Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (13)

13.
Франкфурт, врата, хора, които действат сами

Както винаги съзнанието се завърна при мен постепенно от периферията на зрителното ми поле. Първите неща, поискали да бъдат разпознати, бяха вратата на банята, която изникна далеч вдясно, и една лампа, появила се далеч вляво, после мислите ми малко по малко се насочиха навътре като късове лед, които се носят заедно към средата на езеро. Точно в центъра на зрителното ми поле беше будилникът със стрелки, сочещи десет и двайсет и шест. Будилник, който получих за спомен на една сватба. От ония, изчанчените модели. За да престане да звъни, трябва да натиснеш едновременно червеното копче вляво на часовника и черното вдясно, понеже така, видите ли, се обезвреждал рефлексът да спреш будилника и пак да заспиш. Е, да, за да натисна едновременно лявото и дясното копче, наистина трябваше да седна в леглото с тая чудесия в скута си и дотогава вече бях направил една крачка към будния свят.

Знам, повтарям се, но будилникът ми беше подарък от една сватба. Вече не помня чия. Навремето, малко преди да навърша трийсет, имах доста приятели. Една година ходех от сватба на сватба. Така се появи будилникът. По своя воля за нищо на света не бих си купил такъв изчанчен будилник. Много съм добър в събуждането.

Когато погледът ми падна върху будилника, го взех по инерция, сложих го в скута си и натиснах с дясната и лявата ръка червеното и черното копче. Чак тогава се сетих, че будилникът изобщо не е звънял. Не бях спал, затова и не го бях навил.

Върнах будилника на мястото му и се огледах. В жилището — никакви видими промени. Червената лампичка на охранителната система — все така включена, празна чаша от кафе в края на масата, цигарата на библиотекарката, оставена в чинийка. „Марлборо лайт“ без следи от червило. Сега, като се замислих, жената изобщо не носеше грим.

Направих нещо като инвентаризация. От петте молива отпред два бяха счупени, два бяха изписани чак до дървото, единият стоеше недокоснат. Бележникът беше запълнен с шестнайсет страници ситни цифри. Средният пръст на дясната ми ръка беше изтръпнал, съвсем леко, както след дълго писане.

Накрая сравних разбърканите данни с препраните, за да проверя дали редовете под всяко заглавие си съответстват точно както се препоръчваше в наръчника, после изгорих в мивката първоначалния списък. Прибрах бележника в метална кутия и го преместих заедно с касетофона в сейфа. Бях приключил с разбъркването. Изтощен, седнах на канапето.

Налях си два пръста уиски, затворих очи и го изпих на две глътки. Топлото усещане за алкохол пое надолу по гърлото ми и плъзна по цялото ми тяло. Отидох в банята и си измих зъбите, пийнах вода и използвах тоалетната. Върнах се в кухнята, подострих отново моливите и ги подредих старателно върху поставката. После сложих будилника до леглото и отново включих телефона. Будилникът показваше единайсет и петдесет и седем. Утре разполагах с целия ден. Смъкнах дрехите, пъхнах се в леглото и изключих лампата на нощното шкафче. А сега — дванайсет часа сън, казах си. Цели дванайсет часа. Нека птиците пеят, нека хората отиват на работа. Някъде навън можеше да изригне вулкан, израелски командоси можеха да изтребят цяло палестинско село. Не можех да ги спра. Щях да поспя.

Отдадох се за кой ли път на любимата си мечта за радостите на пенсионирането от Калкутехия. Щях да имам предостатъчно спестявания, щях да си живея живота с виолончелото и гръцкия. Щях да слагам виолончелото отзад в колата и да се отправям в планината, където да си свиря на воля. Може би щях да си имам и малка китна къща, където да си чета книги, да слушам музика, да гледам на видеото стари филми, да си готвя… И нямаше да е никак зле, ако моята дългокоса библиотекарка ми правеше компания. Аз щях да готвя, тя щеше да яде.

Докато уточнявах менюто, ме споходи сънят. Изневиделица, сякаш беше паднало небето. Виолончелото, къщичката и готвенето се разнесоха като дим, изоставиха ме отново сам, потънал в непробуден сън.

 

 

Някой беше продупчил със свредел дупка в главата ми и я тъпчеше с нещо като струна. Явно ужасно дълга струна, защото кълбото се размотаваше и размотаваше в главата ми. Аз размахвах ръце, дърпах я, но колкото и да опитвах, струната пак проникваше в мен.

