Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (21)

21.
Гривни, Бен Джонсън, дявол

Зад гардероба зееше същото тъмно тайно светилище, както и предния път, но сега, след като бях разбрал за ИНК-ите, то ми се стори вледеняващо шоу на ужасите.

Момичето заслиза пред мен по стълбата. С устройството за отблъскване на ИНК-и, пъхнато в широкия джоб на дъждобрана, и с големия електрически фенер, закачен на една страна на тялото му, то започна да се спуска бързо само. После и аз пъхнах електрическия фенер в джоба си и тръгнах надолу по хлъзгавите стъпала. Слизаше се по-дълго, отколкото помнех. През цялото време, докато вървях, си мислех за младежа и момичето в скайлайна, за „Дюран Дюран“ по стереоуредбата. Те не забелязваха нищо.

Искаше ми се и аз да не забелязвам повече. Представих си как седя зад волана и с жената до мен обикаляме среднощните улици под звуците на безобидното поп парче. Дали по време на секс жената си сваляше гривните? Щеше да бъде хубаво, ако не ги махаше. Дори и да беше гола, тези две гривни трябваше да бъдат там.

Може би все пак ги сваляше. Жените обикновено си махат накитите, когато се къпят под душа. Което означава секс преди душа. Или да я накараш да не маха гривните. Кое от двете беше за предпочитане?

И така, в леглото съм заедно с жената с гривните. Лицето й е бяло петно, затова приглушавам светлината. Коприненото й бельо се смъква. Жената остава с гривните. Те проблясват леко и подрънкват тихо и приятно върху чаршафите. Възбуждам се.

Ето какво забелязвах, след като бях слязъл до средата на стълбата. Страхотно, няма що. Защо точно сега? Защо не получих ерекция, когато трябваше? И защо се възбуждах от някакви си две тъпи гривни? Особено под този дъждобран, когато всеки момент щеше да настъпи краят на света?

Когато слязох долу, момичето освети с фенера мястото наоколо.

— Наблизо има ИНК-и. Чуй — подкани то. — Звуците.

— Какви звуци?

— Плясък на перки. Ослушай се хубаво. Ще ги чуеш.

Напрягам слух, но не долавям нищо такова.

— След като разбереш какво да слушаш, можеш да различиш дори гласовете им. Всъщност не е говор, доближава се по-скоро до звукови вълни. ИНК-ите са като прилепите. Хората чуват само част от гласовия им обхват.

— В такъв случай как семиотехите се свързват с тях? Щом не могат да общуват с думи?

— Не е сложно да се изработи устройство за превод. Дядо ще го направи с лекота. Но реши да не се занимава.

— Защо?

— Защото не искаше да разговаря с ИНК-ите. Те са отвратителни твари и говорят отвратителен език. Ядат и пият само онова, което е на път да се разложи.

— Не ядат ли нищо прясно?

— Не. Ако те заловят, ще те киснат с дни във вода. И ще те изядат чак когато тялото ти започне да се разлага.

Страхотно. Бях готов да се върна, но продължихме нататък. Момичето знаеше всяка крачка от пътя и бързаше напред. Когато насочих изотзад електрическото фенерче към него, златните му обици проблеснаха.

— Я ми кажи, сваляш ли си обиците, когато се къпеш? — попитах аз.

— Оставям ги — забави момичето ход, за да отговори. — Само по обици. Секси, а?

— Предполагам.

Какво ли ми трябваше да отварям дума за това!

— Какво още според теб е секси? Както казах, нямам много опит. Никой не те учи на тези неща.

— Никой няма и да те научи. Налага се да го разбереш сама — отвърнах аз. Направих съзнателно усилие да залича от главата си всички образи за секс. — Хмм — смених темата, — значи казваш, че това твое устройство излъчва ултразвукови вълни, които отблъскват ИНК-ите.

