Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (17)

17.
Краят на света, Чарли Паркър, бомба с часовников механизъм

— Моля те — продължи да вика пълното момиче. — Ако не станеш, ще настъпи краят на света!

— Ами да настъпи — простенах аз. — Раната на корема ме боли ужасно, все ми е тая.

— Какви ги говориш? Какво има? Какво се е случило тук?

Грабнах една тениска и избърсах потта по челото си.

— Двама нахълтаха и ми разрязаха стомаха, остана шестсантиметрова рана — избълвах аз.

— С нож ли?

— Като в кланица.

— Но защо?

— И аз се опитвам да разбера — отвърнах. — Мина ми през ума, че двамата с ножа може би са ти приятели.

Пълното момиче се взря в мен.

— Как изобщо можеш да си помислиш такова нещо? — ахна то.

— О, не знам. Просто исках да стоваря върху някого вината. Олеква ми.

— Но това не решава нищо.

— Не решава нищо — съгласих се. — Чудо голямо. Това няма нищо общо с мен. Дядо ти само махна с ръка и не щеш ли, аз се озовах в епицентъра.

Блъсна ме поредният товарен вагон с болка. Затворих уста и зачаках да отмине.

— Да вземем например днес. Първо ти ми се обаждаш в не знам колко си часа след полунощ. Заявяваш ми, че дядо ти е изчезнал и искаш да ти помогна. Отивам да се срещна с теб, а ти не се появяваш. Прибирам се да се наспя, в апартамента ми с взлом прониква Чевръстото дуо, което ми разпаря корема. После се изтърсват ония от Системата, които ме подлагат на разпит. Сега пък ти си тук. Както личи, сте направили точно разписание на всичко. Добре сте се сработили. — Поех си дъх. — И така, ще ми кажеш всичко, което знаеш за случващото се.

— Заклевам се, не знам повече от теб. Помагах на дядо в изследванията, но вършех само каквото ми кажеха. Разни дребни неща. Направи това, направи онова, ей такива работи. Наистина не знам нищо друго.

— Но все пак си помагала в изследванията.

— Да, помагах, ама само обработвах данните. Техническа работа. Нямам научната подготовка, никога не съм разбирала нищо.

Опитах се да прегрупирам мислите си. Трябваше да разбера за какво става дума, докато обстоятелствата не са ме дръпнали под повърхността.

— Добре де, току-що заяви, че щял да настъпи краят на света. Какво имаше предвид?

— Не знам. Казвал ми го е дядо. „Ако аз го имах в себе си, щеше да настъпи краят на света.“ Дядо не се шегува за такива неща. Щом е казал, че ще настъпи краят на света, значи той наистина ще настъпи.

— Не разбирам — признах си аз. — Какво означават тия дрънканици за края на света? Какво точно ти каза дядо ти? Сигурна ли си, че не е казал „Светът ще бъде унищожен“ или „Светът ще бъде разрушен“?

— Не, каза „Ще настъпи краят на света.“

Отново прегрупиране на мислите.

— В такъв случай, този… хм… този „край на света“ е свързан по някакъв начин с мен, така ли?

— Предполагам. Дядо каза, че ти си ключът. Започна да те проучва най-подробно преди две години.

— Преди две години ли? — Не можех да повярвам на ушите си. — Какво друго? Нещо за бомба с часовников механизъм?

— Каква бомба с часовников механизъм?

— Това го каза онзи, дето ме клъцна с ножа. Че данните, които съм обработил по поръчка на дядо ти, са като бомба, която всеки момент може да избухне. Знаеш ли нещо?

— Само се досещам — отвърна пълното момиче. — Дядо отдавна изследва човешкото съзнание. И май не се ограничаваше само с разбъркването на данни. Поне докато не го разработи. Дядо ми разказваше най-различни неща за изследванията си. Както вече споменах, всъщност нямам никаква подготовка, но дядо ми обясняваше простичко и наистина интересно. Обичах тези наши задушевни разговори.

— В такъв случай излиза, че щом е разработил системата за разбъркване на данни, е млъкнал като гроб.

— Точно така. Дядо се затвори в подземната лаборатория и не ми каза нищо повече. Попитах ли го за изследванията му, сменяше темата.

— Не ти ли се стори странно?