Седнах и прокарах ръце по главата си. Но нямаше никаква струна. Нямаше и дупки. Звънеше звънец. Звънеше и звънеше, и звънеше. Грабнах будилника, метнах го в скута си и натиснах силно с две ръце червеното и черното копче. Звъненето не спря. Телефонът! Часовникът показваше четири и осемнайсет. Навън беше тъмно. Четири и осемнайсет през нощта.

Станах и вдигнах слушалката.

— Ало — казах.

От другия край на линията не дойде звук.

— Ало! — изръмжах.

Пак никакъв отговор. Нито безплътно дишане и приглушено тракане. Ядосах се и затворих. Грабнах от хладилника опаковка прясно мляко и загълтах големи бели глътки, после пак си легнах.

В четири и четирийсет телефонът иззвъня отново.

— Ало — казах.

— Ало — чу се женски глас. — Извинявайте за предния път. Има смущения в звуковото поле. Понякога звукът се изключва.

— Как така се изключва?

— Ами така — рече жената. — Звуковото поле излиза от строя. Чувате ли ме?

— Високо и ясно — потвърдих.

Беше внучката на чалнатия стар учен, който ми беше дал черепа на еднорога. Момичето в розовия костюм.

— Дядо не си дойде. А сега звуковото поле започва да прекъсва. Нещо се е объркало. В лабораторията не вдига никой. ИНК-ите са заловили дядо, знам си аз.

— Сигурна ли сте? Може би се е заплеснал с някой от експериментите и е забравил да се прибере. Изобщо не беше забелязал, че ви е оставил цяла седмица с изключен звук, нали?

— Не е това. Този път не е. Знам си аз. Нещо се е случило с дядо. Нещо се е объркало. Звуковата бариера явно се е разпаднала и подземното звуково поле е излязло от строя.

— Моля?

— Звуковата бариера, специалните аудио-звукови уреди, които не допускат ИНК-ите. Те са проникнали и ние сме изгубили звука. Със сигурност са заловили дядо.

— Откъде знаете?

— Не изпускат от мънистените си очички изследванията на дядо. ИНК-и. Семиотехи. Те. Умират си да се докопат до изследванията му. Дори му предложиха сделка, но той само се вбеси. Много ви моля, елате бързо. Трябва да ми помогнете, моля ви.

Представих си какво е да застана лице в лице с ИНК-ите там долу. Зловещите подземни проходи бяха достатъчни, за да настръхна.

— Знам, че ще ме помислите за ужасен, но аз работя с изчисления. В договора ми не пише нищо друго. И така си имам достатъчно грижи. Наистина бих искал да помогна, но не ми е работа да се бия с ИНК-и и да спасявам дядо ви. Защо не се обадите на полицията или на властите в Системата? Те са обучени за такива неща.

— Не мога да се обадя в полицията. Ще се наложи да им кажа всичко. Ако сега се разбере за изследванията на дядо, ще настъпи краят на света.

— Краят на света ли?

— Много ви моля — повтори тя. — Помогнете ми. Страх ме е, че няма да успеем да върнем дядо. А след това те ще вземат на мушка и вас.

— Мен ли? Може би вас, но защо мен? Не знам нищо за изследванията на дядо ви.

— Вие сте ключът. Без вас вратата няма да се отвори.

— Изобщо нямам представа за какво ми говорите — казах аз.

— Не е за телефон. Просто ми повярвайте. Важно е. По-важно от всичко, което сте правили. Наистина! За ваше добро действайте, докато още можете. Докато не е станало твърде късно.

Не можех да повярвам, че всичко това се случва точно на мен.

— Добре — предадох се аз, — при всички положения се махнете оттам. Може би е опасно.

— Къде да отида?

Упътих я как да стигне до един денонощен супермаркет в Аояма.

— Чакайте ме на снекбара. До пет и половина съм там.

— Страх ме е. Като че ли…

Звукът заглъхна. Изкрещях, но отговор не последва. От слушалката като дим от дуло се носеше тишина. Дали нарушенията в звуковото поле не се разпростираха? Затворих, обух си панталона, нахлузих една фланела. Избръснах се набързо, наплисках се с вода, сресах се. Лицето ми беше шупнало като евтин чийзкейк. Спеше ми се. Много ли исках? Първо еднорози, сега пък ИНК-и — защо точно аз?

Облякох шушляково яке и сложих в джоба портфейла си, един нож и дребни пари. После се позамислих за миг и омотах черепа на еднорога в две хавлиени кърпи, взех машата и металната каса с разбърканите данни и метнах всичко в сак на „Найки“. Жилището ми със сигурност не беше безопасно. Един професионалист щеше да проникне вътре и да разбие сейфа по-бързо, отколкото изпираш чорап.