— Докато устройството праща сигнали, те няма да припарят на повече от петнайсет метра от нас. Затова се постарай да стоиш близо до мен. Иначе ще те грабнат и ще те мариноват за закуска. При твоето състояние пръв ще се разложи стомахът ти. А зъбите и ноктите им са остри като бръснач.

Притичах точно зад момичето.

— Раната на стомаха още ли те боли? — попита то.

— Само когато се движа — отвърнах. — Но от хапчетата вече не ме боли толкова много.

— Ако намерим дядо, той ще махне болката.

— Дядо ти ли? Как ще ми помогне?

— Лесно. Правил го е с мен много пъти. Когато ме боли ужасно глава, дядо използва импулс, чрез който съзнанието вече не възприема болката. Всъщност обаче тя е важен сигнал на тялото, затова не бива да се прекалява. Но сега го налагат обстоятелствата. Сигурна съм, че дядо ще ти помогне.

— Благодаря — казах аз.

— Ще благодариш не на мен, а на дядо. Ако го намерим — напомни момичето.

То насочи мощната светлина наляво и надясно и продължи нагоре срещу течението на подземната река. Между скалите се процеждаше влага, която се стичаше на вадички покрай краката ни. Там, откъдето минаваше, всичко беше покрито със слузести пластове мъх. Мъхът изглеждаше неестествено зелен, необяснимо за такава дълбочина, до която не достига фотосинтеза.

— Я ми кажи, как мислиш, дали ИНК-ите знаят, че сега ходим тук, долу?

— Разбира се, че знаят — отвърна момичето, без да влага чувства. — Това тук е техният свят. Те са ни обкръжили отвсякъде и ни наблюдават. Откакто сме слезли долу, през цялото време чувам шумове.

Насочих лъча на електрическото фенерче настрани, но единственото, което видях, бяха камъни и мъх.

— Те са по пукнатините и дупките, където не достига светлина — обясни момичето. — Или пък се прокрадват зад нас.

— Колко минути са минали, откакто си включила устройството? — попитах аз.

— Десет — рече момичето, като си погледна часовника. — Десет минути и дванайсет секунди. Още пет минути до водопада. Движим се добре.

 

 

— Точно след пет минути бяхме при водопада. И този път тътенът на стичащата се вода беше заглушен преднамерено — както личеше, оборудването за изключване на звука още си действаше.

— Странно — отбеляза момичето, като се пъхна под безшумния водопад. — Щом звукът е изключен, значи не са проникнали в лабораторията. Ако я бяха нападнали ИНК-ите, те щяха да разрушат всичко. Мразят лабораторията.

И наистина вратата на лабораторията си беше заключена. Момичето вкара електронен ключ и я отвори. Вътре в лабораторията беше тъмно и студено и миришеше на кафе. Момичето затвори припряно вратата зад нас, провери дали е заключено и чак тогава щракна осветлението.

И в лабораторията цареше същото безредие, както горе в офиса: навсякъде хартии, преобърнати мебели, разбити чаши и чинии, килимът, превърнат, явно с кофа смляно и използвано кафе, в абстрактна експресионистична композиция. Но в разрушението се наблюдаваше последователност. Който го беше извършил, определено беше проявил избирателност кое да пипа и кое да остави. Което беше опустошил, го беше направил безпощадно, но компютърът, конзолата с телекомуникациите, оборудването за изключване на звука и електрическият генератор си стояха недокоснати.

Съседното помещение беше в същия вид. Безнадеждна бъркотия, но разрушението беше пресметнато най-старателно. Рафтовете с черепи си стояха непокътнати, измервателните уреди бяха отместени внимателно. По-дребното, нескъпо оборудване и изследователските материали, които можеха да се купят, бяха натрошени на парчета.

Момичето отиде при сейфа, за да провери съдържанието му. Вратата не беше заключена. То извади две шепи бяла прах.

— Пещта, която се включва автоматично при извънредни ситуации, си е свършила работата — обясни момичето. — Не са се добрали до документите.

— Кой според теб го е направил? — попитах аз.

