Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (12)

12.
Карта на Края на света

Още в деня, след като съм се срещнал със сянката си, се заемам да съставям карта на Града.

По здрач се качвам на билото на Западния хълм, за да добия цялостна представа. Но Хълмът не е достатъчно висок, от него не се открива панорама, а и зрението ми не е като едно време. Затова усилието не се увенча изцяло с успех. Получавам най-обща представа за Града.

Той не е нито много голям, нито много малък. Тоест не е толкова огромен, че да не мога да го обхвана, но не е и толкова малък, че да се вижда като на длан. Затова ето какво различавам от върха на Западния хълм: високата Стена е обкръжила Града, а Реката го пресича от север на юг. От вечерното небе Реката е с оловен оттенък. Сега Градът се оглася от ловджийски рог и копита.

За да определя точните очертания на Стената, накрая ще се наложи да я извървя пеш от край до край. Тъй като мога да излизам навън само в мрачни, облачни дни, трябва да внимавам, когато се отдалечавам много от Западния хълм. Буреносните облаци могат внезапно да се разсеят или от тях може да плисне проливен дъжд. Всяка сутрин моля Полковника да огледа небето. Предвижданията му почти винаги се оправдават.

— Не се опасявай за времето — казва гордо старият офицер. — Знам посоката на облаците. Няма да те тласна в погрешна насока.

И все пак небето може неочаквано да се промени, без да го е предвидил дори Полковникът. Винаги си е опасно да тръгнеш пеш.

Освен това на много места край Стената има гъсталаци, гори и клисури, които я правят непристъпна. Къщите са струпани покрай Реката, където тя тече в центъра на Града, и на няколко крачки от тези квартали пътеките могат да изчезнат внезапно или да бъдат погълнати от къпинак. Тогава нямам друг избор, освен да мина право през тези препятствия или да се върна на пътя, откъдето съм дошъл.

Започвам проучването от западния край на Града, тоест от Къщата при Портата на запад, и тръгвам по посока на часовниковата стрелка. На север от Портата се простира поле с избуяло чак до кръста диво жито. По пътеките, криволичещи през тревите, почти няма препятствия. Из полето гнездят птици с вид на полски чучулиги, които политват от буренака, за да закръжат из небето в търсене на храна. Наоколо, из това море от треви, обикалят и зверове с глави и гърбини с надеждата да открият ядивни пъпки.

По-нататък при Стената, на юг, се натъквам на останките на нещо, май на бивши казарми. Най-обикновени двуетажни постройки без украса, в редици по три. Зад тях са струпани къщички. Между постройките има дървета, те са оградени с нисък каменен зид. Всичко е удавено във високи бурени. Наоколо не се вижда никой. Както личи, на полето е имало полигон. Виждам окопи и покрит с плочник плац.

В тези постройки навремето сигурно са били разквартирувани същите военни, които сега са се изнесли в Официалните резиденции, където е и моята стая. Недоумявам какви превратности са наложили прехвърлянето им на Западния хълм, а казармата е оставена да се руши.

На изток хълмистото поле завършва и започва Гората. Тя се появява постепенно, тук-там сред преплетените дънери се издигат разклонени храсти, достигащи на височина някъде между раменете и главата ми. Под гъсталака е осеяно със ситни полски цветя. Там, където склонът вече е по-стръмен, дърветата стават повече, по-разнородни и високи. Ако не беше цвъркотът на птиците, който се чува от време на време, всичко щеше да тъне в тишина.

Тръгвам по тясната пътека между шубраците, а дърветата стават дебели; клоните им по високото са се сплели и образуват нещо като покрив на гората, през който не виждам Стената. Поемам по една пътека на юг обратно към Града, минавам по Стария мост и се прибирам вкъщи.

И така, есента вече е тук, а аз мога да очертая само съвсем приблизително Града.

Като цяло местността е разположена от изток на запад и граничи със Северната гора и Южния хълм. Източният склон на Южния хълм се превръща в скали, разпрострели се до основата на Стената. Източно от Града има голяма гора, по-тъмна и гъста от Северната. В тази пустош проникват малко пътища, ако не броим пътеката покрай Реката, която води към Източната порта и свършва при Стената. Както вече ми е казал Стражът на Портата, Източната порта е зазидана плътно и никой не може да мине през нея.

