почти нямат представа за собствената си мисловна система. И аз, и вие, никой. Онова, което знаем — или си въобразяваме, че знаем, — е само малка част от цялото. Само върхът на айсберга. А сега ще ви задам един прост въпрос: вие какъв сте, смел или страхлив?

— Хм. — Трябваше да помисля. — Понякога съм смел, друг път съм страхлив. Всъщност не мога да кажа.

— Ами същото е и с мисловната система. Не можете да кажете веднага. Според обстоятелствата вие почти начаса избирате някаква точка между двете крайности. Такава е заложената във вас уточняваща програма. Самият вие си нямате и понятие в какво точно се състои тази програма. И няма нужда да знаете. И без да знаете, постъпвате така, както ви е присъщо. Това е вашата черна кутия. С други думи, всички носим в себе си огромно неизследвано „гробище за слонове“. Ако не броим Космоса, това наистина е последната тера инкогнита на човечеството. Не, не е съвсем точно да се каже „гробище за слонове“. Там не са погребани натрупаните мъртви спомени. По-уместно е да го наречем „фабрика за блянове“. Именно там вие подреждате безбройните спомени и късчета познание, вплитате ги в сложни последователности, обединявате тези последователности в още по-сложни връзки и накрая създавате мисловна система. Истински конвейер, на който вие сте шефът. За съжаление нямате достъп до самия цех във фабриката. Точно като в „Алиса в страната на чудесата“ трябва да глътнете специално лекарство, с което да се смалите.

— Значи фабриката за блянове създава поведенчески модели, на които се подчиняваме.

— Точно така — потвърди старецът. — С други думи…

— Един момент. Имам въпрос.

— Ама разбира се, разбира се.

— Схващам за какво ми говорите. Но проблемът е, че тези поведенчески модели всъщност не предопределят поведението ни в делничния живот. Сутрин например, след като стана, решавам с какво да ям препечената филия, дали с мляко, с кафе или чай. Това зависи от настроението ми, нали?

— Точно така — кимна професорът. — Другият проблем, който усложнява нещата, е, че подсъзнанието се променя постоянно. Като енциклопедия, която всеки ден излиза в ново издание. За да внесете равновесие в човешкото съзнание, трябва да отстраните две проблемни места.

— Какви проблемни места! — възкликнах аз. — Защо изобщо да са проблемни? Говорим за съвсем естествено човешко поведение.

— Недейте така — спря ме професорът. — Ако продължавате така, ще навлезем в богословските въпроси. Основното при тях е дали човешките постъпки са предопределени от Божеството, или от начало до край са плод на свободната воля. В ново време, разбира се, науката набляга върху физиологичната спонтанност на човешкия организъм. Но веднага изниква въпросът що е спонтанност, а никой не предлага приемлив отговор. Никой не знае къде са ключовете от фабриката за блянове вътре в нас. Фройд, Юнг и всички останали са разработили разни теории, но всъщност не са постигнали друго освен да измислят език, на който да разговаряме. Внесли са в психологията лек схоластичен привкус.

При тези думи професорът избухна в поредния гръмогласен смях. Хо-хо-хо. На нас с момичето не ни оставаше друго освен да го изчакаме да спре.

— Лично аз съм по-скоро практик — продължи той. — Нали знаете, кесаревото кесарю. Така и така метафизиката не е друго освен семантични любезности. Има да се вършат куп неща, докато извлечем истината. Да вземем нашата черна кутия. Можете да я сложите встрани и изобщо да не я докосвате, но можете и да я използвате така, че да ви помага. Само че… — Тук професорът замълча и вдигна мелодраматично пръст. — Само че трябва да решите два проблема. Първият е спонтанността в житейските ни постъпки. А вторият са промените, които настъпват в черната кутия заради новия опит. И двата не се решават лесно. Защото, както казахте и вие, и двата са напълно естествени за хората. Докато е жив, човек трупа един или друг опит и този опит се съхранява миг след миг. За да спреш опита, трябва да умреш. Това ме накара да разработя една хипотеза. Какво ще стане, ако зафиксираме в даден момент състоянието на черната кутия? След това тя може и да се променя, нека. Но състоянието, в което е застинала в даден момент, ще си остане същото и вие можете да го използвате, каквото е. То си стои дълбоко замразено.

— Чакайте малко. Какво означава това, че в човека съжителстват две мисловни системи ли?