Нахлузих маратонките, едната от които още беше мръсна, и се отправих със сака към вратата. В коридора нямаше жива душа. Реших да не се качвам на асансьора и слязох по стълбището. В подземния паркинг също нямаше никого.

Беше тихо, прекалено тихо. Ако наистина искаха да ми вземат черепа, би било логично да пратят поне един човек да ме следи. Сякаш ме бяха забравили.

Качих се на колата, сложих до себе си сака и запалих двигателя. Времето — пет без нещо. Огледах се предпазливо, после излязох от гаража и се отправих към Аояма. Улиците бяха безлюдни, ако не броим такситата и някой и друг камион, разкарващ стока. През няколкостотин метра поглеждах огледалото за обратно виждане — по нищо не личеше някой да кара след мен.

Странно, всичко да протича толкова добре! Познавах на пръсти номерата на семиотехите и ако бяха намислили нещо, те нямаше да се церемонят толкова. Нямаше да плащат на някакъв смотан инкасатор, на всяка цена щяха да пратят някого да ме дебне. Избираха най-бързите и най-сигурните начини и ги прилагаха безпощадно. Преди две-три години бяха заловили петима калкутехи и им бяха срязали с електрически трион черепите отгоре. В Токийския залив бяха намерени труповете на петима калкутехи без горния край на черепите. Когато се заемеха с нещо, семиотехите хич не си поплюваха. Тук имаше нещо гнило.

В пет и двайсет и осем спрях на паркинга пред супермаркета в Аояма. Небето на изток изсветляваше. Влязох в магазина, носех и сака. Нямаше почти никого. Един млад продавач в раирана униформа седеше и четеше списание, жена на неопределена възраст купуваше цяла количка консерви и супа на прах. Завих зад щандовете за спиртни напитки и се насочих право към снекбара.

Там имаше десетина високи стола и младата жена не беше на нито един от тях. Седнах в края и си поръчах сандвич с чаша прясно мляко. Млякото беше толкова студено, че едвам успях да отпия, сандвичът беше размекнат, от ония, увитите в целофан. Задъвках бавно сандвича, като отпивах едвам-едвам от млякото — да ми стигне за по-дълго.

Загледах се в един плакат с изглед от Франкфурт, закачен на стената. Беше есен, дърветата покрай реката пламтяха от багри. Старец в островърха шапка хранеше лебедите. В единия край имаше огромен стар каменен мост, а в дъното се виждаше камбанарията на катедрала. По пейките седяха хора, всички с палта и якета, жените бяха с шалове на главата. Красива картина като за пощенска картичка. Но от нея ме втресе. Не заради студената есенна сцена. Винаги ме втриса при вида на остри камбанарии.

Насочих поглед към плаката на отсрещната стена. Младеж с грейнало лице, хванал цигара с филтър и загледан косо някъде в далечината. Странно, моделите по рекламите за цигари винаги гледат така, сякаш не виждат и не мислят нищо.

В шест часа пълното момиче още не се беше появило. Необяснимо, особено ако отчетем, че не търпяло отлагане. Аз бях тук, къде беше тя?

Поръчах кафе. Изпих го бавно, без захар.

Малко по малко купувачите в супермаркета ставаха повече. Домакини, които взимаха хляб и мляко за закуска, студенти, прегладнели след тежка нощ по заведенията, млада жена, стиснала ролка тоалетна хартия, бизнесмен, грабнал три различни вестника, двама застаряващи мъже, влезли направо със стиковете за голф, за да си купят бутилка уиски. Обичам супермаркети.

Чаках до шест и половина. Качих се на колата и отидох на станция „Шинджуку“. Приближих се до гардероба и обясних, че искам да оставя сака „Найки“. Чупливо е, казах на служителя. Той прикрепи лепенка с надпис „ЧУПЛИВО“ и рисунка на висока чаша. Наблюдавах как слага сака на рафта. После ми връчи бележката.

Отидох на будката за вестници на станцията. Купих за двеста и шейсет йени плик и марки. Пъхнах вътре бележката от гардероба, запечатах плика, сложих марките и написах адреса на една пощенска кутия. Държах я на името на несъществуваща фирма. Драснах отгоре „БЪРЗА ПОЩА“ и пуснах всичко това в пощенската кутия.

После се качих на колата и се прибрах. Взех си душ и се свлякох на леглото.

 

 

В единайсет часа ми дойдоха гости. Ако отчетем развоя на събитията, беше крайно време. Въпреки това човек би си помислил, че са могли да натиснат звънеца, преди да се опитат да избият вратата. Не, бяха решили да влязат като метално гюле, така, че подът да се разтресе. Можеха да си спестят усилията и да измъкнат ключа от домоуправителя. Можеха да спестят и на мен тлъстата сума за ремонта.

