Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (16)

16.
Началото на зимата

Събуждам се сред познати миризми, които ми действат успокояващо. В леглото си съм, в моята стая. Но имам чувството, че всичко е леко променено. Сцената сякаш е пресъздадена по памет. Петната по тавана, следите по мазилката на стените, дребни подробности.

Навън вали леденостуден дъжд. Чувам го как блъска по покрива, как се стича по земята. Звукът може да идва и отстрани на леглото, и от цял километър.

Виждам, че Полковникът седи при прозореца, както винаги, с изправен гръб, и без да се помръдва, гледа дъжда. Какво толкова има да му гледа?

Опитвам се да вдигна ръка, но тя отказва да се помръдне. Опитвам се да кажа нещо, но от устата ми не излиза глас — не мога да изкарам въздуха от белите си дробове. Тялото ми е непоносимо тежко, изцедено. Единственото, което успявам да направя, е да насоча очите си към стария офицер, при прозореца. Какво ли се е случило с мен? Опитвам се да си спомня, но главата ми бумти от болка.

— Зима — казва Полковникът, като почуква с пръст по стъклото на прозореца. — При нас е дошла зимата. Сега вече разбираш защо вдъхва такъв страх.

Кимвам едва-едва.

Да, точно зимата ме е наранила. Тичам от Гората към Библиотеката.

— Доведе те Библиотекарката. С помощта на Стража на Портата. Ти стенеше от високата температура, беше плувнал в пот. Завчера.

— Завчера ли?…

— Да, спа непробудно цели два дни — казва старият офицер. — Притеснихме се, че няма да се събудиш никога. Нали те предупредих да не ходиш в Гората?

— Извинявай.

Полковникът пълни с черпака една паница супа от тенджерата, къкреща на печката. После ме слага да седна в леглото и пъха зад гърба ми възглавница. Тя е твърда и скърца от тежестта ми.

— Първо хапни — подканя той. — Щом искаш, ще се извиняваш после. Яде ли ти се?

— Не — казвам аз.

Трудно ми е дори да си поемам въздух.

— Тогава само това. Трябва да го изядеш. Три лъжици, не повече. Моля те.

Зелената супа е ужасно горчива, но аз успявам някак да преглътна трите лъжици. Усещам как напрежението в тялото ми се топи.

— Много по-добре — казва Полковникът и връща лъжицата в паницата. — Супата не е приятна на вкус, но ще изкара отровите от тялото ти. Хайде, поспи още. Щом се събудиш, ще се чувстваш много по-добре.

 

 

Когато се будя, навън вече е тъмно. Силният вятър блъска заедно с дъжда по прозорците. Старият офицер седи до леглото ми.

— Как се чувстваш? Малко по-добре ли?

— Да, много по-добре от преди — отвръщам. — Колко е часът?

— Осем вечерта.

Премествам се, за да стана от леглото, но още съм замаян.

— Къде отиваш? — пита Полковникът.

— В Библиотеката. Имам да разчитам мечти.

— Не можеш да направиш и пет крачки, малък глупчо! — кара ми се той.

— Но аз трябва да работя.

Полковникът клати глава.

— Старите мечти могат и да почакат. Библиотекарката знае, че трябва да почиваш. Библиотеката няма да бъде отворена.

Старият офицер отива при печката, налива си чаша чай и се връща при леглото ми. Вятърът блъска по прозореца.

— Доколкото виждам, си се увлякъл по Библиотекарката — отбелязва Полковникът. — Не искам да ти се бъркам, но докато бълнуваше от температурата, я викаше. Няма нищо срамно в това. Всички младежи се влюбват.

Нито потвърждавам, нито отричам.

— Тя се притеснява много за теб — продължава той, като отпива от чая. — Трябва да ти кажа обаче, че такава любов май не е много разумна. Предпочитам да не ти го казвам, но съм длъжен.

— Защо да не е разумна?

— Защото Библиотекарката не може да отвърне на чувствата ти. Никой няма вина. Нито ти, нито тя. Не можете да го промените точно както не можете да обърнете течението на Реката.

Разтърквам бузите си с две ръце.