— Схватлив сте — каза старецът. — Това потвърждава, че не съм се излъгал във вас. Да, мисловна система А си остава същата, докато другата непрекъснато се променя… А’, А’’, А’’’… Носите в десния си джоб спрял часовник, а в левия — работещ часовник. Можете да извадите който поискате и когато поискате. Можем да решим втория проблем със същия подход: като премахнем възможностите за мисловна система А на битово равнище. Ясно ли е?

Не, не ми беше много ясно.

— С други думи, изчистваме повърхността, както зъболекарят чисти зъбен камък, и оставяме ядрото на съзнанието. Така няма място за грешки. Просто изчистваме мисловната система от външните пластове, замразяваме я и я прибираме на тайно място. Такъв е първоначалният принцип при разбъркването на данни. Това поне го бях разработил на теория още преди да постъпя в Системата.

— За да правите мозъчни операции ли?

— Да, но само защото се налага — призна професорът. — Ако бях продължил с изследванията, безспорно нямаше да се стига до операции. Парахипноза е приспани сетива или друга външна намеса, при която се създават близки до тези условия. Но засега съществува само електростимулацията. С други думи, изкуствената промяна на токовете в мозъка. Нищо сложно. Не е кой знае колко по-различно от онова, което се прилага при психопатите и епилептиците. Ако спрем електрическите импулси, излъчвани при отклоненията в… Дали да не прескочим техническите детайли?

— Стига да не възразявате — отвърнах аз.

— И така, основното е, че вкарваме съединителна кутия, която да насочва мозъчните вълни. Нещо като стрелката по железопътните линии. След това присаждаме електроди заедно с мъничка батерия, така че по даден сигнал съединителната кутия да се превключва, щрак-щрак.

— Значи сте ми сложили в главата електроди и батерия?

— Разбира се.

— Страхотно, няма що — възкликнах.

— Спокойно. Няма нищо страшно. Устройството, което сме вкарали, е с размера на зрънце червен боб, пък и наоколо е пълно с хора с подобни апаратчета или пейсмейкъри в други части на тялото. И така, изходната мисловна система — веригата или спреният часовник — вече е затворена. Дори да проникнеш в нея, не възприемаш нищо от потока на собствените си разсъждения, изобщо не осъзнаваш какво мислиш и вършиш. Ако не го бяхме направили така, щяхте да се изкушите и вие да си играете с мисловната система.

— Ами облъчването на ядрото на съзнанието, след като то бъде изчистено от външните пластове? След операцията един от вашите подчинени ме предупреди за това.

— Точно така. Но по онова време ние още не го бяхме установили. Работехме въз основа на предположения. Е, правили сме експерименти и с хора. Не искахме още от самото начало да излагаме на опасност такъв ценен човешки материал като вас, калкутехите. Системата подбра десет души. Направихме им операции и проследихме резултатите.

— Какви хора?

— От Системата не ни казаха. Десет здрави мъже без установени психически отклонения. С коефициент на интелигентност сто и двайсет и нагоре. Това бяха единствените условия. Резултатите бяха умерено насърчителни. При седем от общо десет души съединителната кутия работеше безпогрешно. При другите трима даваше засечки — мисловната система не се превключваше или те се объркваха, или и двете.

— Какво стана при онези, които се объркваха?

— Върнахме ги към предишното им състояние, изключихме съединителната кутия. Не са пострадали. Същевременно продължихме експеримента с другите седем, докато не изникнаха няколко проблема: единият беше технически, другите засягаха самите субекти. Първо, сигналът за превключване на съединителната кутия показа зависимост. Започнахме с петцифрено число, но по неустановена причина при някои съединителните кутии се превключваха от миризмата на гроздов сок. Разбрахме го веднъж по време на обяд.

Пълното момиче прихна, но на мен не ми беше до смях. Малко след ъпгрейдването на програмата за разбъркване на данни започнах да реагирам на най-различни миризми. Бях готов да се закълна например, че заради одеколона на момичето с дъх на пъпеш чувам нещо като гласове. Ще бъде голям ужас, ако мисловната ти система се изключва всеки път, щом надушиш нещо.