Докато гостите ми се бореха с вратата, аз се облякох и пъхнах в джоба си ножа. После за всеки случай отворих сейфа и изтрих каквото беше записано на касетофона. След това извадих от хладилника картофена салата и бира — за обяд. Мина ми през ума да избягам по аварийната въжена стълба на балкона, но чак пък да си правя такъв труд? И да избягах, нямаше да се реши нищо. Да се реши какво? Дори не знаех какъв е проблемът. Трябваше да проверя.

Нищо освен въпросителни. Доядох си картофената салата, допих си бирата и тъкмо да се оригна, когато металната врата зейна и се стовари с трясък на пода.

Показа се мъж — не мъж, а цяла канара — в крещяща хавайска риза, светъл панталон, военна кройка на петна смазка, и бели маратонки с размерите на плавници. С бръсната глава, с широк сплескан нос, с врат колкото кръста ми. Клепачите му образуваха нещо като метални капаци над изпъкналите разтопенобели очи. Изкуствени очи, помислих си на мига, после обаче зениците трепнаха и заприличаха на човешки. Мъжът сигурно беше с ръст два метра и с рамене толкова широки, че копчетата на хавайската риза щяха да се пръснат върху гърдите.

Канарата изгледа съсипаната врата нехайно, все едно е махнал тапата на бутилка вино, после насочи вниманието си към мен. Никакви сложни чувства. Мъжът ме погледна все едно съм поредната брава. Де да бях!

Непознатият се дръпна и зад него изникна дребен мъж. Беше има-няма метър и половина, слабичък такъв. В светлосиня блуза „Лакост“, бежов панталон от скъп плат и кафяви мокасини. Дали не си беше купил тоалетчето в някой магазин, откъдето пазаруваха децата на новобогаташите? Върху китката му проблясваше златен ролекс, нормален модел, като за възрастни — явно не правеха детски ролекси, — затова часовникът изглеждаше несъразмерно голям, като комуникаторите в „Стар Трек“. Предположих, че е около четирийсетгодишен.

Канарата не си направи труда да се изуе, направо нахълта в кухнята и се завъртя да издърпа стола отсреща. Дребосъка влезе след него и без да казва и дума, седна. Бабаита стовари тежестта си върху ръба на мивката. Кръстоса ръце, дебели колкото бедра, и впери очи в точка точно над бъбреците ми. Съжалих, че не избягах, докато още можех.

Дребосъка направо не ме забелязваше. Извади пакет цигари и запалка и ги сложи на масата. „Бенсън енд Хеджес“ и златен „Дюпон“. Ако снаряжението на Дребосъка изобщо беше показателно, външнотърговският дефицит явно беше причинен от чужди държави. Той започна да върти запалката между пръстите си. Как да скучаеш с такива хора!

Затърсих с поглед пепелника с емблемата на „Будвайзер“, който бях взел от магазина за спиртни напитки, позабърсах го с пръсти и го сложих пред мъжа. Той запали с отсечено движение, присви очи и пусна кръгче дим.

Не каза и дума, вместо това предпочете да съзерцава запаления връх на цигарата. Ако гледахме филм на Жан-Люк Годар, точно на това място сцената щеше да бъде озаглавена „Il regardiat le feu de son tabac^[1]“. Пак извадих късмет, че филмите на Годар вече не са на мода. Когато върхът на цигарата се превърна в доста дълга пепел, Дребосъка я тръсна с премерено движение и пепелта падна на масата. За него не съществуваха такива глезотии като пепелници.

— За вратата — подхвана Дребосъка с писклив гласец. — Налагаше се да я разбием. Затова го направихме. Ако искахме, можехме да я отворим по-елегантно. Но не беше необходимо. Дано не останете с лошо мнение за нас.

— В апартамента няма нищо — казах аз. — Претърсете го и ще се убедите.

— Да го претърсваме ли? — изпиука ниският мъж. — Да го претърсваме? — Той се почеса по дланта, както стискаше цигарата между устните си. — И за какво ни е да го претърсваме?

— Е, не знам, но все търсите нещо, щом сте дошли. И сте ми разбили вратата.

— Не бих казал, че capisce^[2] — отвърна той премерено. — Вие със сигурност грешите. Не искаме нищо. Просто дойдохме да си побъбрим. Нищо повече. Не да търсим и да взимаме. Все пак, ако ми предложите една кока-кола, с удоволствие ще приема.