— За духа ли говориш?

Старият офицер кима.

— Аз имам дух, а Библиотекарката — не. Колкото и да я обичам, съдът ще си остане празен. Така ли?

— Точно така — отвръща Полковникът. — Твоят дух може вече и да не е какъвто е бил едно време, но Библиотекарката изобщо не притежава дух. Аз също. Никой тук не го притежава.

— Но ти си безкрайно добър към мен. Грижиш се да не ми липсва нищо, бдиш над леглото ми, докато съм болен, без да спиш. Това не са ли признаци на грижовния дух?

— Не. Добротата и грижовният дух са различни неща. Добротата е въпрос на възпитание. На повърхностни обноски, на придобит навик. За разлика от духа. Духът е по-дълбок, по-силен и според мен много по-непостоянен.

Затварям очи и се опитвам да събера разпилените си мисли.

— Доколкото разбирам — подхващам, — губиш духа си, когато умре сянката ти. Вярно ли е?

— Да.

— Щом, както твърди Библиотекарката, нейната сянка е мъртва, това означава ли, че тя не може да си върне никога духа?

Полковникът кима.

— Гледал съм данните й в Кметството. Няма грешка. Сянката й е умряла, когато Библиотекарката е била на седемнайсет години. Погребана е в Ябълковата градина, какъвто е обичаят. Библиотекарката може и да помни. Въпреки това момичето е било лишено от сянка още преди да осъзнае света, затова не е наясно какво е да имаш съзнание, дух. Различно е в сравнение с човек като мен, който е изгубил сянката си късно през своя живот. Ето защо аз долавям движенията на духа ти, а Библиотекарката — не.

— Но тя помни майка си. И майка й е имала дух. Това има ли някакво значение?

Полковникът разбърква чая в чашата, после отива бавно.

— Няма — отвръща той. — Стената не оставя нищо на случайността. Стената знае какво да направи с всички, които имат дух, знае как да ги претопи или да ги прокуди. Съдбата на майка й явно е била такава.

— Значи излиза, че любовта е нещо, свързано с духа?

— Не искам да те виждам разочарован. Градът е силен, а ти си слаб. Поне това би трябвало да си научил досега.

Старият офицер гледа вторачено празната си чаша.

— След време духът ти вече ще бъде без значение. Той ще си отиде, а заедно с него ще си отидат и усещането за загуба, цялата скръб. Любовта също няма да е от значение. Ще остане само животът. Спокойният, ненарушаван от нищо живот. Ти си привързан към момичето и според мен то също е привързано към теб. Не очаквай нищо повече.

— Странно — казвам аз. — Все още имам дух, но понякога го губя от поглед. О, рядко го губя от поглед. Убеден съм обаче, че той ще се върне, и ме крепи именно тази убеденост.

 

 

След това слънцето не показва дълго лика си.

Когато вече нямам температура, ставам от леглото и отварям прозореца, за да подишам чистия въздух навън. Мога да се изправя на крака, но още два дни нямам сили. Не мога да натисна дори ръчката на вратата. Всяка вечер Полковникът носи още от горчивата зелена супа заедно с овесени ядки. И ми разказва истории, спомени от някогашни войни. Не отваря повече дума за момичето и Стената, аз също не се осмелявам да питам.

На третия ден взимам за малко от него бастуна и се разхождам дълго около Официалните резиденции. Докато вървя, чувствам тялото си леко и неуправляемо. Може би е от температурата, но едва ли е само от нея. Зимата е придала на всичко наоколо тайнствена тежест, само аз изглеждам чужд човек за този похлупил ме свят.

От склона на Хълма, където се намират Официалните резиденции, се вижда западната половина на Града: Реката, Часовниковата кула, Стената и съвсем в далечината на запад — Портата. Слабите ми очи зад тъмните очила не различават повече подробности, макар и да имам чувството, че в зимния въздух Градът се вижда по-ясно.

Спомням си за картата, която трябва да предам на своята сянка. Вече е готова, но нали бях прикован към леглото, пропуснах с близо седмица уречения ден. Сянката ми сигурно се тревожи за мен. Или може би съвсем се е отчаяла. Тази мисъл ме потиска.

