Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (24)

24.
Земята на сенките

Трите дни ясно време са отминали. Разбирам го още щом се събуждам. Отварям очи, а те не ме болят.

Слънцето е останало без светлина и топлина, небето е похлупено от плътни облаци. Дърветата са запратили към мразовитата сивота чепати клони без листа, наподобяващи пукнатини в земната твърд. Със сигурност ще завали сняг, но въздухът е притихнал.

— Днес няма да вали сняг — осведомява ме Полковникът. — Такива облаци не носят сняг.

Отварям прозореца, за да погледна навън, но не схващам по какво е разбрал.

 

 

Стражът на Портата седи с изути обувки пред металната печка и си топли краката. Печката е същата като в Библиотеката. Отгоре е плоска, да слагаш чайник, с отделение в долния край за сгурията. Отпред се отваря с дълга метална дръжка, на която Стражът си слага краката. В Къщата при Портата е задушно от парата на чайника и от долнопробния тютюн за лула или по-вероятно от някакъв ерзац. Миришат и краката на Стража.

— Трябва ми шал — подхващам. — Главата ми премръзва.

— Така е — сумти Стражът на Портата. — Това не ме изненадва изобщо.

— В Залата с Колекцията отзад в Библиотеката има стари дрехи. Мога ли да взема някои?

— А, онези неща ли — казва Стражът. — Можеш да вземеш каквото искаш. Вземи маншон, вземи палто, вземи каквото ти харесва.

— А собствениците?

— Остави ги собствениците. Дори и да са наоколо, са забравили за вещите. Но я ми кажи, подочух, че търсиш музикален инструмент.

Знае всичко.

— Официално в Града няма музикални инструменти — обяснява той. — Но това не изключва такава възможност. Вършиш важна работа, какво лошо има в това да притежаваш инструмент. Иди в Електроцентралата да питаш Пазача. Той може би ще ти намери нещо.

— Каква Електроцентрала? — изненадвам се аз.

— Все пак се захранваме с електричество — напомня Стражът и сочи лампата горе. — Ти какво мислиш, че токът расте по ябълковите дървета ли? — Той се смее, докато рисува карта. — Тръгваш по пътя покрай южния бряг на Реката, вървиш нагоре срещу течението. После, след половин час виждаш отдясно стар силоз. Навес с хлътнал покрив и без врата. Там завиваш надясно и продължаваш, докато не видиш хълм. Зад хълма е Гората. Навлизаш петстотин метра в нея и там вече е Електроцентралата. Разбра ли?

— Мисля, че да — отвръщам. — Но през зимата е опасно да се ходи в Гората. Всички ми го повтарят. Миналия път се разболях.

— А, да, щях да забравя. Наложи се да те нося нагоре по Хълма — казва Стражът на Портата. — Сега по-добре ли си?

— Много по-добре, благодаря.

— И не толкова безразсъден?

— Да, надявам се.

Стражът на Портата се ухилва и намества крака върху дръжката на печката.

— Трябва да си знаеш силите. Веднъж като си изпатиш, и ти е за поука. Малко предпазливост не вреди. Добрият дървар носи по себе си само един белег. Ни повече, ни по-малко. Разбра ли?

Кимвам, както се и очаква от мен.

— Не се притеснявай за Електроцентралата. Тя се намира точно в началото на Гората. Само една пътека, няма как да се загубиш. Там не се навъртат Жители на Гората. Наистина опасно е само навътре в Гората и при Стената. Ако не ходиш там, всичко ще бъде наред. Не се отклонявай от пътеката, не подминавай Електроцентралата.

— Пазачът от Жителите на Гората ли е?

— А, не. Не е от Жителите на Гората, не е и от Жителите на Града. Кръгла нула е. Стои в края на Гората, не стъпва в Града. Безобиден, малодушен.

— Как изглеждат Жителите на Гората?

Стражът на Портата извръща глава и известно време мълчи, после отвръща:

— Както, струва ми се, ти казах още първия път, можеш да задаваш каквито искаш въпроси, но аз мога да отговоря, мога и да не отговоря, както сметна за добре.

Отварям уста със застинал върху устните въпрос.

— Остави. Днес ще минем без отговори — отсича Стражът. — Но я ми кажи, май искаше да се видиш със сянката си. Време е, а? Откакто настъпи зимата, сянката съвсем е изнемощяла. Няма причина да не я видиш.

— Болна ли е?

— Не, не е болна. Здрава е като бик. Всеки ден се раздвижва по два-три часа. Вълчи апетит, ха-ха. Просто когато зимните дни се скъсяват и застудява, всички сенки губят по нещичко. Аз нямам никаква вина. Така стоят нещата. Е, нека тя ти каже сама.