— Със сигурност хора. Семиотехите или някой друг, който може да накара ИНК-ите да му помогнат да проникне тук, но вътре са влезли само те. Дори са заключили вратата, да не би ИНК-ите да проникнат и да довършат започнатото.

— Не личи да са взели нещо ценно.

— Да.

— Но са отвели дядо ти, най-ценното нещо тук — напомних аз. — Никога няма да се отърва от онова, което той ми е вкарал. Сега вече наистина не ставам за нищо.

— Не бързай толкова — каза пълното момиче. — Дядо изобщо не е бил отвлечен. Оттук има таен път за бягство. Сигурна съм, че се е измъкнал, като е включил другото устройство за отблъскване на ИНК-и.

— Откъде си толкова сигурна?

— Дядо не е от хората, които ще се оставят да ги заловят. Ако е чул, че някой прониква с взлом, се е измъкнал оттук.

— Значи е в безопасност горе на повърхността.

— Не, не е на повърхността — възрази момичето. — Пътят за бягство е като лабиринт. Колкото и бързо да вървиш, ти трябват пет часа, за да стигнеш края, а устройството срещу ИНК-и издържа само половин час. Дядо е още в лабиринта.

— Или е бил заловен от ИНК-ите.

— Едва ли. Дядо си е приготвил изключително сигурно убежище точно за случаи като този. Това е единственото място под земята, до което ИНК-ите няма да се приближат никога. Обзалагам се, че е там и чака да се появим.

— Къде е това място?

— Веднъж дядо ми обясни пътя, но в бележника би трябвало да има направена на ръка карта. На нея са отбелязани всички опасни места, където трябва да се внимава.

— Какви опасни места?

— Такива, че май е по-добре да не научаваш за тях. Изнервяш се, когато научаваш прекалено много.

— Разбира се, моето момиче. — Не ми се спореше. — За колко време се стига до убежището?

— За около половин час до входа. А оттам още час-час и половина до дядо. Стигнем ли до входа, ще бъдем в безопасност, страшен е първият половин час. Ако не побързаме, устройството за отблъскване на ИНК-и ще се изтощи.

— Ами ако устройството се развали по средата на пътя?

— Дано имаме късмет да не се случва. Ще се наложи да местим като побъркани лъча на фенерите.

— В такъв случай да тръгваме — подканих аз. — ИНК-ите няма да губят време и ще съобщят веднага на семиотехите, че сме тук. Те ще се върнат всеки момент.

Момичето смъкна непромокаемите дрехи и облече якето и маратонките, които бях донесъл в раницата. През това време аз също съблякох дъждобрана и си сложих шушляковото яке. След това смених маратонките с гумени ботуши и отново метнах на рамо раницата. Часовникът ми показваше почти дванайсет и половина.

Момичето отиде при дрешника в далечното помещение и хвърли закачалките на пода. След като завъртя пръчката, се чу звук като от работещи чаркове и със скърцане в долния десен шкаф се отвори квадратна дупка. През нея лъхна студен спарен въздух.

— Дядо ти явно е фетишист, пада си по гардероби — отбелязах аз.

— Няма такова нещо — започна да го защитава момичето. — Фетишист е човек, който се е вторачил само в едно нещо. Е, да, дядо разбира от гардероби. Той разбира от всичко. Геният не се специализира, геният съществува сам за себе си.

— Остави го гения. Ами невинните околни? Те също ще искат да се възползват. Точно заради това се е получила цялата тази бъркотия. И да си гений, и да си глупак, не живееш сам на земята. Можеш да се скриеш под земята, можеш да се обградиш със стена, но все ще се появи някой, който да оплеска всичко. Дядо ти не прави изключение. Заради него ми разпориха корема и сега ще настъпи краят на света.

— Веднъж да намерим дядо, и всичко ще бъда наред — заяви момичето и се доближи, за да ме млясне леко по ухото. — Сега вече не можеш да се върнеш.