Моля Полковника да ми даде чифт работни ботуши.

— Сянката ми е с тънки летни обувки — обяснявам. — Сигурно ще има нужда от такива ботуши, когато се застуди.

Махам стелката на единия ботуш, скривам картата и връщам стелката на място. Отивам отново при Полковника.

— Стражът на Портата не е човек, на когото се доверявам. Нали ще имаш грижата сянката ми да получи ботушите?

— Разбира се — отговаря той.

Връща се, преди да се е свечерило, и заявява, че е предал лично ботушите на моята сянка.

— Твоята сянка е разтревожена за теб.

— Как изглежда? — питам.

— От студа е започнала да се смалява. Но е с бодър дух.

 

 

Вечерта на десетия ден, след като вдигнах температура, успявам да сляза в подножието на Западния хълм и да отида в Библиотеката.

След като бутам вратата и я отварям, ме лъхва застиналият спарен въздух в сградата, по-застинал и спарен, отколкото го помня. Вътре не свети и стъпките ми кънтят в мрака. Огънят в печката е угасен, кафеварката е студена. Таванът е по-висок от преди. По плота се е слегнал прах. Библиотекарката я няма никъде. Няма човешко присъствие.

Понеже нямам какво да правя, сядам на дървената пейка. Чакам да дойде жената. Щом вратата не е заключена, а тя не беше заключена, значи Библиотекарката ще се появи. Продължавам да бдя, но от нея — ни вест, ни кост. Времето извън Библиотеката е спряло. Аз съм сам тук, на края на света. Пресягам се и не докосвам нищо.

Помещението е натежало от зимата, всичко в него е като здраво заковано. Крайниците ми олекват. Главата ми се разширява и се свива по своя воля.

Ставам от пейката и включвам осветлението. После загребвам от кофата въглища, напълвам печката, запалвам ги с клечка кибрит и отново сядам. Кой знае защо, от светлината стаята изглежда още по-мрачна, от огъня в печката в нея става още по-студено.

 

 

Може би дълбая прекалено надълбоко. Или леката вкочаненост, която още усещам в тялото си, ме е примамила да поспя. Когато вдигам очи, пред мен стои жената. Жълтата прах на светилната е разпростряла зад нея ореол, забулила е силуета й. Жената е в синьото палто, прибрала е косата си под яката. Мирише на зимния вятър.

— Мислех, че няма да дойдеш — казвам. — Чакам те.

Жената изплаква кафеварката и слага на печката да се топли вода. После вади косата си изпод яката и си сваля палтото.

— Значи си мислил, че няма да дойда? — пита ме.

— Не знам — отвръщам. — Просто ми се стори така.

— Ще идвам, докато имаш нужда от мен.

То се знае, че имам нужда от нея. Ще имам нужда, въпреки че при всяка среща усещането за загуба се задълбочава.

— Разкажи ми за сянката си — моля я. — Може би съм я срещал в стария си свят.

— Да, възможно е. Помня как веднъж ми каза, че може би сме се срещали и преди.

Жената сяда пред печката и се взира в огъня.

— Бях на четири години, когато ми отнеха сянката и я пратиха оттатък Стената. Тя живееше в света отвън, аз пък живеех тук. Не знам коя е била там, знам само, че изгуби връзка с мен. Щом навърших седемнайсет години, сянката ми се върна, за да умре в Града. Сенките винаги се връщат, — за да умрат. Стражът на Портата я погреба в Ябълковата градина.

— Тогава ли стана жителка на Града?

— Да. Остатъците от духа ми бяха погребани заедно с моята сянка. Ти каза, че духът е като вятъра, но май ние сме като вятър. Не знаем нищо, просто си се носим. Никога не остаряваме, никога не умираме.

— Срещна ли се със сянката си преди смъртта й?

Жената клати глава.

— Не, не съм я виждала. Нямахме причина да се срещаме. Тя се беше превърнала в нещо, което няма нищо общо с мен.

Тенджерата върху печката започва да нашепва и звучи за слуха ми като далечния вятър.