Извадих от хладилника две кутийки кола, които сложих на масата заедно с две чаши.

— Той едва ли ще пие нещо, нали? — попитах и посочих канарата зад себе си.

Дребосъка сви показалец и Бабаита пристъпи на пръсти, за да вземе една от кутийките. За килограмите си бе изумително пъргав.

— След като я изпиеш, му покажи безплатната си демонстрация — рече Дребосъка на Бабаита. — Малко допълнително шоу — поясни той вече на мен.

Обърнах се и загледах как канарата гълта на един дъх цялата кутийка. После, след като я обърна, за да се увери, че е празна, я стисна между дланите си. Лицето му и не трепна, докато познатата червена кутийка се превръщаше в жалка купчинка метал.

— Малък фокус, може да го направи всеки — каза Дребосъка.

После Бабаита хвана с върховете на пръстите си сплесканата алуминиева играчка. Въпреки че този път по устната му затрепка лека сянка, той натроши на парченца метала. Добър фокус, няма що.

— Може да огъне и монета от сто йени. Малко са хората по земята, които са в състояние да го направят — съобщи като пръв спец Дребосъка.

Аз кимнах.

— И ушите ги къса без усилие.

Аз кимнах.

— Допреди три години беше професионален борец — обясни Дребосъка. — И си го биваше. Беше млад и бърз. Направо роден за шампион. Но знаете ли какво направи? Контузи си коляното. А в професионалната борба няма как, трябва да си бърз.

Аз кимнах за трети път.

— След тази ненавременна контузия се грижа за него. Братовчед ми е все пак.

— Вие в рода си нямате ли хора със средно телосложение? — поинтересувах се аз.

— Бихте ли повторили? — подкани Дребосъка, без да сваля очи от мен.

— Попитах колкото да става разговор — уточних.

Следващите няколко мига Дребосъка се съсредоточаваше. После метна цигарата на пода и я смачка с обувка. Реших да не коментирам.

— Наистина трябва да се поотпуснете. Не взимайте толкова присърце всичко. Ако не се отпуснете, как ще проведем краткия си задушевен разговор? — възкликна Дребосъка. — Още сте много напрегнат.

— Може ли да си взема една бира?

— Ама разбира се. Защо не! Бирата си е ваша, във вашия хладилник, във вашия апартамент. Нали така?

— И вратата си беше моя — добавих аз.

— Оставете я вратата. Мислите прекалено много, нищо чудно, че сте напрегнат. Някаква си тъпа евтина врата. Изкарвате добри пари, трябва да се преместите в жилище с по-качествени врати.

Извадих бирата.

Дребосъка си наля кола в чашата, изчака пяната да се слегне и чак тогава отпи. После каза:

— Не се занимавайте с усложненията. Но първо искам да обясня някои неща. Дошли сме да ви помогнем.

— Като ми разбивате вратата?

Ниският мъж тутакси пламна. Ноздрите му се издуха.

— Пак започвате с тази врата. Казах ли ви да не се занимавате с нея? — натърти той. После се извърна към Бабаита и повтори въпроса: — Казах ли му?

Канарата кимна.

— Тук сме, за да покажем добра воля — продължи Дребосъка. — Вие се лутате, затова дойдохме да ви упътим морално. Е, сигурно не е приятно да ви казвам, че се лутате. Може би е по-точно да се каже, че сте объркан. Така по-добре ли е?

— Лутам се? Объркан съм? — повторих. — Нямам представа. Нямам понятие, нямам врата.

Дребосъка грабна златната си запалка и я метна с все сила по хладилника, където тя остави вдлъбнатина. Бабаита вдигна запалката от пода и я подаде на собственика й. Всичко се върна в началната си точка, ако не броим вдлъбнатината. Дребосъка си допи колата, за да се успокои.

— Какво са една-две паянтови врати? Помислете, нещата не са никак розови. Можем да разпарчетосаме за нула време целия апартамент. Да не съм чул и дума повече за вратата.

Моята врата. Все едно колко е евтина. Не това беше важното. Вратата все пак си значеше нещо.

— Добре де, няма да се занимаваме с вратата — казах аз. — Заради тази врява ще вземат да ме изхвърлят от блока.

— Ако някой ви каже и гък, само ми се обадете. На бърза ръка ще го превъзпитаме. Отпуснете се.

Млъкнах и отпих от бирата.

— И един безплатен съвет — продължи Дребосъка. — Всеки над трийсет и пет години би трябвало да се откаже от навика да пие бира. Тя е за студенти и за бачкатори. Ще пуснете корем. Изобщо не е изискано.

Страхотен съвет, няма що. Пак отпих от бирата.

