Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (19)

19.
Хамбургери, „Скайлайн“, краен срок

Решихме, преди да продължим нататък, да си вземем нещо за ядене. Всъщност не бях гладен, но знае ли човек кога отново щяхме да имаме възможност да седнем и да хапнем. Пък и момичето каза, че парите са му стигнали само за малък шоколад, който е изяло на обяд, и умирало от глад.

Напъхах със сложна маневра крака в дънките, като се опитах да не дразня раната, облякох над тениската риза и отгоре тънък пуловер, после и шушляково яке. Розовият костюм на момичето не беше най-подходящото облекло за пещерняшка експедиция, но от онова, което беше останало в гардероба ми, не му ставаше почти нищо. Бях десет сантиметра по-висок от него, то беше десет килограма по-тежко от мен. Сигурно трябваше да му намерим по-подходящи дрехи, но по това време едва ли имаше отворени магазини и аз му дадох старото си пилотско яке. Високите токове на момичето също бяха проблем, но момичето каза, че в офиса имало маратонки и галоши.

— Розови маратонки и розови галоши.

— Явно обичаш розовото — отбелязах.

— Не аз, а дядо. Твърди, че съм била красива в розово.

— Наистина си красива — потвърдих.

И си беше така. Пълните момичета в розово ми приличаха на големи ягодови пасти, които танцуват на дансинг валс, но в нейния случай цветът й отиваше.

Издърпах изпод купчината завивки раницата и след като проверих дали и тя не е разпорена, сложих вътре електрическо фенерче, магнит, ръкавици, хавлиени кърпи, голям нож, запалка, въже и блокче сух спирт. После отидох в кухнята и събрах от холокоста по пода хляб и консерви телешко варено, компот от праскови, кренвирши и грейпфрути. Напълних манерката с вода, после напъхах по джобовете си всички пари, които ми се намираха в апартамента.

— Прилича ми на излет — отбеляза момичето.

— А, сигурно.

Спрях, за да погледна за последно жилището си, превърнато в купчина боклуци. И този път животът ми беше поднесъл урок: трябват ти години да построиш нещо и няколко мига да го разрушиш. Е, беше ми писнало от този тесен апартамент, но тук си бях направил уютен дом. За времето, което ти трябва, за да обърнеш две бири, всичко се беше изпарило като утринна мъгла. Работата ми, уискито ми, спокойствието и тишината, самотата ми, колекциите на Съмърсет Моъм и Джон Форд — всичко се беше превърнало в безполезен боклук.

„Великолепието на полята, славата на цветята“, изрецитирах едва чуто. После се пресегнах и изключих бушоните.

 

 

Физически ме болеше много и не ми се разсъждаваше по-задълбочено върху затварянето на тази глава от живота ми. Болеше ме и бях капнал от умора. По-добре да не мисля изобщо, отколкото да мисля половинчато.

Качихме се на асансьора, слязохме в подземния паркинг и сложихме нещата на задната седалка в колата. Дори не си направих труда да погледна дали някой ни следи. Можеха да ни причакват от засада, можеха да ни дебнат, вече беше все тая. И да го вземат мътните, кои бяха? Семиотехи? Ония типове от Системата? Двойката добре сработили се приятелски настроени главорези? Щеше да бъде голям цирк, ако ни следяха и от трите лагера. Обичам изненадите. Какво толкова, щом имаха да вършат работа, да си я вършат.

Болеше ме ужасно и не ми се шофираше, но момичето не умееше да кара автомобил.

— Съжалявам. Затова пък знам да яздя кон.

— Няма страшно. Може да се наложи и да яздиш — отвърнах аз.

Стрелката за горивото показваше, че резервоарът е почти пълен. Изкарах колата навън. Закриволичихме по задните улички в жилищния квартал и излязохме на главния път. За това време на денонощието той беше учудващо оживен, главно таксита. Защо толкова много хора препускаха посред нощ? Толкова ли не можеха в шест часа да си тръгнат от работа, да се приберат и в десет да щракнат осветлението?

Но дето е думата, това не ми влиза в работата. Каквото и да говорим, ОПЕК ще продължи да търси нефт, концерните ще произвеждат от него електрически ток и бензин, с този бензин хората ще обикалят по никое време града. Сега обаче си имах свои проблеми за решаване.

Прозинах се, както седях с две ръце върху волана и чаках светофарът да се смени.