— Решихме проблема, като вкарахме между цифрите специални звукови вълни. Сигнали, предизвикващи реакции, твърде сходни с реакциите на някои миризми. При някои се появи и друг проблем — съединителната кутия се включваше, но замразената мисловна система не се задействаше. След като проучихме най-различни възможности, установихме, че проблемът е съществувал още от самото начало в мисловната система на субекта. Ядрото на съзнанието му беше неустойчиво или твърде размито. О, мъжете си бяха здрави и доста умни, но като психология нямаха изградена самоличност. Или по-точно имаха самоличност, но подреждаха нещата според нея и с тях не можеше да се работи. Това, че им бяхме направили операция, още не означаваше, че те са годни да разбъркват данни. Тук определено трябваше да се направи подбор. Така останаха трима. И при тримата съединителната кутия се включваше от разработения сигнал, а замразената мисловна система действаше устойчиво и успешно. Затова още един месец правихме с тях експерименти и точно тогава получихме картбланш.

— Доколкото разбирам, именно тогава сте ъпгрейдвали разбъркването?

— Точно така. Следващият етап беше да проведем изследвания и събеседване с близо петстотин калкутехи. Подбрахме двайсет и шестима здрави мъже без установени психически отклонения, които проявяваха силна психологическа независимост и владееха поведението и чувствата си. Хвърлихме доста труд. Видях, че при изследванията и събеседването много неща не се изясняват, и затова накарах Системата да подготви подробни досиета за всеки от вас. Произход, възпитание, образование, сексуален живот, пиене… всичко, всичко.

— Едно не разбирам — прекъснах го аз. — Доколкото съм чувал, ядрото на съзнанието ни, нашите черни кутии се пазят в хранилището на Системата. Как е възможно?

— Проучихме най-внимателно мисловните ви системи. След това направихме копия, които се пазят в компютърна база данни. За всеки случай, ако с вас стане нещо.

— Точни копия ли?

— Не, не точни, но близки до точните, защото след успешното отстраняване на повърхностния слой проучването се улесни много. Копията представляват триизмерни холограми. При предишните компютри това не беше възможно, но компютрите от ново поколение имат доста функции като на фабриката за блянове и могат да създават сложни мисловни модели. Нали разбирате, става въпрос за строго установено структурно копиране. Сложно е, но като за лаици се свежда до следното: първо вкарваме електрическия модел на импулсите в съзнанието ви. При всеки прочит в този модел се наблюдават леки отклонения. Те се дължат на това, че чиповете ви са пренареждани в различна последователност, а последователностите — в различни схеми. Някои от тези промени са статистически значими, други — не толкова. Определя го компютърът — отхвърля несъществените, а останалите подрежда в базови модели. Това се повтаря отново и отново стотици хиляди пъти. Като застъпващи се кадри върху кинолента. После, след като се убедим, че в така получения модел няма да настъпят съществени промени, го запазваме като черна кутия.

— Нима твърдите, че сте възпроизвели човешкото съзнание?

— Не, няма такова нещо. Съзнанието не може да се възпроизведе. Единственото, което съм направил, е да установя мисловната ви система на феноменологично равнище. И тя пак има граници във времето — времева рамка. Когато става въпрос за гъвкавостта на мозъка, не ни остава друго освен да вдигнем ръце. Но постигнахме не само това. Успяхме да създадем на компютъра изображение на черната ви кутия. — При тези думи професорът погледна първо мен, после пълната си внучка. — Видеозапис на ядрото на съзнанието ви. Нещо, което досега не е правил никой. Защото не беше възможно. Благодарение на мен вече е. Как според вас съм успял?

— Нямам представа.

— Показахме на субектите някакъв предмет, изследвахме електромагнитната реакция в мозъка им, преобразувахме я в цифри, после ги изобразихме като точки. В началото изображението беше съвсем неясно, но с много, много повторения, след като го настроихме и добавихме подробности, успяхме да възпроизведем на компютърния монитор онова, което субектите са видели. Не е чак толкова лесно, както го описах, но опростено казано, направихме това. И така, след безброй повторения на тези стъпки компютърът започна да обработва модела толкова добре, че чрез електромагнитната дейност на мозъка да възпроизвежда образи. Наистина го умее. Следващото, което направих, беше да разчета черната ви кутия с компютър, програмиран с тези модели, и така получих изумителен графичен образ на онова, което става в ядрото на съзнанието. Образите бяха, естествено, разбъркани и откъслечни и сами по себе си не означаваха много. Нуждаеха се от редакция, от монтаж. Някои части трябваше да се изрежат, да се добавят и разместят, а други да се изхвърлят точно както в киномонтажа. Трябваше да пренаредим всичко в разказ.

