Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (10)

10.
Стената

Един облачен следобед отивам при Къщата край Портата и заварвам сянката си да се труди заедно със Стража. Изкарали са на поляната една каруца и сменят дъските по пода и ритлите. Стражът на Портата рендосва дъските, а сянката ми ги заковава на място. Изглежда непроменена от времето, когато сме се разделили. Физически е добре, но движенията й изглеждат спънати. Около очите й са се появили ядни сенки.

Когато се приближавам, те спират и вдигат очи.

— Е, какво те води насам? — пита Стражът на Портата.

— Трябва да обсъдим нещо — обяснявам.

— Изчакай до следващата почивка — отвръща Стражът и отново се заема с полурендосаната дъска.

Сянката ми поглежда към мен, сетне продължава работа. Ядосана ми е, усещам го.

Влизам в Къщата при Портата и сядам на масата, за да изчакам Стража. Масата е отрупана с какво ли не. Само когато точи остриетата ли чисти Стражът? Днес по масата са накамарени мръсни чаши, мляно кафе, изхвърлено от кафеварка, дървени стърготини, пепел от лула. Въпреки това ножовете са подредени по рафтовете върху стената така, че се доближават до естетическия идеал.

Стражът на Портата ме оставя да чакам. Гледам тавана с ръце, преметнати зад облегалката на стола. Какво правят с толкова много време хората в този Град?

Звуците на рендето и чука отвън не заглъхват.

Когато накрая вратата се отваря, вътре влиза сянката ми, а не Стражът на Портата.

— Не мога да говоря дълго — шушне тя, докато минава бързо покрай мен. — Дошла съм да взема от килера пирони. — Отваря вратата в дъното на стаята, влиза в килера отдясно и се връща с кутийка пирони. — Направо на въпроса — казва едва чуто сянката ми, докато реди пироните. — Първо, трябва да съставиш карта на Града. Но не като разпитваш. Трябва да видиш с очите си всяка подробност. Каквото и да видиш, го нанасяй, колкото и да е дребно.

— Кога ти трябва? — питам.

— До есента — казва бързо и отсечено сянката. — Искам и писмен доклад. Особено за Стената. Как е разположена, как минава покрай Източната гора, къде през нея влиза Реката и къде излиза. Разбра ли?

И без дори да поглежда към мен, сянката изчезва през вратата. Повтарям всичко, което ми е казала. Разположение на Стената, Източната гора, къде влиза и къде излиза Реката. Ще ми дойде добре да съставям карта. Тъкмо ще разгледам Града и ще използвам полезно времето.

След малко влиза Стражът на Портата. Бърше потта и мръсотията от челото си и сяда тежко на стола отсреща.

— Е, какво има?

— Мога ли да се видя със сянката си? — питам аз.

Стражът на Портата кима няколко пъти. Пълни лулата и я пали.

— Засега не — казва. — Много скоро е. Сянката е прекалено силна. Изчакай дните да се скъсят. За да няма неприятности. — Той чупи наполовина кибритената клечка и я мята на масата. — За твое добро изчакай — продължава той. — Сближиш ли се прекалено със сянката си, започват неприятностите. Виждал съм го и друг път.

Не казвам нищо. Стражът на Портата не проявява състрадание. Но аз вече съм говорил със сянката си. Стражът със сигурност отново ще стане непредпазлив.

Той се изправя. Отива на мивката и мие чашите, като плиска водата.

— Как е работата?

— Върви бавно, но се уча — отвръщам аз.

— Чудесно — казва Стражът на Портата. — Потруди се хубаво. Както обичам да казвам, тяло, което работи зле, и мисли зле.

Аз слушам как сянката ми кове неуморно пирони.

— Какво ще кажеш, дали да не се поразходим? — предлага Стражът на Портата. — Искам да ти покажа нещо.

Излизам подир него навън. След като отиваме на поляната, виждам сянката си. Тя стои на каруцата и намества последната ритла.

Стражът на Портата прекосява поляната и се запътва към Наблюдателницата. Следобедът е влажен и сив. Откъм запад над Стената се носят ниски тъмни облаци, от които — аха — и ще плисне дъжд. Наквасената от пот риза на Стража се е залепила за едрото му туловище и вони на кисело.

— Това тук е Стената — казва той и удря с ръка по широката страна на бойниците. — Висока е към шест-седем метра, огражда целия Град. Само пиле може да прехвръкне над Стената. Няма друг вход или изход освен тази Порта. Преди много време е имало и Източна порта, но са я зазидали. Виждаш ли тези тухли тук? Нищо, дори топовно гюле, не може да ги нащърби.

Стражът на Портата взима една съчка и вещо я оформя на тънък клин.

— Гледай сега — казва.

Пъхва дървения клин между тухлите. Той не прониква и на два сантиметра. Стражът на Портата мята дървото и прокарва по тухлите върха на ножа си. Чува се ужасен звук, но следа не остава. Стражът оглежда ножа, после го прибира.

— Тази Стена е без хоросан — заявява. — Не й е нужен. Тухлите са напаснати съвършено, между тях няма и косъм разстояние. Никой не може и да нащърби Стената. Никой не може да се прекатери през нея. Защото Стената е съвършена. Затова да не ти минава и през ум. Никой не си тръгва оттук. — Стражът на Портата отпуска великанска длан върху гърба ми. — Трябва да изтърпиш. Изтърпиш ли, всичко ще е наред. Никакви притеснения, никакви терзания. Всичко това изчезва. Забрави за сянката. Това е Краят на света. Именно тук свършва светът. Няма къде да отидеш.

 

 

Докато се прибирам към стаята си, спирам в средата на Стария мост и гледам Реката. Мисля си какво ми е казал Стражът на Портата.

Краят на света.

Защо съм се отказал от миналото си, за да дойда тук, при Края на света? Какъв завършек ще има всичко това, какво е значението и целта му? Защо не мога да си спомня?

Нещо ме е повикало тук. Нещо неуловимо. И заради него съм се лишил от сянката и паметта си.

Реката нашепва в нозете ми. Насред течението е пясъчният нанос и върбите се поклащат, влачат във водата дълги клони. Водата е красиво бистра. Виждам как из камъните палуват риби. Успокоявам се, докато гледам Реката.

От моста се стига по стъпала до пясъчния нанос. Под върбите чака пейка, наблизо лежат няколко звяра. Често съм слизал на пясъчния нанос и съм предлагал на зверовете корички хляб. В началото се колебаеха, но сега старите и съвсем младите ядат от ръката ми.

Със задълбочаването на есента бездънните езера на очите им придобиват още по-тъжен оттенък. Листата сменят цвета си, тревите се спаружват, зверовете усещат напредването на един дълъг гладен сезон. А аз се подчинявам на видението им и също познавам тъгата.