То не сваляше очи от устройството за отблъскване на ИНК-и, докато го зареждаше. После тръгна напред, а аз, както и преди, закрачих отзад. След като се промушихме през дупката, момичето завъртя една ръчка, с която да запечата отвора. С всяко завъртане петното светлина се смаляваше все повече и повече, докато не се превърна в тънка ивичка и не изчезна.

— Защо дядо ти е избрал точно този път за бягство?

— Защото той води право в сърцето на леговището на ИНК-ите — обясни без колебание момичето. — Самите те не могат и да припарят до там. Там им е светилището.

— Светилище ли?

— Всъщност самата аз не съм го виждала никога, но поне така го нарича дядо. ИНК-ите се прекланят пред една риба. Пред огромна риба без очи — каза ми то, после насочи светлината напред. — Да вървим. Нямаме много време.

Пещерата беше ниска, наложи се да приклякаме, докато вървим, и си удряхме главите в сталактитите. Мислех, че съм в добра форма, но сега, както се бях превил одве, при всяко движение на хълбоците в корема ме пронизваше леденостуден шиш. Въпреки това предпочитах много повече да ме боли, отколкото да се лутам тук сам, ако изпусна момичето от поглед.

Колкото повече напредвахме в мрака, толкова по-откъснат се чувствах от тялото си. Не го виждах и след малко вече започнах да си мисля, че то не е нищо повече от хипотеза. Чувствах, разбира се, раната си и почвата под краката си. Но те не бяха нищо повече от кинестезия и допир, първобитни представи, произлизащи от предпоставката, че тяло съществува. Тези усещания щяха да се запазят и след като тялото си отидеше. Точно като при човек с ампутиран крак, който има чувството, че го сърбят пръстите на същия този крак.

Мислите ми буквално се носеха на вихрушка, докато подтичвах след пълното момиче. Изпод зеленикавосивото износено яке се подаваше розовата му пола. Обиците му проблясваха — две светулки, примигващи около него. То не провери нито веднъж дали вървя след него, просто крачеше напред устремено като скаут. Спря чак когато излезе при едно разклонение на пътеката, където извади картата и насочи към нея светлината. Едва тогава успях да го настигна.

— Всичко наред ли е? На прав път ли сме? — попитах аз.

— Поне засега — отвърна момичето.

— Откъде знаеш?

— Мога да кажа, че не сме се отклонили, защото не сме се отклонили — заяви то с вид на голяма всезнайка и освети с фенерчето краката си. — Виждаш ли? Погледни.

Погледнах кръга светлина върху земята. По грапавата повърхност на камъка проблясваха мънички късчета сребро. Взех едно — кламер.

— Видя ли? — попита лукаво момичето. — Дядо е минал оттук. Знаел е, че ще тръгнем след него, затова ни ги е оставил като следа.

— Разбрах — рекох аз, поставен на място.

— Минаха петнайсет минути. Да побързаме — подкани момичето.

По пътеката отпред имаше още разклонения. Но всеки път разпилените кламери ни показваха накъде да продължим. По пода в прохода имаше и прокопани дупки. Те бяха отбелязани върху картата като места, където да стъпваме внимателно, с електрически фенери, насочени към земята.

Пътеката се гънеше като червей наляво и надясно, но слизаше все по-надълбоко и надълбоко. Нямаше места, където да се спускаме рязко надолу, само полегат равномерен наклон. След пет минути влязохме в голяма пещера. Разбрахме от промяната във въздуха и от звука на стъпките си.

Момичето извади картата, за да провери къде сме. Аз осветих с фенера всичко наоколо. Като форма пещерата беше кръгла, таванът образуваше купол. Огънатите стени бяха гладки и равни, явно дело на… човешки ръце? Точно в средата на пода имаше плитка вдлъбнатина с диаметър един метър, запълнена със слуз с неизвестен произход. Във въздуха се носеше лека миризма, не беше натрапчива, но оставяше в устата неприятна кисела лепкавост.