— В разказ ли?

— Защо се учудвате! — каза професорът. — Най-добрите музиканти превръщат съзнанието в музика, а художниците — в цвят и форма. Писателите създават романи, като се осланят на психологията. Логиката като цяло е същата. Като енцефалодигитален образ това, разбира се, не е точно възпроизвеждане, но не ни помогна особено и да го разглеждаме като точна произволна последователност от образи. При всички положения този „монтаж на образите“ допринесе много да схванем цялостния смисъл на картината. Е, да, това не влизаше в дневния ред на Системата. Изображенията си ги правех за удоволствие.

— Как така за удоволствие?

— Навремето, още преди войната, работех като асистент-монтажист в киното. Станах много добър. Научих се да внасям ред в хаоса. Правех монтажа в лабораторията сам, без да ми помагат. Никой нямаше представа какво правя, затворен там, долу. Затова, разбира се, можех да изнеса тези изображения, без никой и да подозира за тях. Те бяха моето съкровище.

— На всичките двайсет и шест души ли направихте изображения на съзнанието?

— Естествено. Може да не е нищо особено, но ги направих всичките. Дадох на всяка заглавие и то се превърна в заглавие и на черната кутия. Вашето е „Краят на света“, нали?

— Знаете, че е това. „Краят на света“. Доста необичайно, а?

— По-късно ще стигнем и до това — обеща професорът. — Та никой и не разбра, че съм успял да възпроизведа образа на двайсет и шест съзнания. Аз не казах на никого. Исках да продължа изследването вече извън Системата. Да завърша проекта, който ми бяха възложили, и да направя експериментите с хора, необходими за изследването. Не исках да се задържам в Системата. Съобщих, че напускам. Те се възпротивиха — знаех прекалено много. Ако на този етап се прехвърлех при семиотехите, щеше да се провали целият план с разбъркването на данни, поне така си мислеха в Системата. Казаха ми — така и така, изчакай три месеца. Продължи с каквито искаш изследвания в лабораторията. Щели да ми платят допълнително. До три месеца свръхповерителната им програма за защита щяла да бъде готова, ако съм смятал да напускам, да съм изчакал дотогава. Е, аз съм свободен човек и такива ограничения не ми понасят, но предложението не беше никак лошо. Затова реших да остана още малко. Но не е хубаво да седиш със скръстени ръце. Разполагах с много време, субектите ми бяха подръка и ми хрумна да вкарам в мозъка ви още една верига, прикачена към съединителната кутия. Да направя трипосочна мозъчна верига. И в тази трета верига да сложа редактирана от мен версия на ядрото на съзнанието ви.

— За какво ви е било да го правите?

— Първо, просто за да видя как ще подейства на субектите. Исках да проверя как едно редактирано съзнание, подредено от другиго, ще се проявява в първоначалните субекти. Такова нещо не беше правено в цялата история на човечеството. И, второ — макар че този мотив не беше толкова важен, — Системата ми даваше картбланш и аз си казах: защо пък да не го изтълкувам буквално и да не се възползвам! Реших да продължа изследването и да вкарам още една функция, за която в Системата нямаше и да подозират.

— И заради това сте ни бъркали в главата и сте положили там релси за електрическия си влак?

— Е, учените не се славят с това, че умеят да потискат любопитството си. Осъждам, разбира се, учените, които са сътрудничили на нацистите и са провеждали в концентрационните лагери вивисекции. Срам и позор. Същевременно усетих, че си мисля: така и така ще правиш експерименти с живи хора, защо да не извършиш нещо по-сензационно и полезно? Когато пред учените се откриват възможности, дълбоко в себе си те изпитват едно и също. Какво толкова, добавях трета верига там, където вече имаше две, и променях леко потока във веригите, вече вкарани в мозъка. Какво лошо имаше в това да използвам същите картончета с буквите на азбуката, за да напиша още една дума?

— Но истината е, че освен мен са починали всички, подложени на ъпгрейдването на програмата за разбъркване. Защо?

— Дори аз… не знам — призна си професорът. — Точно както споменахте и вие, починаха двайсет и петима от общо двайсет и шестимата калкутехи, подложени на ъпгрейдване на програмата. Всички по еднакъв начин, сякаш съдбата им е била предопределена. Вечерта са легнали да спят, а на сутринта са били мъртви.