— Е, чувствах се нещастна. И много самотна. — После момичето ме погледна в лицето и попита: — Какво ще кажеш, дали да не се пъхна при теб под завивките? Тук е ужасно студено.

— Стига да не ми докосваш раната и да не мърдаш много — отговорих аз.

Момичето заобиколи леглото и легна под завивките заедно с розовия костюм и всичко останало. Подадох му възглавница. То я пооправи и я пъхна под главата си. От врата й пак ме лъхна миризмата на пъпеш. Помъчих се да се наместя така, че да съм с лице към него. Ето ни и нас, лежим си с лице един към друг на едно и също легло.

— За пръв път съм толкова близо до мъж — заявява пълното момиче.

— Ъхъ.

— Почти не съм излизала в града. Затова днес сутринта не успях да намеря пътя за супермаркета в Аояма. Тъкмо се канех да те помоля да ми обясниш по-подробно, й звукът заглъхна.

— Ако беше казала на който и да е таксиметров шофьор, той щеше да те хвърли дотам.

— Нямах почти никакви пари. Изхвърчах от сградата толкова бързо, че забравих да взема повече. Наложи се да вървя пеш.

— Нямаш ли други роднини? — попитах, защото не й вярвах особено.

— Когато бях на шест години, майка, татко и брат ми загинаха в катастрофа. Един камион се блъснал отзад в колата и резервоарът се запалил. Те изгорели живи.

— Само ти ли си се спасила?

— По онова време лежах в болница. Идваха ми на свиждане.

— А, да — рекох.

— Оттогава ме гледа дядо. Не съм ходила дори на училище, почти не съм излизала, нямам приятели…

— Защо не си ходила на училище?

— Дядо каза, че не е нужно — отвърна тя делово. — Преподаваше ми всички предмети: английски, руски, анатомия, всичко. Неща като готвенето и шиенето съм ги научила от леля.

— Значи имаш леля?

— Е, не ми е точно истинска леля. Жената, която чистеше и вършеше къщната работа, живееше у нас. Наистина прекрасен човек. Преди три години умря от рак. Откакто умря леля, останахме само двамата с дядо.

— Значи, след като си навършила шест години, не си ходила на училище?

— Не, не съм, но не е ли все едно? Мога да правя най-различни неща. Знам четири чужди езика, свиря на пиано и на алтсаксофон, мога да сглобя транзистор, учила съм навигация и умея да ходя по опънато въже, изчела съм тонове книги. И сандвичите ми бяха вкусни, нали?

— Много вкусни — признах аз.

— Дядо все повтаря, че училището е място, където ти отнемат шестнайсет години, за да ти промият мозъка. Той също почти не е ходил на училище.

— Виж ти! — възкликнах. — Но не се ли чувстваше ощетена, че нямаш приятели сред връстниците си?

— Е, не бих казала. Бях толкова заета, че не ми оставаше време да мисля за това. Пък и не знам за какво да си говоря със своите връстници.

— Хмм.

— От друга страна — оживи се тя, — ти ме очароваш.

— Моля?

— В смисъл, че си такъв изтощен, пък изтощението ти придава някаква жизненост. Страхотно — изчурулика момичето. — Сигурна съм, че си добър на саксофон.

— Какво?

— Имаш ли плочи на Чарли Паркър?

— Мисля, че да. Но не съм в състояние да ги търся в зоната на бедствието. Стереоуредбата е счупена, бездруго не можеш да ги чуеш.

— Знаеш ли да свириш на някакъв инструмент?

— Не.

— Може ли да те докосна?

— Не! — отсякох аз. — И без това ме боли много.

— А щом раната зарасне, може ли да те докосна?

— Щом раната зарасне, ако не е настъпил краят на света… Хайде да се върнем на онова, за което говорехме. Каза, че дядо ти се е затворил в себе си, след като е разработил системата за разбъркване на данни.

— О, да, точно така. От този миг нататък дядо се промени до неузнаваемост. Почти не разговаряше с мен. Беше раздразнителен, все си мърмореше нещо.

— Помниш ли да е казвал още нещо за разбъркването?

Пълното момиче започна да си играе със златната си обица.

— Ами помня как каза, че разбъркването било врата към нов свят. Каза, че макар и да го е разработил като метод за разбъркване на компютърни данни, с малко повече усилия човек можел да разбърка и света. Нещо като атомната физика.

