Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (2)

2.
Златни зверове

С наближаването на есента телата им се покриват с дълга, златиста козина. Златиста в най-чистия смисъл на думата, без други оттенъци. Златото им идва на този свят като злато и съществува на този свят като злато. Застинали между небе и земя, зверовете стоят, окъпани в злато.

Когато дойдох за пръв път в Града — беше през пролетта, — зверовете бяха с къса козина в най-различни цветове. Черна и пясъчносива, бяла и червеникавокафява. Някои бяха на петна, светли и тъмни. Тези зверове във всевъзможни оттенъци се движеха нечуто из току-що раззеленилите се поля така, сякаш ги носеше ветрецът. Почти умислени в своята застиналост, с дъх, притихнал като утринна мъгла, те пасяха младата трева, без да издават и звук. Сетне, щом се уморяха, подгъваха под себе си крака, за да си починат малко.

Пролетта отмина, лятото свърши и сега, когато светлината става прозирно сияйна, а водата на ручеите се гъне на вълни от първия повей на есента, в зверовете настъпват видими промени. Появяват се златисти власинки, първоначално на редки кичури — случайни кълнове на поникнала не навреме трева. Малко по малко с по-късата козина се сплитат цели участъци влакна, докато накрая цялата козина блясва в златно. За този ритуал — от началото до края — е нужна най-много седмица. Зверовете започват почти едновременно метаморфозата си и я приключват пак почти по едно и също време. За седмица всяко животно се е преобразило в звяр от злато. Щом сутрешното слънце изгрее и плисне по света ново злато, над земята се е спуснала есента.

Само дългият рог, който се подава самотно от средата на челата им, си остава бял от основата чак до тънкия връх. Той прилича не толкова на рог, колкото на счупена кост, пробила кожата и закрепена така, че да не помръдва. Но въпреки белите рогове и сините очи зверовете са златни. Тръсват глави, сякаш мерят нова премяна, и насочват рязко рогове към високото есенно небе. Нагазват в потоците, протягат вратове, за да отхапят от есенните дарове — червените горски плодове.

Щом над Града се здрачи, аз се качвам на Наблюдателницата върху западната Стена, за да видя как Стражът на Портата надува ловджийския рог, за да свика зверовете. Един дълъг звук, после три къси — такъв е установеният зов. Чуя ли рога, затварям очи и оставям нежните звуци да се плиснат по мен. Няма други като тях. Зовът се носи: плъзва се като бледа прозрачна риба по притъмнелите улици, из калдъръмените безистени, покрай стената от къщи и каменни зидове по тротоарите покрай реката. Всичко е удавено в зова. Той прониква през невидими носещи се във въздуха пластове на времето и тихо достига до най-далечните покрайнини на Града.

 

 

Щом рогът засвири, зверовете поглеждат нагоре сякаш в отговор на вековни спомени. Хиляда, че и повече, всички застават веднага в една и съща стойка и вдигат глави по посока на зова. Някои спират благоговейно да преживят листата на зановеца, други застиват с копита върху калдъръма, трети пък се отърсват от дрямката на последното слънчево петно — всички вдигат глави във въздуха.

В този миг не помръдва нищо освен златистата им козина, разрошвана от вечерния ветрец. Какво играе в този момент в главите им? Какво гледат те? Зверовете застиват на място с муцуни под един и същи ъгъл, с поглед, втренчен някъде напред. С уши, насочени към звука, без да помръдват, докато глъхнещото ехо не се стопи в здрача. После най-неочаквано, сякаш призовани от спомен, зверовете се изправят и тръгват в една посока. Магията е развалена и улиците кънтят от безброй копита. Представям си как изпод земята бълват струи пяна, която запълва уличките, катери се по стените на къщите, залива дори Часовниковата кула.

Но отворя ли очи, потокът пяна изчезва в миг. Чува се само тропотът на копита, Градът е непроменен. Зверовете се изсипват по калдъръмените улици, въртят се напред-назад на стълбове, като река. Никое от животните не е отпред, никое не води. Зверовете свеждат очи и с хълбоци, които потреперват, следват неизречения си маршрут. И все пак между зверовете има някаква непоклатима вътрешна нерушима връзка, някаква неизличима близост, породена от спомени, които отдавна са напуснали очите им.

Те напредват от север, отиват по Стария мост на южния бряг, където се срещат с други свои събратя, дошли от изток, сетне продължават покрай Изкуствените канали, през Промишлената зона, завиват на запад и се изсипват в прохода под леярната, за да излязат в подножието на Западния хълм. Там, по склоновете, минават на върволица покрай възрастните зверове и покрай младите, онези, които не могат да се отдалечат много от Портата и очакват с нетърпение шествието. Тук стадото променя посоката и се отправя на север, по Западния мост, докато не излезе при Портата.