— Ами аз? — попитах. — Утре може да съм мъртъв и аз.

— Не бързайте толкова, моето момче — продължи да философства изпод одеялото професорът. — Двайсет и петимата починаха в рамките на половин година. Около година и два месеца — година и половина след ъпгрейдването. А ето че след три години и три месеца вие продължавате да разбърквате с лекота данни. Това ни кара да мислим, че притежавате някаква по-особена черта, каквато е липсвала на другите.

— Особена ли? В какъв смисъл особена?

— Чакайте, чакайте. Един момент, ако обичате. Я ми кажете, след ъпгрейдването не сте наблюдавали някакви странни симптоми, нали? Не сте чували звуци и гласове, не сте получавали халюцинации, не сте припадали или нещо такова?

— Не съм — потвърдих аз. — Не съм получавал видения и не съм чувал гласове. Само, както вече споменах, станах чувствителен към миризми на плодове.

— Наблюдаваше се при всички. Но това не е довело до звукови и зрителни халюцинации, нали? Не сте припадали внезапно?

— Не съм.

— Хмм — проточи професорът. — Нещо друго?

— Всъщност има едно нещо. Съвсем го бях забравил, докато не изникна преди малко като спомен. Досега имах само откъслечни спомени, затова явно не съм им обръщал внимание. Но докато идвахме насам, видях ярки, свързани в дълга последователност образи, изникнали заради звука на водата. Не беше халюцинация. Беше си съвсем истински спомен. Изобщо не се съмнявам.

— Не, не е било спомен — възрази категорично професорът. — Може и да сте го изживели като спомен, но всъщност е изкуствен мост, създаден от самия вас. Нали разбирате, съвсем естествено е да се появи пропаст между вашата самоличност и съзнанието, което съм редактирал и съм вкарал. И за да оправдаете собственото си съществуване, вие сте ги съединили с нещо като мостове.

— Какви мостове? Никога досега не ми се е случвало такова нещо. Защо най-неочаквано то се проявява точно сега?

— Защото превключих съединителната кутия на третата верига — обясни професорът. — Но да караме поред. Иначе ще усложним още повече нещата и ще ви бъде още по-трудно да разберете.

Отпих глътка уиски. Това се превръщаше в кошмар.

— Когато първите осмина мъже починаха един след друг, ми се обадиха от Системата. Да съм установял причината за смъртта. Да ви призная, изобщо не ми се занимаваше повече с тях, но тъй като ставаше въпрос за разработени от мен технологии, а и за живот и смърт, нямаше как да откажа. И така, отидох да видя за какво става въпрос. Описаха ми накратко обстоятелствата, при които е настъпила смъртта, и ми показаха резултатите от аутопсиите на мозъците. Както вече споменах, и осмината мъже бяха починали по неизвестни причини по един и същ начин. Не се наблюдаваха видими увреждания на мозъка и телата им, всички бяха спрели да дишат мирно и кротко насън.

— Значи не сте установили причината за смъртта?

— Не, не съм. Имах, разбира се, някои предположения. Мисловните системи може би се бяха смесили и бяха претоварили мозъка, защото по някаква причина съединителните кутии, присадени в него, бяха изгорели или просто бяха спрели. Или проблемът може би не беше в съединителните кутии: може би изобщо не е трябвало да освобождаваме за кратко ядрото на човешкия мозък, може би той просто не беше издържал.

Професорът замълча, за да придърпа до брадичката си одеялото.

— От аутопсиите на мозъците не се ли изясни нещо?