— Но щом разбъркването е врата към нов свят, от къде на къде точно аз държа ключа?

— Не знам.

Мечтаех си за едно голямо уиски с лед. Страшен късмет извадих с тази моя къща, няма що.

— Хайде да опитаме отново. Каква е била целта на дядо ти, да сложи край на света ли?

— Не. Няма такова нещо. Дядо може и да е на настроения, може да е малко самонадеян и да не харесва хората като цяло, но дълбоко в себе си наистина е добър човек. Като мен и теб.

— Благодаря.

Никой дотогава не беше казвал такова нещо за мен.

— Освен това се опасяваше изследванията му да не попаднат в неподходящи ръце. Напусна Системата, защото знаеше, че ако остане, тя ще използва откритията му за каквото реши. Точно тогава си направи лабораторията.

— Но Системата е полезна — възразих аз. — Пречи на семиотехите да крадат бази с данни и да ги продават на черния пазар и така защитава законните собственици на информация.

Пълното момиче сви рамене.

— Дядо не се вълнуваше особено от доброто и злото. Най-малкото твърдеше, че те нямат нищо общо с претенциите за собственост.

— Е, може и да нямат — бих отбой аз.

— Дядо никога не се е доверявал на властта, на която и да е власт. Наистина беше известно време в Системата, но само за да има свободен достъп до данните и възможностите за изследвания, а също до работната станция за компютърна симулация.

— Виж ти! Я ми кажи, когато дядо ти е напуснал Системата, случайно да е взел със себе си личния ми файл от базата с данни?

— Не знам — отвърна момичето. — Но ако му е хрумнало да го направи, кой е могъл да го спре? Все пак оглавяваше Изследователския център. Беше му разрешено да прави каквото сметне за добре с данните.

Значи такава била работата. Професорът си беше тръгнал с данните ми. Беше ги приложил в свое изследване и ме беше използвал като пример, за да разработи пръв теорията за разбъркване на данните. А сега, както беше предположил и моят приятел Дребосъка, професорът беше приключил с разработката. Първият му пример трябваше да се превърне в опитно зайче. Вероятно ми беше дал да разбъркам фалшиви данни и беше вкарал в тях шифър, който да подейства на съзнанието ми.

Ако наистина беше така, значи реакцията вече беше започнала. Бомба с часовников механизъм. Дали Дребосъка беше прав? Пресметнах бързо наум. Предната вечер бях приключил с разбъркването на данните. Оттогава бяха минали близо двайсет и четири часа. Двайсет и четири часа. Нямах представа за кога е настроена да гръмне бомбата, но вече бях загубил цял ден.

— Още един въпрос. Ти каза, че ще настъпи краят на света, нали?

— Да. Така ми каза дядо.

— Кога дядо ти започна да говори за края на света, преди да изследва данните ми? Или чак след това?

— След това — отвърна момичето. — Поне така ми се струва. Започна да повтаря съвсем наскоро, че щял да настъпи краят на света. Защо е важно? Какво общо има това?

— И аз не знам. Но ми се струва, че някъде е заложен капан. Паролата ми за разбъркване е „Краят на света“. Не ми се вярва да е чисто съвпадение.

— А какво означава „Краят на света“ в паролата ти?

— Не ми казаха. Тя е част от съзнанието ми, но аз нямам достъп до нея. Единственото, което знам, е кодовото име „Краят на света“.

— Не можеш ли да се добереш до нея? Да обърнеш процеса?

— Невъзможно е — отвърнах. — Процесът се пази в Централата на Системата. И цяла армейска дивизия да извикам, пак няма да се добера до информацията. Там и пиле не може да прехвръкне.

— Но дядо е изнесъл данните.

— Възможно е. Това са само предположения. Налага се да питаме него.

— Значи ще ми помогнеш да го спасим от ИНК-ите?

Хванах се за раната върху стомаха и станах от леглото. От болката главата ми пламна като претоварено електрическо табло.

— Май нямам голям избор — отбелязах. — Не знам до какво се свежда сценарият на дядо ти за края на света, но както личи, явно не мога да си позволя да го подмина.

— Така и така трябва да помогнем на дядо.

— Защото и тримата сме добри хора ли?

— Разбира се — каза пълното момиче.