Реката се спуска на бързей от Източния хребет, минава под Стената, най-неочаквано изниква при Източната порта и тече право на запад през центъра на града под три моста: Източния, Стария и Западния. Старият мост е не само най-древен, но и най-голям и красив. Западният бележи повратна точка в Реката. Там тя завива рязко на юг, но първо се връща малко на изток. При Южния хълм е прокопала дълбока Клисура.

Реката не продължава на юг под Стената. Вместо това образува при нея Езеро и е погълната от огромна кухина под повърхността. Ако се вярва на Полковника, зад Стената се простира равнина с варовикови молози, които стоят на стража и пазят безбройните жили подпочвена вода.

 

 

Вечер продължавам, разбира се, да разчитам мечти. В шест часа отварям вратата, вечерям с Библиотекарката, после разчитам стари мечти.

За една вечер разчитам по четири, може би пет мечти. Пръстите ми проследяват чевръсто шевовете светлина като лабиринт, вече знам да извиквам по-ясно образите и ехото. Не разбирам какво е да разчиташ мечти, нито как точно става, но от реакциите на Библиотекарката схващам, че усилията ми се увенчават с успех. Очите вече не ме болят от блясъка на черепите и аз не се уморявам толкова бързо.

След като приключа с разчитането на даден череп, Библиотекарката го слага на плота, в една редица с черепите, които вече съм разчел същата вечер. На следващата вечер плотът е празен.

— Бележиш напредък — казва ми тя. — Работата върви много по-бързо от очакваното.

— Колко общо са черепите?

— Хиляда, може би две хиляди. Искаш ли да ги видиш?

Тя ме води в хранилището. То представлява огромна класна стая с редици рафтове и по всеки рафт от край до край са наредени бели черепи на зверове. Това тук е гробище. В него витае леденостуденият дъх на мъртвите.

— Колко години ще ми отнеме да разчета всички черепи?

— Не се налага да ги разчиташ всичките — казва Библиотекарката. — Трябва да разчетеш само колкото успееш. Които не разчетеш, ще бъдат разчетени от следващия Тълкувател на мечти. Старите мечти ще спят.

— Ти и на следващия Тълкувател на мечти ли ще помагаш?

— Не, тук съм, за да помагам на теб. Такова е правилото. По един помощник на Тълкувател на мечти. Щом престанеш да ги разчиташ, аз също трябва да напусна Библиотеката.

Не разбирам докрай, но си е логично. Облягаме се на стената и гледаме рафтовете бели черепи.

— Ходила ли си някога на Езерото на юг? — питам я.

— Да, ходила съм. Много отдавна. Когато бях малка, майка ми ме е водила на разходка. Повечето хора и не припарват до Езерото, но майка беше различна. Защо питаш за Езерото?

— Любопитно ми е.

Жената клати глава.

— Опасно е. Стой по-надалеч. За какво ти е да ходиш там?

— Искам да науча всичко за това място. Ако решиш да не ме заведеш, ще отида сам.

Жената ме гледа вторачено, после въздиша тежко.

— Добре тогава. Щом не искаш да слушаш, се налага да дойда с теб. Но много те моля, не забравяй, че ме е страх от Езерото. В него има нещо зловещо.

— Ако отидем заедно и внимаваме, всичко ще бъде наред — уверявам я.

Тя пак клати глава.

— Не си виждал никога Езерото. Не знаеш колко е страшно. Водата е прокълната. Примамва хората.

— Няма да се приближаваме много — обещавам, като я хващам за ръката. — Ще го погледаме отдалече.

 

 

Един мрачен ноемврийски следобед тръгваме към Езерото. Там, където Реката е прокопала Клисурата по западния склон на Западния хълм, пътят остава под гъст шубрак. Налага се да минем от другаде, откъм изток, през далечната страна на Южния хълм. От сутрешния дъжд земята е покрита с листа и те навлажняват всяка наша стъпка. Срещаме два звяра, които ни подминават, като клатушкат безизразно глави.