— Мозъкът не е тостер, не е и пералня. Шифрите и превключвателите са почти невидими за окото. Тук всъщност говорим за пренасочване на потока от невидими електрически заряди, затова, дори и след смъртта на субекта да извадим за проверка съединителната кутия, пак няма да разберем нищо. Можем да засечем отклоненията в живия мозък, но не и в мъртвия. Ще разберем, разбира се, ако има кръвоизливи или тумори, но такива нямаше. Мозъците бяха чисти. Следващото, което направихме, беше да повикаме в лабораторията десетима от още живите субекти и да ги подложим още веднъж на основен преглед. Проверихме мозъка им на скенер, превключихме мисловните системи, за да се уверим, че кутиите си работят. Разговаряхме дълго с хората, попитахме ги дали страдат от физически заболявания, дали получават звукови или зрителни халюцинации. Но никой от тях нямаше проблеми, за които си заслужава да говорим. Всички бяха здрави и си работеха кротко — разбъркваха данни. Единственото заключение, до което успяхме да стигнем, бе, че в мозъка на починалите е имало вроден дефект, заради който той не е бил годен да разбърква. Нямахме представа какъв е този дефект. Трябваше да продължим с изследванията и да отстраним проблема, преди да правим опити за второ ъпгрейдване на програмата за разбъркване. Но се оказа, че сме грешили. За един месец починаха още петима, трима от които бяха минали основен преглед при нас. Хора, които въз основа на вторичния преглед бяхме определили като годни, бяха сдали фронта и бяха умрели. Излишно е да казвам, че за нас това бе голям удар. Половината от двайсет и шестте субекти бяха мъртви, а ние не можехме да установим защо. Вече не стоеше въпросът дали са били годни или негодни, явно имаше грешка в основната програма. Излизаше, че е невъзможно две мисловни системи да се превключват в един и същ мозък. Тогава предложих на Системата да замразим проекта. Да извадим от главите на още живите съединителните кутии и да преустановим разбъркването на данни. Не го ли направехме, щяхме да изгубим всички. И дума да не става — ето какво ми казаха от Системата. И се наложиха.

— Какво са направили?

— Наложиха се. Самата програма за разбъркване на данни беше изключително успешна и беше нереалистично да очаквам Системата да се върне на отправната точка. Пък и не бяхме сигурни, че ще умрат и останалите. Ако някой останеше жив, щеше да се превърне в идеален обект за по-нататъшни изследвания. Тогава се отказах.

— И жив останах само аз.

— Да.

Опрях глава върху каменната стена отзад и прокарах ръка по наболата си четина. Кога ли за последно се бях бръснал?

— И защо не съм умрял?

— Това също е само предположение — подхвана отново професорът. — Предположение, осланящо се на други предположения. Но едва ли съм далеч от истината. Вие имате, явно по рождение, няколко мисловни системи. Без дори да подозирате, превключвате от една на друга самоличност. Нашата парадигма с първия часовник в единия джоб и с втория в другия. Вероятно сте имали своя съединителна кутия, която ви е давала нещо като психически имунитет.

— Имате ли доказателства?

— Имам, имам. Преди два-три месеца се върнах и пуснах отново двайсет и шестте образа на съзнанието. И едно нещо ме изуми. Вашият беше най-непроизволен, най-цялостен. С добре изграден, дори съвършен сюжет. Би могъл да мине за роман или за филм. Не като другите двайсет и пет образа. Всички те бяха объркани, неясни, мътни, в пълен безпорядък. Колкото и да се опитвах да ги редактирам, да им направя монтаж, те пак си бяха разбъркани. Поредица несвързани образи — като сън. Бяха като рисунки, които дете е правило с пръсти. Мислих и мислих — защо ли се получава така? И стигнах до един извод: това е нещо, което сте създали самият вие. Структурирали сте образите си. Сякаш сте слезли в цеха във фабриката за блянове в подсъзнанието си и сам сте направили блян. Без дори да подозирате!

— Много ми е трудно да повярвам — споделих.

— Сещам се за най-различни възможни причини — увери ме професорът. — Тежки преживявания в детството, лошо възпитание, прекалено себелюбие, вина… Но каквато и да е причината, заради нея вие сте започнали да се защитавате и сте направили бронята си доста твърда.

— Добре де. И така да е, какво означава всичко това?

— Нищо особено. Ако не ви бяхме включили в експеримента, сигурно щяхте да живеете добре и дълго — отговори професорът. — Но за съжаление това няма да се случи. И да ви харесва, и да не ви харесва, вие сте ключът към изхода от тъпите информационни войни. Не след дълго Системата ще започне нов проект, в който вие ще бъдете моделът. Ще ви опипват, ще ви оглеждат и ще ви изследват сантиметър по сантиметър. Не знам докъде ще стигнат, но ви уверявам, няма да бъде приятно. Исках да ви спася от всичко това.

— Прекрасно — простенах аз. — Ще ме спасите, като бойкотирате проекта, така ли?

— Не, но трябва да ми се доверите.