— Но кой съм аз, че да ви казвам какво да правите? — допълни Дребосъка. — Всеки си има слабости. Аз например пуша и обичам сладко. Особено сладкото ми е голяма слабост. Вредно е за зъбите, води до диабет. — Той запали втора цигара и погледна циферблата на ролекса си. — И така — прокашля се Дребосъка. — Нямаме много време, стига с тези любезности. Поотпуснахте ли се малко?

— Малко — потвърдих аз.

— Чудесно. По въпроса — рече Дребосъка. — Както вече казах, целта на посещението ни е да ви помогнем да разсеете объркването си. Има ли нещо, което да не знаете? Хайде, питайте.

Той направи жест с ръка все едно подканяше да питам каквото ми хрумне.

— Добре де, кои сте все пак? — видях се принуден да отворя голямата си уста. — Защо сте тук? Какво знаете за случващото се?

— Умни въпроси — одобри Дребосъка и погледна Бабаита — да засвидетелства и той одобрението си. — Доста умен сте. Не си пилеете думите на вятъра, хващате бика за рогата. — Дребосъка си изтръска цигарата в пепелника. Много мило от негова страна. — Погледнете на нещата в такава светлина. Тук сме, за да ви помогнем. Засега какво изобщо ви вълнува към коя организация се числим? Знаем много. Знаем за професора, за черепа, за разбърканите данни, почти за всичко. Знаем неща, които не знаете дори вие. Следващия въпрос?

— Добре. Вие ли платихте на инкасатора да открадне черепа?

— Ама нали ви казах! — възкликна ниският мъж. — Не ни трябва черепът, не ни трябва нищо.

— Добре, кой го е направил? Кой е купил инкасатора?

— Това е едно от нещата, които не знаем — отвърна Дребосъка. — Защо не ни кажете вие?

— Мислите, че знам ли? — възкликнах аз. — Единственото, което знам, е, че не ми трябват тези неприятности.

— Досетихме се. Не знаете нищо. Използват ви.

— Защо тогава идвате тук?

— Както вече казах, посещение на добра воля — рече Дребосъка, като почукваше със запалката по масата. — Решихме да се представим. Може би да пообщуваме, да обменим идеи. Сега е наш ред. Какво според вас става?

— Искате да изкажа някакво предположение?

— Хайде. Отпуснете си душата, почувствайте се волна птица, изплачете си болката. Никой няма да ви спре.

— Добре, според мен вие, момчета, не сте нито от Системата, нито от Фабриката. Имате различен поглед върху нещата. Според мен сте хора, които действат сами и се стремят да разширят територията си. Да изместят Фабриката.

— Ето на! — обърна се Дребосъка към своя братовчед, великана. — Казвах ли ти аз? Умен си е.

Бабаита кимна.

— Изумително умен за човек, който живее в такава дупка. Изумително умен за човек, зарязан от жена си.

Никой не ме беше хвалил така от цяла вечност. И аз се изчервих.

— Общо взето, предположението ви е вярно — продължи Дребосъка. — Ще сложим ръка върху изследванията на професора и ще се прочуем. Наясно сме с всички тия информационни войни. Добре сме се подготвили. Разполагаме с пари. Готови сме за действия. Просто ни трябват някои дребни подробности. Това им е хубавото на информационните войни. Много са демократични. Миналото не значи нищо. Оцелява най-умният. Оцелява така, че разбират всички. Ами да, от къде на къде някой ще ми твърди, че точно ние не можем да си вземем парче от баницата? Нима Япония е тоталитарна монополистична държава? Системата е наложила монопол върху всичко под информационното слънце, Фабриката е наложила монопол върху всичко в сянка. Те не знаят какво е това конкуренция. Къде остана свободното предприемачество? Не е честно. Единственото, от което имаме нужда, е професорът… и вие.

— Защо аз? — учудих се. — Аз съм си най-обикновена работна пчела. Не мисля за друго освен за работата. Ако сте решили да ме вербувате…

— Вие явно не схващате — прекъсна ме Дребосъка и изцъка. — Не искаме да ви вербуваме. Искаме просто да ви вземем. Следващият въпрос?

— А, такава ли била работата! — отвърнах. — Я тогава ми кажете нещо за ИНК-ите.

— За ИНК-ите ли? Умно момче като вас да не знае за ИНК-ите! Или Инфра-нощните капи. Вие капите за приказни герои ли ги мислехте? Те живеят под земята. Спотайват се в метрото и канализацията, хранят се от отпадъците на града, пият промишлена вода. Не се занимават с хора. Ако не броим няколкото работници по поддръжката на метрото, които изчезнаха безследно, хе-хе.