Веднага щом при нея с тежка стъпка изникнат първите животни, Стражът на Портата я отваря. Подсилена на ширина с дебели железни пръти, Портата е грапава и тежка. Висока към четири и половина-пет метра, с шипове, щръкнали отгоре. Стражът издърпва без усилие към себе си дясното крило на портата, после прекарва през него насъбралите се зверове. Лявото крило не се отваря никога. След като излязат всички животни, Стражът отново затваря дясното крило и пуска резето.

Доколкото знам, в Града може да се влезе и да се излезе само през тази Западна порта. Цялото селище е опасано с огромна Стена с височина близо десет метра, само пиле може да прехвръкне през нея.

Зазори ли се, Стражът отново отваря Портата, надува ловджийския рог и пуска зверовете вътре. След като те се завърнат във владенията, той затваря крилото на Портата и пуска резето.

— Всъщност няма нужда от него — обяснява ми Стражът. — Само аз съм толкова силен, че да отворя такава тежка порта. Дори и хората да се обединят. Но правилата са си правила.

Той нахлупва чак до веждите си вълнената шапка и от него не излиза и дума повече. Стражът на Портата е не човек, а цял великан, с груба кожа, як и мускулест, по-едър мъж не съм виждал. Ризата му аха да се пръсне по шевовете, ако той размърда мускули. Понякога затваря очи и потъва в дълбоко мълчание. Не мога да определя дали е оборен от тъга, или просто се е превключил някакъв вътрешен механизъм. Обгърне ли го мълчанието, не мога да кажа нищо, докато Стражът не дойде отново на себе си. След като отвори бавно очи, той ме поглежда така, сякаш не ме познава, а пръстите на ръцете му се движат напосоки върху коленете сякаш за да разгадаят защо съществувам там, пред него.

— Защо на свечеряване изкарваш зверовете и ги пускаш извън стените, а после на зазоряване ги пускаш пак обратно? — питам аз Стража на Портата веднага след като той идва на себе си.

Стражът ме гледа вторачено, без следа от чувства.

— Така трябва — отвръща той — и така ще бъде. Същото е като слънцето, което изгрява от изток и залязва на запад.

 

 

Освен че отваря и затваря Портата, Стражът сякаш не прави друго, освен да точи сечива. Къщата му е задръстена с какви ли не брадви, тесли и ножове и всеки свободен миг той ги остри на точилото. Наточените остриета придобиват неестествен блясък, застиналобял, и сякаш светят отвътре.

Погледна ли редиците остриета, Стражът се усмихва доволно, като следи внимателно очите ми.

— Внимавай, можеш да се порежеш само като ги докосваш — казва Стражът и сочи с месест пръст арсенала си. — Това тук не са играчки. Сам съм ги измайсторил, изковал съм всяко от тях. Бях ковач и това е дело на ръцете ми. Добра ръкохватка, съвършено равновесие. Не е лесно да намериш ръкохватка за острието. Ето, подръж я. Но внимавай с острието.

Взимам от сечивата по масата най-малката брадвичка и я размахвам във въздуха. И наистина и при най-лекото движение на китката — само при мисълта за него — наточеният метал откликва като обучено ловджийско куче. Стражът на Портата има основания да се гордее.

— Измайсторил съм и дръжката. Издялал съм я от десетгодишен ясен. Някои обичат други дървета, но аз предпочитам десетгодишния ясен. Нито по-млад, нито по-стар. Десетгодишният е с най-добри жилки. Як и влажен, много податлив. Набавям си го от Източната гора.

— За какво са ти толкова много ножове?

— За различни неща — казва Стражът на Портата. — Използвам ги най-много през зимата. Чакай да дойде зимата и ще ти покажа. Зимата тук си е доста дълга.

 

 

Зад Портата зверовете си имат място. Оградено пасище, в което спят нощем и през което минава поток — да ходят на него на водопой. Зад него са ябълковите дървета, докъдето поглед стига, се е разпростряло гористо море.

— Никой освен теб не гледа животните — казва Стражът на Портата. — Но ти си пристигнал току-що. Свикнеш ли, и всичко ще си дойде на мястото. Ще изгубиш интерес към тях. Като всички останали. Освен в продължение на една седмица в началото на пролетта.

Стражът ми разказва, че в продължение на една седмица в началото на пролетта хората се качвали на Наблюдателницата, за да погледат как зверовете се бият. Само тогава, тласкани от инстинкта, самците влизали в двубой — след като са смъкнали зимната си козина, една седмица преди самките да родят. Освирепявали и се наранявали жестоко, и през ум не би ти минало колко кротки са обикновено.

 

 

Тези есенни зверове са полегнали мълком, долепени един до друг, с дълга златиста козина, което грее на предзалезното слънце. Неподвижни като статуи, те чакат с вдигнати глави, докато последните лъчи на деня не потънат сред ябълковите дървета. Когато накрая слънцето си отиде и над тях се спусне нощният мрак, зверовете отпускат глави, полагат белия си рог на земята и затварят очи.

Така завършва денят в Града.