— Това явно е входът на светилището — каза момичето. — Сега вече не ни застрашават ИНК-и. На първо време.

— Чудесно, но как ще се измъкнем оттук?

— Остави на дядо. Той все знае начин.

От двете страни на входа в светилището имаше заплетена рисунка. Две риби в кръг, всяка захапала опашката на другата. Главите им бяха издути като кабина на боен самолет и вместо очи те имаха нещо като две дълги пипала с вид на мустачки. Устата им беше прекалено голяма за тялото и стигаше почти до хрилете, под които имаше месести органи като няколко крайника на животно. Всеки от израстъците беше с нокти като на граблива птица. С нокти ли? Хрилете върху гърба бяха с формата на огнени езици, люспите стърчаха като тръни.

— Митични същества? Как мислиш, наистина ли съществуват? — попитах аз момичето.

— Знае ли човек? — отвърна то и вдигна няколко кламера. — Бързо, да вървим.

Още веднъж прокарах светлината по издълбаната върху камъка фигурка и влязох след момичето. Направо си беше изумително, че ИНК-ите са пресъздали в непрогледния мрак такива подробности. Е, те виждаха на тъмно, но това тяхно зрение сякаш беше от друг свят. И сега те вероятно наблюдаваха всяко наше движение.

Наклонът към светилището малко по малко стана по-стръмен, таванът също се извиси в съответните пропорции и накрая светлината на фенерчето вече не го ловеше.

— Оттук нататък ще изкачваме планината — обясни момичето. — Но не истинска планина. По-скоро хълм. За тях обаче е планина. Така ми каза дядо. Това е единствената описана в документите подземна планина, свещена планина.

— В такъв случай я оскверняваме.

— Няма такова нещо. Точно обратното. Планината си е скверна още от самото начало. Това място тук е като кутията на Пандора, само че натикана под земната кора. Тук е струпана много мръсотия. И ние ще минем точно през средата.

— Както го описваш, излиза, че е някакъв ад.

— Щом твърдиш.

— Май не съм готов за такова нещо.

— О, я стига, трябва да вярваш — заяви розовата ми водачка на агитката. — Мисли си за приятни неща, за хора, които обичаш, за детството си, за мечтите си, за музика, ей за такива работи. Не се притеснявай, бъди щастлив.

— Дали Бен Джонсън е достатъчно щастлив? — попитах аз.

— Бен Джонсън ли?

— Играел във великите филми на Джон Форд, яздел е най-красивите коне.

— И ти си един — засмя се момичето. — Наистина ми харесваш.

— Благодаря — отвърнах, — но не зная да свиря на никакъв инструмент.

 

 

Както беше предсказало момичето, пътеката ставаше все по-стръмна, докато накрая започнахме да се изкачваме едва ли не по отвесна скала. Но мислите ми бяха насочени към моя кумир от по-щастливи времена. Бен Джонсън на кон. Бен Джонсън във „Форт Дефайънс“, в „Тя беше с жълта панделка“, „Каруцарят“ и „Рио Гранде“. Бен Джонсън в прерията, под прежурящото слънце и осеяното с облаци синьо небе. Бен Джонсън и стадо бизони в каньон, сред жени, които се надвесват от вратата и бършат ръце в карирани престилки. Бен Джонсън край река, в светлина, която трепти от сухата жега, сред пеещи каубои. Камерата се премества и виждаме как Бен Джонсън язди, бърз като стрела — нашият герой, хванат във вечен кадър.

Докато се вкопчвах в скалата и проверявах къде да стъпя, ме крепеше именно Бен Джонсън на кон. Болката в корема също се беше притъпила съвсем. Може би именно Бен Джонсън беше сигналът, който изваждаше от съзнанието ми физическата болка.

 

 

Продължихме да се катерим в тъмното по планината. Човек няма как да държи електрическо фенерче и да се хваща, докато се качва, затова го пъхнах в дънките, а момичето го преметна на гърба си. Това означаваше, че не виждахме нищо. Лъчът на фенерчето отскачаше от хълбока на момичето и кръжеше безполезно из пространството. А онова, което аз виждах с моето фенерче, беше безмълвна скална повърхност, която сякаш продължаваше безкрайно.