— Управниците не знаят ли за тях?

— Знаят, как да не знаят. Държавата не е толкова тъпа.

— Защо тогава не предупредят хората? Или не прогонят ИНК-ите?

— Първо — каза той, — това ще хвърли в смут мнозина. Само това оставаше, нали? На хората няма да им хареса, че под краката им гъмжи от ИНК-и. Второ, как ще ги изтребите? Какво ще направите? Ще пратите в канализацията на Токио цялата японска армия ли? ИНК-ите се навъртат около блатото долу. Гледката няма да е от най-приятните. И още нещо, направили са си база недалеч от императорския дворец. Сам разбирате, ходът е стратегически. И при най-малките неприятности изпъплят през нощта и завличат хората долу. В Япония ще настане пълна бъркотия, хе. Прав ли съм? Затова правителството не се занимава с ИНК-ите и ИНК-ите не се занимават с правителството.

— Но аз смятах, че семиотехите са се сприятелили с ИНК-ите — прекъснах го аз.

— Слухове. А и да е вярно, това не означава нищо друго, освен че някоя банда на ИНК-ите се е сдушила със семиотехите. Временен съюз, а не траен брак. Няма страшно.

— Но ИНК-ите не са ли отвлекли професора?

— И ние чухме нещо такова. Но не знаем със сигурност. Нищо чудно професорът да го е инсценирал.

— За какво му е да го инсценира?

— Професорът не се подчинява на никого — уточни Дребосъка, като оглеждаше от различни ъгли запалката. — Той е най-добрият и го знае. Знаят го и семиотехите, знаят го и калкутехите. И професорът просто спекулира с това. Възползва се и може да върши каквото си иска със своите изследвания. В най-скоро време ще направи пробив. И точно тук на сцената се появявате вие.

— За какво съм му притрябвал? Нямам никакви особени умения. Най-обикновен човек съм.

— И ние се опитваме да разберем — призна Дребосъка, като подмяташе в ръцете си запалката. — Имаме някои идеи. Но нищо определено. И все пак професорът е проучил всичко за вас. Отдавна готви нещо.

— Виж ти! Значи чакате да намести последните плочки от пъзела и тогава вече ще имате мен и изследването.

— Именно — потвърди Дребосъка. — Разбрахме накъде духа вятърът. Фабриката е надушила нещо и е взела мерки. Затова трябва да го направим и ние.

— Ами Системата?

— Не, в Системата са мудни. Но им дайте малко време. Те познават наистина добре професора.

— В смисъл?

— Навремето той работеше за Системата.

— Как така за Системата?

— Ами така, професорът ви е бивш колега. Е, не е работил същото като вас. Беше в Изследователския център.

— Как така е бил в Изследователския център?

Ставаше прекалено сложно и аз вече не схващах нищо. Бях в епицентъра, а не разбирах нищо.

— Тази ваша Система е голяма, много голяма. Дясната ръка никога не знае какво прави лявата. Прекалено много информация, няма как да я следите. Семиотехите не се справят по-добре. Точно заради това професорът напусна организацията и се хвана да работи сам. Знае страшно много. Разбира от психология и от какво ли още не. Точно такива хора наричаме ренесансови. За какво му е притрябвала Системата?

И аз съм седнал да обяснявам на този човек какво е пране и разбъркване на данни! Именно той беше изобретил техниката! Бях станал за посмешище.

— Повечето програми за обработка на данни при калкутехите са измислени от професора. Не преувеличавам. Вие сте като пчела работничка, нагълтала се с меда на стареца — обяви ниският мъж. — Сравнението може би не е особено приятно.

— Не ме мислете мен — казах аз.

— Веднага щом професорът напусна, на вратата му отидоха да чукат — кои, кои, — момчетата от Фабриката, разбира се. Но той не искаше и да чуе. Каза, че си имал своя нива за оране, с което изгуби много поклонници. Знаеше прекалено много за калкутехите, семиотехите го взеха на мушка. Който не е с теб, е против теб, нали? Затова, след като построи подземната лаборатория на хвърлей от ИНК-ите, професорът остана сам срещу всички. Вие, струва ми се, сте ходили там?

Аз кимнах.

— Наистина си е откачен, но иначе е гениален. Никой не може и да припари до лабораторията. Наоколо гъмжи от ИНК-и. Професорът си излиза и си влиза. Пуска звукови вълни, с които да разгонва ИНК-ите. Непробиваема защита. Вие с момичето сте единствените, които сте влизали вътре. Това показва колко сте важен. Затова предполагаме, че професорът ще ви включи в уравнението и ще завърши изследването.