— И таз добра, да ви се доверя! През цялото време ме мамехте. Лъжехте ме, накарахте ме да правя онези измислени изчисления…

— Исках да изпреваря Системата и семиотехите и да проверя с вас хипотезата си. Ако откриех безспорни доказателства, нямаше да се налага да ви пускат през месомелачката. Сред данните, които ви дадох, имаше сигнал. След като превключихте на втората си мисловна система, вие задействахте съединителната кутия още веднъж и пуснахте и третата система.

— Онази, на която сте направили компютърно изображение и монтаж.

— Именно — кимна професорът.

— И как точно това ще докаже хипотезата ви?

— Става въпрос за пропастите — отговори професорът. — Дълбоко в себе си вие направлявате ядрото на съзнанието си. Затова нямате никакви затруднения с втората си мисловна система. Но третата, на която съм направил нещо като монтаж, донякъде ви е чужда и разликата предизвиква реакция. Ако я бях измерил, щях да получа пълна електрообразна картина на подсъзнанието ви.

— Защо в минало време?

— Ами в минало. Защото семиотехите се съюзиха с ИНК-ите и опустошиха лабораторията ми. Отнесоха всичките материали от изследванията, всичко ценно.

— Сигурен ли сте? Стори ни се, че не са се и докоснали до важните неща.

— Не, върнах се в лабораторията и проверих. Не е останало нищо ценно. С онова, което е останало, е изключено да направя измервания.

— И какво общо има всичко това с края на света?

Безобиден въпрос.

— Строго погледнато, ще настъпи краят не на този свят. А на света вътре в съзнанието ви.

— Не разбирам — признах си.

— Става дума за ядрото на съзнанието ви. Краят на света е онова, което съзнанието ви рисува. Не мога да кажа защо сте сложили там такова нещо. Но по една или друга причина то е там. Междувременно настъпва краят на този свят във вашето съзнание. Или, иначе казано, съзнанието ви живее там, на мястото, наречено Краят на света. Там няма нищо от този свят тук и сега. Там няма време, няма живот, няма смърт. Няма ценности в строгия смисъл на думата. Няма „Аз“. В онзи ваш свят „Аз“-ът на хората е въплътен в зверове.

— В зверове ли?

— В еднорози — отвърна професорът. — Там има еднорози, събрани на стадо в град, който е ограден със стена.

— Това свързано ли е с черепа на еднорога, който ми дадохте?

— Той беше копие. Изработил съм го аз. Доста правдоподобно, нали? Изваях го по един ваш визуализиран образ. Доста труд хвърлих. Той не е особено важен. Просто реших да го изработя по френоложка приумица, хо-хо. Малкият ми подарък за вас.

— Чакайте малко, ако обичате — казах аз. — Готов съм да преглътна, че в дълбините на съзнанието ми съществува такъв свят. Ще приема, че сте го редактирали, за да му придадете по-ясен вид, и сте го присадили в третата верига в главата ми. След това сте пратили сигнал, който да насочи съзнанието ми и то да се заеме с разбъркването на данни. Така ли е?

— Да.

— И какъв е този край на света? Щом разбъркването на данни приключи, третата верига няма ли да се изключи и съзнанието ми да се върне автоматично към първата верига?

— Не, няма. Точно там е проблемът — уточни професорът. — Ако ставаше така, щеше да бъде лесно, но то не става. Третата верига не се изключва сама.

— Значи работи непрекъснато?

— Ами горе-долу да.

— В момента обаче мисля и действам чрез първата верига.

— Да, защото втората е изключена. Ако го изобразим на скица, ще изглежда така — рече професорът.

После нарисува нещо върху лист от бележник и ми го подаде.

— Това тук е обичайното ви състояние. Съединителна кутия А е свързана с Вход 1, а съединителна кутия Б — с вход 2. Докато сега е ето така — допълни той и нарисува върху друг лист втора скица.

— Получихте ли представа? Съединителна кутия Б е свързана с третата верига, а съединителна кутия А сама се превключва на първата ви верига. При това положение е възможно да мислите и да действате в рамките на първата верига. Но само временно. Трябва да превключим отново съединителна кутия Б на втората верига, и то бързо. Строго погледнато, третата верига не е ваша. Ако оставим нещата така, разликата в енергията ще разтопи съединителната кутия, защото сте постоянно свързан с третата верига, а от електрическия заряд съединителна кутия А се превключва на точка 2 и тя изгаря. Смятах да измеря разликата в енергията и докато това не се е случило, да ви върна към обичайното ви състояние.