От време на време момичето ме викаше, за да се увери, че не изоставам.

— Добре ли си? — питаше ме. — Остава още съвсем малко.

После, малко след това:

— Дали да не изпеем нещо?

— Какво? — поисках да узная.

— Все едно, все едно какво.

— Не пея на тъмно.

— О, я стига.

Добре де, какво толкова. Подхванах една руска народна песен, която бях научил в началното училище:

Цяла нощ се сипе сняг,

Ей, ела на печката!

Огънят се е разбумтял,

ей, ела на печката!

Мечтите стари в песен се сливат,

ей, ела на печката!

Не знаех думите нататък и започнах да си съчинявам: всички са се събрали около печката, когато на вратата се чука — бащата отива да отвори и що да види, отпред стои елен с наранени крака, който му казва: „Така и така, гладен съм, дай ми нещо за ядене“, и те го нахранват с компот от праскови. Накрая всички седят около печката и пеят.

— Страхотно. Хубаво пееш — одобри момичето. — Жалко, че не мога да ти изръкопляскам, ръцете ми са заети.

Изкачихме зъбера и излязохме на равно място. След като си поехме дъх, огледахме с фенерите наоколо. Платото беше голямо — гладката му повърхност отгоре се разпростираше във всички посоки. Момичето приклекна и вдигна още пет-шест кламера.

— Колко ли далеч е стигнал дядо ти? — попитах аз.

— Не е много далеч оттук. Често ми е споменавал това плато.

— Искаш да кажеш, че дядо ти е идвал тук по свое желание?

— Разбира се. Трябваше да огледа терена, за да направи подземната карта. Знае всичко за това място.

— Огледал го е сам?

— Естествено — потвърди момичето. — Дядо обича да действа сам. Не че не обича хората и че не им се доверява, просто никой не може да му издържи на темпото.

— Вярвам ти — отвърнах аз. — Но я ми кажи, какво толкова има на това плато?

— Най-напред ИНК-ите са се заселили именно на тази планина. Копаели са дупки в скалата и са живеели вътре заедно. На мястото, където стоим сега, са изпълнявали религиозните си обреди. Смятат, че това тук е обиталище на техните богове, и им принасят в жертва живи същества.

— Кои богове, онези гнусни ноктести риби ли?

— Според дядо се смята, че именно рибите се довели тук предците на ИНК-ите. — Момичето насочи светлината към краката ни и ми показа плитък улей, издълбан в земята. Улеят водеше право към тъмнината. — Тръгнеш ли по улея, ще стигнеш при древния жертвеник. Светая светих. Никой от ИНК-ите и не припарва до него. Дядо вероятно е там, на сигурно, с изключен звук.

Тръгнахме по улея. Не след дълго той стана по-дълбок, пътеката заслиза по нанадолнището, стените от двете страни се възправяха все по-нависоко и нависоко. Сякаш всеки момент щяха да се срутят и да ни премажат, но не помръдваше нищо. Между стените кънтеше само странното жвакане на гумените ни ботуши. Докато вървях, току вдигах очи.

Искаше ми се да видя небето. Но горе нямаше, разбира се, слънце, луна и звезди. Бях похлупен от тежък мрак. С всяка глътка въздух, която си поемах, с всяка стъпка по мократа повърхност всичко напираше да се плъзне като кал на земята.

Вдигнах лявата си ръка и натиснах бутона, с който се включва светлината на циферблата върху ръчния ми дигитален часовник. Два и двайсет и една. Когато се бяхме отправили към подземието, беше полунощ, значи бяха минали малко повече от два часа. Стиснали устни, продължихме да слизаме и слизаме по тесния улей.