Аз изсумтях. Започваше да звучи все по-странно. И да му повярвах, пак не можех да му вярвам.

— Значи твърдите, че всички данни от експериментите, които обработих по молба на професора, са били само примамка, която той ми е сложил?

— А, не, няма такова нещо — възкликна ниският мъж. Той пак хвърли един поглед на часовника си. — Данните бяха програма. Бомба с часовников механизъм. Щом му дойде времето и — бууум! Това, разбира се, е само наше предположение. Единствено вашият професор знае със сигурност. Е, виждам, че времето ме притиска, затова мисля да прекъснем милия разговор. След това имаме малка среща.

— Я чакайте, какво се е случило с внучката на професора?

— Наистина ли се е случило нещо с детето? — попита невинно Дребосъка. — Не знаем нищо. Така де, не можем да държим под око всички. Май си падате по малката сладурана, а?

— Няма такова нещо — казах аз.

Е, може би нямаше.

Без да сваля очи от мен, Дребосъка стана от стола, грабна от масата запалката и цигарите и ги пъхна в джоба си.

— Мисля, че беше приятно да се запознаем. Но нека споделя една тайна. В момента сме едни гърди пред семиотехите. Въпреки това сме малки и ако те решат да дадат газ, ще ни изпреварят. Трябва да отклоним вниманието им. Capisce?

— Предполагам — отвърнах аз.

— Ако бяхте на наше място, с какво щяхте да отклоните вниманието им?

— Със Системата ли? — започнах да налучквам аз.

— Ето на! — повтори още веднъж Дребосъка, обръщайки се към Бабаита. — Умен, право в десетката. Казвах ли ти аз? — После отново извърна очи към мен. — Но за целта ни трябва примамка. Без примамка няма да клъвнат.

— Наистина не съм в настроение да се занимавам с такива неща — побързах да кажа аз.

— Не ви питаме в какво настроение сте — заяви той. — Бързаме. Е, сега е наш ред да зададем един дребен въпрос. Кое в апартамента ви е най-ценно?

— Тук няма нищо — отговорих. — Нищо ценно. Само евтинии.

— Знаем. Но все има нещо, някоя дрънкулка, която не искате да бъде унищожена. Евтин или не, това тук е животът ви, нали?

— Унищожена ли? — повторих аз. — В какъв смисъл унищожена?

— Ами… унищожена. Като вратата — каза ниският мъж и посочи нещото, което лежеше, откачено от изкривените панти. — Унищожение.

— Защо?

— Унищожение заради самото унищожение. Искате обяснение ли? Защо просто не ни кажете какво не искате да бъде унищожено? За да му окажем подобаващо уважение.

— Ами видеото — предадох се аз. — И телевизора. Общо взето, са скъпи и съм ги купил току-що. След това колекцията уиски.

— Друго?

— Новият ми костюм и коженото яке. Якето като на Американските военновъздушни сили, с кожената яка.

— Друго?

— Това е всичко — оповестих аз.

Ниският мъж кимна. Високият мъж — също.

Бабаита тутакси се запретна да отваря всички шкафове и гардероби. Намери лоста, с който понякога правя упражнения, и го наклони назад, за да покаже мускули. Много внушително, няма що.

После го стисна като бейзболна бухалка. Наведох се напред, за да видя какво е намислил. Той отиде при телевизора, вдигна лоста и замахна с все сила към кинескопа.

Тряяс! Във всички посоки се разлетя стъкло, придружавано от сто лампи, дали на късо.

— Ей! — извиках аз и скочих на крака, но Дребосъка шляпна по масата — да мълча.

След това Бабаита вдигна видеото и започна да го удря отново и отново в ръба на някогашния телевизор. Разхвърчаха се копчета, кабелът даде на късо и към тавана като спасена душа се вдигна бял пушек. След като беше окончателно унищожено и видеото, Бабаита метна кутията на пода и извади от джоба си сгъваем нож. Острието се отвори рязко. Бабаита се зае с гардероба ми и започна да прекроява якето и костюма на „Брукс Брадърс“ за близо двеста хиляди йени.

— Нали казахте, че няма да пипате ценните ми вещи — ревнах аз.

— Никога не съм казвал такова нещо. Казах само, че ще им засвидетелстваме подобаващо уважение. Винаги започваме от най-доброто. Такъв ни е подходът.

В подредения ми с много вкус уютен апартамент Бабаита внасяше нов смисъл в думата „унищожение“. Извадих от хладилника още една кутийка бира и седнах да погледам фойерверките.