Вдясно от нас имаше бял „Скайлайн“. В него седяха млад мъж и жена, които се прибираха след бурна нощ по заведенията и изглеждаха малко отегчени. От стерео-уредбата на автомобила гърмеше „Дюран Дюран“. Жената, която клатушкаше през прозореца ръка с две тежки сребърни гривни, ме стрелна с поглед. Все едно бях табела на ресторант „Денис“ или пътен знак. Беше от обичайния вид млади красавици. В телевизионен сериал щяха да й дадат ролята на най-добрата приятелка на главната героиня, лицето, което се появява веднъж в сцена в кафене и казва: „Какво става тук? Напоследък не приличаш на себе си.“

Светна зелено и докато камионът отпред превключи скоростта, белият „Скайлайн“ отпраши със зрелищно шоу от отработени газове.

— Гледай колите отзад, чу ли? — помолих пълното момиче. — Кажи ми, ако ти се стори, че някой ни следи.

Момичето кимна и се извърна назад.

— Мислиш, че ще има гонитба ли?

— Нямам представа — признах си. — Просто ми е любопитно. Какво ще кажеш за един хамбургер? Набързо.

— Добре.

Завих към първата закусвалня, която се изпречи пред очите ми. Келнерката в червена микроминипола закрепи подносите отстрани на прозорците и попита какво ще поръчаме.

— Двоен чийзбургер с пържени картофи и горещ шоколад — каза пълното момиче.

— Обикновен бъргър и бира — рекох аз.

— Съжалявам, но не предлагаме бира — отвърна сервитьорката.

— Тогава обикновен бъргър и кока-кола — поправих се.

Къде ми беше умът?

Докато чакахме, към заведението не зави нито една кола. Ако наистина ни следяха, последното, което щяха да направят, разбира се, беше да дойдат на същия паркинг. Щяха да дебнат далеч от погледите ни, да се спотайват й да чакат какво ще направим. Насочих вниманието си към храната, която ни бяха донесли, и машинално излапах хамбургера с марулката с размери на билет за платената магистрала. Затова пък Госпожица Розовелка ядеше бавно, с наслада чийзбургера и взимаше изискано, с две пръстчета от пържените картофи, като отпиваше от горещия шоколад.

— Искаш ли картофи? — попита тя.

— Не, благодаря — отговорих.

Момичето омете всичко по таблата. Глътна с наслада и последната капка горещ шоколад, облиза кетчупа и горчицата по пръстите си, после си избърса със салфетката ръцете и устата.

— И така, за дядо ти — подхванах аз, — сигурно не е зле първо да проверим в подземната лаборатория.

— Да. Нещо там може да ни насочи.

— Но дали ще успеем да се промъкнем покрай ИНК-ите? Ултразвуковата система е повредена, нали?

— Да, за извънредни случаи обаче има малко устройство. Не е много мощно, но ако го вземем с нас, ИНК-ите няма и да припарят.

— Чудесно — отбелязах с облекчение.

— Но батерията издържа само половин час — добави момичето. — После трябва да се презареди.

— Колко се презарежда?

— Петнайсет минути. Но сигурно ще издържи, само ще отидем от офиса до лабораторията и ще се върнем.

Чудесно, пак е по-добре от нищо. Тръгнахме си от закусвалнята и се отбихме до един денонощен супермаркет за две кутийки бира и малка бутилка уиски. Веднага след това изгълтах и двете бири, и четвърт от уискито. Сега вече се поотпуснах. Завъртях капачето на уискито и го подадох на момичето, което го прибра в раницата.

— Защо пиеш толкова много? — поинтересува се то.

— Вдъхва ми смелост — отвърнах.

— И мен ме е страх, но да си ме видял да пия?

— Твоят страх не е като моя страх.

— В смисъл? — попита момичето.

— Започнеш ли да остаряваш, вече не се съвземаш толкова лесно.

— И когато започнеш да остаряваш, се и уморяваш, нали?

— Да — потвърдих, — уморяваш се.

Тя се извърна към мен, пресегна се и ме докосна по месестата част на ухото.

— Няма страшно. Не се притеснявай. Ще бъда до теб — каза ми.

— Благодаря.

 

 

Спрях на паркинга пред административната сграда на дядо й. Докато мятах раницата на рамо, усетих, че раната ме пробожда. Казах си, че болката ще отмине като дъжд, и закуцуках след момичето.

На входа стоеше мускулест младеж от охраната, който поиска на момичето пропуск. То извади пластмасова карта, която охранителят пъхна в настолен компютър. След като върху монитора изникна потвърждение за името и номера на стаята, мъжът натисна едно копче и отвори вратата.

— Сградата е необичайна — обясни момичето, докато прекосявахме просторното фоайе. — Всеки тук си има тайна, която пази. Важни изследвания или търговски сделки, ей такива неща. Затова са тези мерки за сигурност. Проверяват те на входа, после те наблюдават с камери, за да се уверят, че отиваш в стаята си. И да са ни следили, не могат да проникнат заедно с нас в сградата.