— Наближава зимата — обяснява жената. — Храната не достига, животните търсят ядки и горски плодове. Иначе не се отдалечават много от Града.

След като прекосяваме Южния хълм, вече не се виждат нито зверове, нито път. Продължаваме на запад, през пустеещи ниви и изоставени селища, и до ушите ни достига звукът на Езерото.

Той е неземен, не прилича на нищо, което съм чувал. Различен е от грохота на водопад, различен е от воя на вятъра, различен е от тътена на земетръс. Може да се опише като пъшкане, издавано от грамадна паст. Понякога тя пъшка, понякога вие. После се дави.

— Езерото сякаш ръмжи — отбелязвам аз.

Жената се обръща разтревожена към мен, но не казва нищо. Отмества с ръце в ръкавици надвисналите клони и продължава нататък.

— Пътеката е много по-непроходима — съобщава. — Не беше такава. Дали да не се върнем?

— Стигнали сме чак дотук. Нека отидем докъдето можем.

Продължаваме да вървим още няколко минути по обраслото с храсти мочурище, водени единствено от зловещия зов на Езерото, после най-неочаквано пред нас се открива гледка. Пущинакът изчезва и изниква разпростряла се равна поляна. Реката изниква от Клисурата вдясно, после се разширява и тече към мястото, където стоим. От последния завой в края на поляната водата изглежда много бавна и застинала, станала е тъмно сапфиреносиня и се гъне като змия, глътнала животинка. Това е Езерото.

Продължаваме покрай Реката към Езерото.

— Не се приближавай — предупреждава жената и ме подръпва за ръката. — Отгоре водата може да изглежда спокойна, но отдолу има водовъртеж. Вземе ли нещо, Езерото не го връща никога.

— Колко е дълбоко?

— Не знам. Само са ми казвали, че става все по-дълбоко и дълбоко. Водовъртежът е като свредел, дълбае дъното. Навремето са хвърляли в него еретици и престъпници.

— Какво е ставало с тях?

— Не са се върнали повече. Чувал ли си за пещерите? Под Езерото има огромни пещери, където изгубените се лутат вечно в мрака.

Всичко наоколо се оглася от стоновете на Езерото, които се извисяват като огромни облаци пара. Те кънтят мъчително от дълбините.

Жената намира парче дърво с размерите на дланта си и го мята насред Езерото. Дървото се носи известно време по водата, после започва да трепери и е всмукано долу. Не се появява отново на повърхността.

— Видя ли?

Сядаме на поляната на десетина метра от Езерото и ядем хляба, който сме донесли в джобовете си. Картината е измамно спокойна. Поляната е извезана с есенни цветя, дърветата пламтят с алени листа, Езерото е огледало. От другата страна има зъбери от бял варовик, увенчани като с калпак от тъмните тухлени висини на Стената. Цари тишина, нарушавана само от стенанията на Езерото.

— За какво ти е тази карта? — пита жената. — И с карта няма да напуснеш никога този Град. — Тя маха трохите, паднали в скута й, и гледа към Езерото. — Искаш да си тръгнеш оттук ли? — пита тя отново.

Аз клатя глава. Какво казвам — че не искам да си тръгна или само че не знам дали искам?

— Просто искам да разбера за Града — отвръщам. — Разположението на земята, историята, хората… искам да знам кой е въвел правилата, какво ни държи във властта си. Искам дори да знам какво се простира отвъд Града.

Жената клати бавно глава, после се вторачва в очите ми.

— Няма отвъд — казва. — Не знаеш ли? Ние сме на Края на света. Тук сме за вечни времена.

Лягам назад и гледам небето. Тъмно и облачно, единственото небе, което ми е разрешено да виждам. От сутрешния дъжд земята под мен е студена и влажна, но миризмата на пръст е свежа.

От къпинака се вдигат зимни птици, които прелитат над Стената и се отправят на юг. Облаците се носят ниско. Зимата се готви да наложи обсада.