Стражът на Портата сваля от стената връзка ключове и ги прибира в джоба си. Прозява се, докато връзва кожените си обуща. Изглеждат здрави и устойчиви, с метални котки — за снега.

Сянката ми живее между Града и света навън. Аз не мога да излизам в света оттатък Стената, сянката ми пък не може да влиза в Града. Затова единственото място, където можем да се срещнем, е Земята на сенките току зад Къщата при Портата. Земята е малка и оградена.

Стражът вади от джоба си ключовете и отваря металната портичка в оградата. Влизаме в Земята на сенките. Тя е съвършено квадратна, в единия край почти опира в Стената. В средата има стар бряст с пейка отдолу. От старост дървото е съвсем посърнало, не е ясно дали е живо, или е мъртво.

В ъгъла има барака от тухли и остатъци от строежи. Без стъкло на прозореца, само с някакво подобие на врата, скована от груби дъски. Не виждам комин, значи вътре не се отоплява.

— Ето къде спи сянката ти — обяснява Стражът на Портата. — Не е чак толкова неуютно, както изглежда. Има си дори вода и тоалетна. Е, не е точно като в хотел, но пак е покрив над главата. Искаш ли да влезеш?

— Не, ще чакам сянката си тук — отвръщам, още замаян от спарения въздух в Къщата при Портата.

Студено или не, е за предпочитане да съм навън, на чист въздух.

— Нямам нищо против, чакай да я доведа.

Стражът нахълтва сам в бараката.

Аз вдигам яка и сядам на пейката, после започвам да рисувам с върха на обувката по земята. Тя е твърда, тук-там с петна сняг, където е била в сянката на Стената.

Стражът на Портата излиза от бараката и тръгва към мен, следван бавно от сянката ми. Каквото и да твърди Стражът, тя не пращи от здраве. Лицето й е изнурено, очите и бузите са хлътнали.

— Предполагам, вие двамата искате да останете сами, ха-ха — заявява Стражът на Портата. — Сигурно имате да си казвате куп неща. Е, побъбрете си хубаво и дълго. Но не много дълго, знаете какво имам предвид.

Зная какво има предвид. Ние със сянката ми гледаме как Стражът заключва вратата в оградата и се прибира в Къщата при Портата. Котките върху обущата му чаткат в замръзналата далечина. Чуваме как тежката дървена врата се затваря след него. Чак когато Стражът се е скрил от поглед, сянката ми се приближава и сяда до мен. Облечена е в торбест пуловер с груба плетка и работен панталон, на краката е с ботушите, които съм й намерил.

— Как си, държиш ли се? — питам я.

— А ти как очакваш да съм — отвръща сянката ми. — Ще премръзна от студ и храната е ужасна.

— Но Стражът каза, че всеки ден се раздвижваш.

— Какво раздвижване! — ахва сянката ми. — Всеки ден той ме извежда и ме кара да горя заедно с него мъртви зверове. Голямо раздвижване, няма що.

— Толкова ли е неприятно?

— Не е игри и забава. Товарим на каруцата труповете, откарваме ги в Ябълковата градина, заливаме ги с масло и ги подпалваме. Но Стражът първо им отсича със секира главите. Виждал си великолепната му колекция от сечива, нали? Тоя не е с всичкия си. Ако му падне, ще накълца на парчета целия свят.

— От така наречените Жители на Града ли е?

— Не, не мисля, че е оттук. Пада си по мъртви неща. Жителите на Града не му правят забележка. А и да искат, не могат. — Вече сме се отървали от цяла камара зверове. Днес сутринта имаше тринайсет мъртви, после трябва да ги изгорим. — Сянката забива в замръзналата земя токовете на ботушите си. — Намерих картата — казва тя. — Нарисувана е много по-добре, отколкото очаквах. И бележките са подробни. Само че я получих малко късно.

— Разболях се — обяснявам аз.

— Чух. Въпреки това зимата вече беше започнала. Картата ми трябваше по-рано. Ако разполагах с повече време, можех да разработя план.

— Какъв план?

— План за бягство. Какъв друг? Нали не си смятал, че картата ми трябва колкото да се позабавлявам?

Аз клатя глава.

— Мислех, че ще ми обясниш кое какво е в този Град. Все пак почти всичките ни спомени останаха при теб.

— И какво от това? — отвръща сянката ми. — При мен са останали повечето ни спомени, но какво очакваш да правя с тях? За да се получи, трябва да се съединим отново, а това няма да стане. Опитаме ли, ще ни държат вечно разделени. Няма да се измъкнем никога. Затова обмислих всичко сама. За това как стоят нещата в Града.