— Знаят ли, че дядо ти е прокопал отдолу шахта?

— Вероятно не. Още докато строяха сградата, дядо поръча да направят офиса така, че да е пряко свързан с подземията. Знаят само собственикът и архитектът. На строителите обясниха, че е „комуникационна шахта“, където по-късно ще бъдат сложени оптични кабели. Мисля, че го няма и в плана.

— Явно е струвало луди пари.

— А, със сигурност. Но дядо има колкото щеш пари — обясни момичето. — Аз също. Много богата съм. Умножих на фондовия пазар наследството си и парите от застраховката.

То извади от джоба си ключ и отключи асансьора. Хайде отново в грамадния вакуумиран асансьор.

— На фондовия пазар ли?

— Ами да, дядо ме научи как. Научи ме да отсявам информацията, да предвиждам пазара, да спестявам от данъците, да прехвърлям средства в чужди банки, ей такива неща. Акциите са си забавно нещо. Опитвал ли си някога?

— Опасявам се, че не — отвърнах аз.

Никога не си бях откривал и срочен депозит със сложна лихва.

Асансьорът пак се движеше с необходимо невъзможната скорост — върви, че разбери качва ли се, слиза ли.

— Според дядо училищата не били годни да произвеждат първокачествен материал. Ти как мислиш? — попита момичето.

— Е, може би — отвърнах. — Ходил съм дълго на училище, но не смятам, че животът ми се е променил особено. Не знам никакви езици, не свиря на никакви инструменти, не мога да играя на фондовата борса, не умея да яздя кон.

— Защо тогава не си напуснал училище? Можел си да го направиш когато поискаш, нали?

— Предполагам — отвърнах. — Можех да го напусна, но не пожелах. Сигурно не ми е и хрумвало да правя такова нещо. За разлика от теб, съм расъл в най-обикновено семейство. Никога не съм притежавал нещо, което да роди първо качество.

— Грешиш — заяви момичето. — Всеки задължително, притежава нещо, където е най-добър. Просто трябва да го проявиш. А училището не знае как да те накара да се изявиш. То смазва заложбите. Нищо чудно, че повечето хора никога не стават каквито искат. Просто са смазани.

— Като мен — отбелязах аз.

— Не, ти си друго. Усещам в теб нещо особено. Емоционалната ти броня е много твърда, всичко вътре със сигурност си стои непокътнато.

— Емоционална броня ли?

— Ами да — каза момичето. — Затова не е късно. Искаш ли, щом всичко приключи, да живеем заедно? Не е задължително да се женим. Можем да отидем в Гърция, във Финландия или на друго спокойно място и през цялото време да яздим и да пеем песни. Ще имаме колкото щеш пари, а ти можеш да се преродиш в първокачествен човек.

— Хмм.

Предложението не беше за изхвърляне.

Асансьорът спря. Момичето слезе и аз го последвах. Забърза както първия път, когато се бяхме запознали, зачатка с високи токове и ехото се разнесе по дългия коридор. Пред очите ми: кръшната му походка, проблясващите златни обици.

— Ако приема предложението — казах аз на гърба на момичето, — ти само ще даваш, а аз само ще взимам. Не ми се струва много справедливо.

То забави крачка и тръгна до мен.

— Все има нещо, което можеш да ми дадеш — каза ми.

— Например?

— Например емоционалната си броня. Ето нещо, което наистина искам да разгадая. Искам да разбера от какво е направена, как действа, ей такива неща.

— Няма нищо вълнуващо — отвърнах. — Всеки в една или друга степен си има емоционална броня — щом си решила да я наричаш така. Никога не си била сред обикновени хора. Не знаеш как мислят.

— Държиш се така, сякаш не ставаш за нищо! — възкликна пълното момиче. — Можеш да разбъркваш данни, нали?

— Разбира се, че мога. Но това е въпрос на практика. Почти същото, както да си служиш със сметало и да свириш на пиано.

— Не е само това — възрази момичето. — В началото всички са си мислели, че след съответното обучение всеки — всеки, който си е взел изпитите де — може да разбърква данни. Дори дядо. Е, двайсет и шестима души са били подложени на една и съща операция и са преминали еднакво обучение, всички те са придобили умението да разбъркват данни. В началото нямаше никакви проблеми…

— Аз пък не съм чувал за никакви проблеми. Чух, че всичко е минало по план.