Вече не можех да разбера затворени ли са очите ми, или са отворени. Единственото, което в този миг докосваше сетивата ми, беше ехото на стъпките. Странният терен, въздухът и тъмнината променяха онова, което достигаше до слуха ми. Опитах се да внеса в звуците словесен смисъл, но те не се вместваха в никакви познати думи. Това беше незнаен език, поредица тонове и извивки, които не можеха да бъдат предадени с японски срички. На френски, на немски — или може би на английски — те звучаха приблизително така:

Дори… чрез… закупен… степенуван… добре.

Но когато наистина произнесох думите, те нямаха почти нищо общо със звуците на стъпките. В по-точна транскрипция изглеждаха така:

Дъори… чжсред… зъкупин… штипиноу… дбре

Финландски? Поредният пропуск в езиковите ми познания. Ако ме притиснеха да кажа какво означава това, вероятно щях да отговоря нещо от рода на: „Един селянин срещнал на пътя грохнал Дявол.“ Такова е само моето впечатление, разбира се.

Докато вървях, се опитвах да свързвам различни думи и изрази. Представих си розовите маратонки на момичето, дясната подметка върху земята, центърът на тежестта, преместен към пръстите, после, точно преди да се вдигне дясната подметка, лявата, която също се опира в земята. Безкрайно повторение. Времето течеше все по-бавно, пружинката на часовника се разхлабваше, стрелките почти не напредваха.

Дъори… чжсред… зъкупин… штипиноу… дбре

 

Дъори… чжсред… зъкупин… штипиноу… дбре

 

Дъори… чжсред… зъкупин…

Грохналият Дявол седял на един камък отстрани на пътя в дълбоката провинция на Финландия. Дяволът бил на десет, може би на двайсет хиляди години и бил много уморен. Бил покрит с прах. Мустаците му били проскубани. „Къде си се разбързал толкоз?“, провикнал се Дяволът към селянина. „Строши ми се ралото, трябва да го потегна“, отвърнал селянинът. „Не бързай — рекъл Дяволът, — слънцето е още нависоко, закъде да бързаш? Седни тук и чуй разказа ми.“ Селянинът знаел, че седне ли при Дявола, не го чака нищо добро, но виждал, че той е много изтерзан и нещастен, и…

Нещо ме удари по бузата. Нещо плоско, месесто, не много твърдо. Но какво ли? Опитах се да се досетя, а то ме удари още веднъж. Вдигнах ръка, за да го махна — безполезно. По лицето ми трепкаше неприятна ярка светлина. Отворих очи — не бях и забелязал, че са затворени. Беше светлината от електрическия фенер на момичето, което ме шляпаше по лицето.

— Престани — изкрещях му. — Много е ярка. Боли.

— Не можеш да спиш тук! Ставай! Ставай! — извика ми то.

— Да ставам ли? Какво ми говориш?

И аз запалих фенерчето и се огледах в светлината му. Бях на земята, бях се облегнал на стената и по мен се стичаше вода. Без да се усетя, съм задремал.

Изправих се бавно.

— Какво се е случило? Уж внимавах да не изоставам, а после съм заспал. Не помня да съм сядал и да съм се унасял.

— Точно това е уловката — поясни момичето. — Те ще направят всичко, само и само да заспим.

— Кои те?

— Който или каквото живее на планината. Богове, зли духове, не знам… те. Създават ни спънки.

Аз поклатих глава.

— Всичко се замъгли. Маратонките ти издаваха някакви звуци и…

— Маратонките ми ли?

Разказах й за нейните финландски стъпки. За стария дявол. За селянина…

— Всичко това е номер — прекъсна ме момичето. — Хипноза. Ако не бях погледнала назад, сигурно щеше да спиш там… цяла вечност.

— Цяла вечност ли?

— Да. Щеше да си пътник — уточни напевно то. Не каза закъде. — В раницата носиш въже, нали?

— Ъхъ, около пет метра.

— Вади го.