— И какво измисли?

— Някои неща. Не засега не мога да ти кажа. Едва ли ще бъде убедително, ако не разполагам с повече подробности, които да го подкрепят. Дай ми още време, струва ми се, че ще успея. Но дотогава може и да бъде късно. Откакто настъпи зимата, определено изнемощявам. Мога и да разработя план за бягство, но дали ще имам сили да го осъществя? Затова картата ми трябваше по-рано.

Поглеждам към бряста горе. Между клоните се показва мозайката на зимното небе.

— Но оттук не може да се избяга — казвам. — Разгледала си картата, нали? Изход няма. Това е Краят на света.

— Дори да е Краят на света, все има изход. Сигурна съм. Погледни небето. Къде отиват птиците, след като прелетят над Стената? В друг свят. Ако там нямаше нищо, защо ще слагат Стена? Все отнякъде може да се излезе.

— Или може би…

— Остави на мен, ще намеря изхода — прекъсва ме сянката. — Ще се махнем оттук. Не ми се мре в тази окаяна дупка. — Тя забива отново токове в земята. — Пак повтарям каквото казах в самото начало: тук има нещо гнило. Знам го. Повече от всякога. Лошото е, че Градът е съвсем уродлив. Всичко е уродливо, затова изглежда съвършено. Цялостно в своята уродливост. Ето такова… — Сянката рисува по земята с ботуша си кръг. — Градът е зазидан ето така — заявява тя. — Затова колкото повече стоиш тук, толкова повече си мислиш, че нещата са нормални. Започваш да се съмняваш в преценката си. Схващаш ли за какво ти говоря?

— Да, усетил съм го и аз. Обърквам се. Понякога ми се струва, че точно аз причинявам куп неприятности.

— Няма такова нещо — възразява сянката ми и надрасква до кръга нещо като лабиринт. — Именно ние сме прави. А те грешат, грешат във всичко. Повярвай, докато все още имаш сили да вярваш. Иначе Градът ще те погълне заедно с духа ти и с всичко останало.

— Но как е възможно да сме напълно прави? Какво означава, че те грешат във всичко? И как изобщо да разбера, след като съм без спомени, с които да сравнявам?

Сянката клати глава.

— Погледни го по този начин. Градът уж разполага с всичко, от което се нуждае, за да се поддържа в постоянен мир и сигурност. Порядъкът изобщо не се променя, каквото и да се случи. Но теоретично е невъзможно светът да е в постоянно движение. Все има някакъв номер. Системата трябва да се намеси и да намери изход.

— И открила ли си къде е той?

— Не, още не. Както казах, още го обмислям. Трябват ми още подробности.

— Кажи ми поне нещичко. Може и да ти помогна.

Сянката ми вади ръце от джобовете, топли ги с дъха си, после ги разтрива върху коленете си.

— Не, от теб не може да се очаква чак такова нещо. Мен ме боли тялото, а при теб е болен духът. Първото, което трябва да направиш, е да оздравееш. Иначе и с двама ни е свършено. Ще помисля сама, а ти направи каквото трябва, за да се спасиш.

— Да, обезверявам се — признавам и поглеждам надолу към кръга върху земята. — Как да бъда силен, след като не мога да разбера самия себе си. Объркан съм.

— Не е вярно — поправя ме сянката ми. — Не си объркан. Просто не те допускат до собствените ти мисли, крият ги от теб. Но духът ти е силен. Той оцелява и без мисли. И всичко да ти отнемат, духът ти носи в себе си кълн — твоето „Аз“. Трябва да вярваш в собствените си сили.

— Ще опитам — обещавам аз.

Сянката ми гледа небето, после затваря очи.

— Виж птиците — подканя. — Нищо не може да ги спре. Нито Стената, нито Портата, нито звукът на ловджийския рог. Отразява се добре да гледаш птиците.

Чувам, че Стражът на Портата ме вика. Време е да приключвам с посещението си.

— Известно време не идвай да ме виждаш — прошепва сянката ми, когато понечвам да си тръгна. — Щом стане време, ще уредя да се видим. Ако се срещаме, Стражът на Портата ще се усъмни и това само ще затрудни работата ми. Престори се, че не се разбираме.

— Добре — отвръщам.

 

 

— Как мина? — пита Стражът на Портата, след като се връщам в Къщата. — Хубаво е да се видите след толкова време, а?

— И аз не знам — клатя глава.

— Така е — отвръща доволен Стражът.