— Официално да — заяви момичето така, сякаш е наясно с нещата. — Но истината е, че година и половина след обучението от двайсет и шестима души са починали двайсет и петима. От тях жив е само един.

— Моля? Нима…

— Ти. След три години си оцелял само ти. Продължаваш да разбъркваш данни и нямаш проблеми и сривове. Още ли се смяташ за съвсем обикновен? Ти си изключително важен!

Бръкнах в джобовете си и продължих нататък по коридора. Нещата се развиваха така, че вече ми идваше в повече.

— Защо са умрели другите? — попитах аз момичето.

— Май не знаят. Не е имало видима причина за смъртта им. Някаква засечка в мозъка, но не е изяснено докрай.

— Все предполагат нещо.

— Е, дядо го обяснява по следния начин. Обикновените хора не издържат мозъкът им да се обработва така, че да се активизира ядрото на съзнанието. Мозъчните клетки започват да произвеждат антитела и в усърдието си те убиват. Всъщност е по-сложно, обяснявам ти го така, за да разбереш.

— Защо тогава аз съм жив?

— Вероятно вече си имал тези антитела. „Емоционална броня“. По някаква причина вече си носел в мозъка си защитен механизъм, благодарение на който си оцелял. Дядо се опита да възпроизведе със симулация тази броня, но тя не издържа.

Замислих се над думите й.

— Този механизъм с антителата, тази защита или както там се нарича вродени ли са? Или съм ги придобил?

— Доколкото помня, отчасти са вродени, отчасти усвоени. Но дядо не пожела да ми каже нищо повече. Опасно е да знам прекалено много. Но според неговата хипотеза хора с твоите вродени антитела са един на милион-милион и половина. Освен това няма как да ги издириш, ако не ги програмираш да разбъркват данни.

— А това означава, че ако хипотезата на дядо ти е вярна, съм се озовал съвсем случайно сред тези двайсет и шестима души.

— Затова си толкова ценен в изследванията. Затова си ключът.

— Какво смята да прави дядо ти с мен? Данните, които ми даде да разбъркам, черепът на еднорог — какво означава всичко това?

— Ако знаех, щях да те спася още сега — отвърна момичето.

— Мен и света.

 

 

Офисът беше опустошен — не в същата степен, както жилището ми, но някой беше вилнял и тук. Навсякъде бяха нахвърляни хартии, бюрото беше преобърнато, сейфът зееше отворен, чекмеджетата на шкафа бяха пръснати из помещението, дрехите на професора и на момичето бяха извадени от шкафчетата и метнати като салата върху легло от отломките на раздраното канапе. Можех да се убедя, че всички дрехи на момичето наистина са розови. Композиция в розово във всички отсенки, като се започне от бледорозовото и се стигне до наситеноцикламеното.

— Ужас! — писна момичето. — Сигурно са проникнали отдолу.

— ИНК-ите ли?

— Не, не са ИНК-ите. Те не смеят да се качват толкова над земята. Пък и да бяха те, щеше да се разбере по миризмата.

— Каква миризма?

— Като на риба, като на блато, ужасна миризма. Не са го направили ИНК-ите. Обзалагам се, че са хората, тършували и в твоя апартамент.

Огледах помещението. Пред преобърнатото бюро на флуоресцентната светлина проблясваха цяла кутийка разпилени кламери. В тях имаше нещо, и аз не знам какво. Взех от земята един и го пъхнах в джоба си.

— Държахте ли тук нещо важно? — попитах.

— Не — отвърна момичето. — Всичко тук може да се замени. Само счетоводни книги, фактури, квитанции и неща, необходими за изследванията. Нищо, което да не може да се възстанови.

— А устройството за отблъскване на ИНК-и? Цяло ли е?

Момичето затърси из отломките пред шкафовете, като метна встрани електрическо фенерче, радиокасетофон, будилник и шишенце капки за кашлица и накрая намери черна кутийка като за отчитане на силата на звука, която провери няколко пъти.

— Здраво е, работи си. Вероятно са решили, че е безполезна дрънкулка. Пак извадихме късмет — механизмът е толкова прост, че ще се повреди и от лек удар.

После пълното момиче отиде в ъгъла на помещението и приклекна, за да махне капачето на електрическия контакт. Вкара вътре мъничък превключвател, после се изправи и след като натисна леко с длани част от стената, се отвори капак с размерите на телефонен указател, зад който се показа сейф.

— Хитро, нали? Никой няма да се сети да търси тук — похвали се само то.

После набра шифъра и отвори сейфа.