— Смятахте!

— Да, смятах, но се опасявам, че някой друг изигра вместо мен този коз. Както вече споменах, онези глупаци унищожиха лабораторията и ми откраднаха най-важните материали.

— Значи съм прикачен към третата верига без надежда да се върна назад?

— Ами, хм, да. Ще си останете да живеете в Края на света. Съжалявам ужасно, ужасно.

— Съжалявате ужасно ли? — Думите прозвучаха напосоки, отвлечено. — Съжалявате ужасно? Лесно ви е да го кажете, но какво, да го вземат мътните, ще стане с мен? Това тук не е игра! Това е животът ми!

— И през ум не ми е минавало, че ще се случи такова нещо. И през ум не ми е минавало, че семиотехите и ИНК-ите ще се съюзят. А сега в Централата на Системата сигурно си мислят, че вършим нещо на своя глава. Така де, семиотехите също са ви взели на прицел. И се постараха в Системата да научат. Колкото до самата Система, ние я предадохме, затова, дори и там да са решили да се откажат от разбъркването на данни, пак ще ни ликвидират. А семиотехите само това и чакат. Ще потриват доволно ръце, ако ни отстранят нашите — калкутехите: това означава край на втория етап в изследванията на разбъркването на данни, провеждани в Системата. Ще се зарадват и ако избягаме при тях — какво по-добро от това? При всички положения нямат какво да губят.

— Страхотно, няма що — казах аз.

В крайна сметка излизаше, че двамата, които дойдоха, опустошиха ми апартамента и ми разпориха стомаха, все пак са били семиотехи. Бяха организирали целия цирк, за да отклонят вниманието на Системата. Което означаваше, че съм се хванал право в капана им.

— Значи стигаме до предвидимия извод. Аз съм изигран. И двата лагера са ме подгонили, а ако не предприема нещо, с живота ми е свършено.

— Не, не е свършено. Животът ви не е приключил. Вие ще навлезете в друг свят.

— Интересно разграничение — изсумтях аз. — Вижте какво. Може и да не съм кой знае какво, но това е всичко, което имам. На вас може и да ви трябва лупа, за да откриете лицето ми върху абитуриентската снимка в гимназията. Може и да нямам роднини и приятели. Да, да, знам всичко това. Но колкото и странно да ви се струва, не съм чак толкова недоволен от живота си. Може би защото раздвоената ми личност го с превърнала в комедия за един актьор. Нямам представа. Но каквато и да е причината, си се харесвам такъв, какъвто съм. Не искам да ходя никъде. Не искам никакви еднорози зад огради.

— Не огради — поправи ме професорът. — Стена.

— Все тая. Стена, огради. Не са ми притрябвали — избухнах аз. — Нали ще ми разрешите да се ядосам малко?

— Е, при тези обстоятелства май е неизбежно — отвърна той, както си чешеше ухото.

— Както ги виждам нещата, вие сте виновен за всичко. Вие сте го започнали, вие сте го измислили, вие сте ме забъркали, да вкарвате разни чаркове и вериги в главите на хората, да попълвате неверни заявки, за да ме накарате да ви разбърквам измислените данни, да ме тласкате срещу Системата, да пуснете семиотехите по следите ми, да ме примамите да се спусна в тази адска дупка и сега да ми погубвате света? По-страшно и от филм на ужасите! Мамка му, за какъв се мислите? Пет пари не давам какво ви се върти в главата. Направете ме отново какъвто бях.

Професорът изсумтя.

— Мисля, че е прав, дядо — намеси се пълното момиче. — Понякога се увличаш в изследванията и не се замисляш какви неприятности създаваш на другите. Помниш ли онзи експеримент с перката на глезена? Направи нещо, за да му помогнеш.

— Мислех, че го правя за добро, наистина. С тази малка подробност, че обстоятелствата ставаха все по-неблагоприятни — простена старецът. — Нещата вече не са в мои ръце. Не мога да направя нищо. Вие също.

— Страхотно — казах аз.

— Знам, не е особена утеха — продължи смирено професорът, — но не всичко е загубено. Щом отидете там, в онзи свят, можете да си върнете всичко от този свят, всичко, от което ще бъдете принуден да се откажете.

— Да се откажа ли?

— Точно така — потвърди професорът. — Ще изгубите всичко тук, но то пак ще си бъде там.