Разкопчах раницата, свалих я от гърба си, бръкнах вътре и измъкнах между консервите, уискито и манерката въжето. Момичето завърза единия му край за колана ми, а другия омота около кръста си.

— Готово. Би трябвало да свърши работа — рече то. — Така няма да се делим.

— Освен ако не заспим и двамата — напомних аз.

— Не създавай допълнителни проблеми. Да вървим.

И така продължихме, завързани един за друг. Правех всичко възможно да не чувам стъпките на момичето. С електрическото фенерче поддържах връзка с гърба му под якето с военна кройка. Бях го купил през 1971 година, бях почти сигурен. Войната във Виетнам още продължаваше, Никсън и грозната му мутра още си бяха в Белия дом. Всички ходеха с дълга коса, мръсни сандали и якета военна кройка със знака на мира върху гърба, кефеха се на психеделична музика, въобразяваха си, че са Питър Фонда, кръстосваха с мощни мотори и надуваха до дупка „Роден за бунт“, който плавно преминаваше в „Чух от клюкарите“. Сходна музика в началото, различен филм?

— За какво си мислиш? — попита пълното момиче.

— А, за нищо — отвърнах аз.

— Ще изпеем ли нещо?

— Налага ли се?

— Е, тогава измисли нещо друго.

— Хайде да си поговорим.

— За какво?

— Ами за дъжда, искаш ли?

— Разбира се.

— Какво свързваш с дъжда?

— Валеше вечерта, когато загинаха мама и татко.

— Хайде нещо по-весело!

— Добре. Лично аз нямам нищо против да говоря за това — каза момичето. — Но щом ти не искаш.

— Ако ти се говори за това, говори — подканих аз.

— Всъщност не валеше. Беше облачно и аз бях в болницата. Пред прозореца имаше камфорово дърво. Лежах и запомнях всеки клон. Дойдоха много птици. Врабчета, свраки, скорци и други, по-хубави. Но щом се наканеше да вали, птиците изчезваха. След това се връщаха и чуруликаха в знак на благодарност за хубавото време. И аз не знам защо. Може би защото, щом спре дъждът, от земята се показват буболечки.

— Дълго ли лежа в болницата?

— Около месец. Правиха ми операция на сърцето. Странно, нали? Само аз бях болна, а сега само аз съм жива. Денят, когато те загинаха, беше много натоварен за птиците. Бяха пуснали парното в болницата, по прозореца имаше пара и се наложи да стана, за да избърша стъклото. Не ми разрешаваха да ставам, но трябваше да видя дървото, птиците и дъжда. Имаше две с черни глави и червени криле. И тогава си помислих — колко странен е светът. В смисъл по света сигурно има милиони камфорови дървета — е, не е задължително да са точно камфорови, — но онзи ден ту валеше, ту спираше, ту валеше, ту спираше и колко ли птици са прелитали насам-натам? Това наистина ме натъжи.

— Защо те е натъжило?

— Защото, както вече казах, по света сигурно има милиони дървета, милиони птици и милиони дъждове. А аз не разбирах смисъла на едно дърво и на един дъжд и вероятно щях да си умра така. Плачех и плачех, чувствах се ужасно самотна. Това беше вечерта, когато загина цялото ми семейство. Въпреки че ми казаха много по-късно.

— Сигурно е било ужасно.

— Е, за мен това беше краят на света. Всичко стана мрачно, самотно и окаяно. Знаеш ли какво е?

— Представям си — потвърдих аз.

Нейните мисли за дъжда погълнаха и моите мисли. До степен да не забележа, че момичето е спряло и ще се блъсна още веднъж в него.

— Извинявай — казах.

— Шшт! — То ме сграбчи за ръката. — Чух нещо. Ослушай се!

Застинахме и нададохме ухо. Първо тихо, почти недоловимо. Глух тътен като от трус. Звукът се засили. Въздухът се разтресе. Всичко ни подсказваше, че ще се случи нещо.

— Земетресение? — попитах.

— Не — потрепери момичето. — Много по-страшно.