Смръщен от болка, му помогнах да вдигне бюрото и да извади върху него съдържанието на сейфа. Вътре имаше дебела пачка прихванати с ластик спестовни книжки, купчинка акции, платнена торбичка с нещо тежко вътре, бележник с черни кожени корици и плик от амбалажна хартия. Момичето изсипа съдържанието на плика: златен пръстен и изгубил цвета си стар ръчен часовник „Омега“ с напукано стъкло.

— Спомен от баща ми — обясни момичето. — Пръстенът беше на майка. Всичко друго изгоря.

Прибра пръстена и часовника обратно в плика. После извади от платнената торбичка увит в стара риза предмет — оказа се малък автоматичен пистолет. Не приличаше на играчка. Беше си съвсем истински пистолет, който стреляше с истински патрони. Не че разбирам много, но след годините, прекарани по киносалоните, се досетих, че е или браунинг, или берета. При пистолета имаше резервен пълнител и кутийка патрони.

— Вие, калкутехите, сигурно сте добри стрелци — каза момичето.

— Я стига. Никога досега не съм държал пистолет.

— Виж ти! Стрелбата е поредното нещо, което усвоих, понеже не съм ходила на училище. Харесва ми като спорт. Но понеже виждам, че нямаш никакъв опит с оръжие, ще го задържа у себе си.

— На всяка цена. Само внимавай да не стреляш по грешка по мен. Не мисля, че ще издържа още рани по тялото си.

— Не се притеснявай. Внимавам много — увери ме момичето и пъхна пистолета в джоба си.

След това отвори по средата бележника с черните кожени корици и го разгледа на светлината. Цялата страница беше запълнена от край до край с неразбираеми цифри и букви, които приличаха на руни.

— Бележникът на дядо — обясни момичето. — Написано е с шифър, който знаем само ние с него. Планове, събития от деня, той записва всичко. И така… какво е това тук? Двайсет и осми септември, вписан си, че си приключил с прането на данните.

— Точно така.

— Тук е написано 1) Вероятно точка първа. После е отбелязал, че на двайсет и девети-трийсети приключваш с разбъркването на данните. Или не е това?

— То е, то е.

— Значи това е 2) Точка втора. След това има… хм, чакай да видя… по обяд на втори, което е 3) „Да се отмени програмата.“

— На втори по обяд трябваше да се срещна с дядо ти. Предполагам, че е щял да изключи каквато програма е вкарал в мен. За да не настъпи краят на света. Но се промениха много неща. И с него се е случило нещо. Отвлекли са го някъде.

— Чакай малко — каза момичето, като продължаваше да чете бележника. — Шифърът става доста заплетен.

Докато то четеше, аз подредих отново раницата, като сложих вътре и розовите маратонки на момичето. Наоколо бяха намятани дъждобрани и ботуши, които за щастие не бяха разрязани. Ако минехме под водопада без непромокаеми дрехи, щяхме да се намокрим до кости и да премръзнем, това щеше да означава и истински подвизи за раната ми. Часовникът ми показваше малко преди полунощ.

— Бележникът е пълен със сложни изчисления. Електрически заряд и скорост на разпадане, съпротивление и допустими отклонения, ей такива неща. Нищо не разбирам.

— Карай нататък. Нямаме много време — подканих аз. — Разчети каквото можеш.

— Не се налага да разчитам.

— Защо?

Момичето ми подаде бележника и показа мястото.

Там имаше не шифър, а огромен кръст:

— Това според теб крайния срок ли отбелязва? — попита момичето.

— Или отбелязва него, или точка 4) В смисъл, че щом програмата е спряна в точка 3), няма да се случи Х. Но ако по някаква причина програмата не бъде спряна и продължи да разчита, според мен стигаме до Х.

— А това означава, че до втори на обяд трябва да стигнем при дядо.

— Ако съм прав в предположението си.

— Колко време остава? До големия взрив…

— Трийсет и шест часа — отвърнах аз.

Не се налагаше да си гледам часовника. Времето, необходимо Земята да се завърти един и половина пъти. Щяха да излязат два сутрешни вестника и един вечерен. Будилниците щяха да звънят два пъти, пак толкова пъти щяха да се обръснат мъжете. Щастливците щяха да правят секс два-три пъти. Трийсет и шест часа и нито миг повече. Ако средната продължителност на живота е седемдесет години, това прави една хилядна седемстотин и трийсет и трета част от него. После, след тези трийсет и шест часа, трябваше да настъпи краят на света.

— Какво правим сега? — попита момичето.

В аптечката, която се търкаляше на пода, намерих хапчета против болка и ги глътнах с малко вода от манерката. После метнах раницата на рамо.

— Не ни остава друго освен да слезем под земята — казах аз.