Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (1)

1.
Асансьор, тишина, наднормено тегло

Асансьорът продължи невъзможно бавното си изкачване. Най-малкото ми се струваше, че е изкачване. Не можех да кажа със сигурност: беше толкова бавно, че просто бях изгубил всякаква ориентация. Можеше да се спуска, а можеше и изобщо да не помръдва. Но да приемем, че е вървял нагоре. Само предположение. Нищо чудно да се бях качил дванайсет етажа, а после да бях слязъл три. Нищо чудно и да бях обиколил земното кълбо. Откъде да знам?

Всичко до последното нещо в този асансьор беше на светлинни години от долнопробния асансьор конвейерно производство в жилищния ми блок, който в сравнение с чекръка по кладенците беше мръднал само с една идейка нагоре по еволюционната стълбица. Да не повярваш, че двете машини имат еднакво име и предназначение. Като асансьори и двете разширяваха обозримите предели на такива устройства.

Първо, да вземем размерите. Асансьора беше толкова просторен, че преспокойно можеше да служи за офис. Вкарваш вътре бюро, добавяш шкаф и етажерки, слагаш и кухненски бокс и пак ще ти остане място. А щом вече си почнал, спокойно можеш да сместиш вътре и три камили заедно с палма със средни размери. Второ, беше много чисто. Стерилно като в нов ковчег. Стените и таванът бяха от лъсната неръждаема стомана без прашинка по тях, подът беше застлан с безупречно чист мокет в красив мъхестозелен цвят. Трето, беше мъртвешки тихо. От мига, в който се качих, а вратите се плъзнаха и се затвориха, не се беше чул никакъв звук — и един-единствен звук в буквалния смисъл на думата. Тиха вода.

И още нещо: липсваха повечето джаджи, каквито очаквате да видите по асансьорите. Къде например беше таблото с бутоните и копчетата? Нямаше номера на етажите, които да натискаш, ОТВОРИ ВРАТАТА и ЗАТВОРИ ВРАТАТА, нямаше СТОП. Нищо. И заради всичко това се чувствах напълно беззащитен. Нямаше ги не само бутоните, нямаше светлинки, които да показват на кой етаж си стигнал, нямаше обозначение за максимално допустимото тегло, нямаше предупреждения, нямаше дори табелка с името на фирмата производителка. Камо ли пък да се опитваш да откриеш авариен изход. А аз бях запечатан вътре. Беше изключено този асансьор тук да е преминал проверка за противопожарна безопасност. Все пак си има някакви изисквания към асансьорите.

Докато гледах вторачено тези четири голи стени от неръждаема стомана, си спомних един филм, в който Худини както винаги се измъква блестящо. Омотан в не знам колко въжета и вериги, натикан в голям сандък, и той прихванат здраво с друга дебела верига, Худини се понесе шеметно с всичко това над Ниагарския водопад. Или може би се гмурна в студената вода на Северния ледовит океан. Пак добре, че не бях завързан; колкото до фокусите, нямах никаква представа от тях и тук Худини беше едни гърди пред мен.

Всъщност нямах представа дори дали се движа, или стоя на едно място.

Престраших се да се изкашлям, но изобщо не прокънтя като кашлица. Звукът беше глух, все едно мяташ глина по гладка бетонна стена. Направо не повярвах, че такъв глух звук е излязъл от собственото ми тяло. Опитах да се изкашлям още веднъж. Резултатът беше същият. Стига с това кашляне.

Стоях сякаш цяла вечност в тази херметично затворена гробница. Вратите не даваха признаци, че някога ще се отворят. Застиналост в безпределна тишина, натюрморт: „Мъж в асансьор“.

Започнах да се притеснявам. Ами ако машината се беше повредила? Или, да предположим, диспечерът на асансьора — ако приемем, че имаше такъв в сградата — е забравил, че съм тук, в тази кутия? И друг път ме бяха забравяли.

Ослушах се с надеждата да чуя нещо, каквото и да било, но до мен не достигна и звук. Долепих ухо до стената от неръждаема стомана. Така си и знаех — никакъв звук. Единственото, което постигнах, бе да оставя отпечатъка от ухото си върху студения метал. Асансьорът очевидно беше изработен от чудотворна сплав, която поглъщаше всички звуци. Опитах да си свирукам „Дани, момчето ми“, но се чу нещо като свистене, издавано от болно от астма псе.

Не ми оставаше почти нищо друго освен да се облегна на стената и да преброя дребните пари по джобовете си. За човек с моята професия е важно да знае как да убива времето точно както за боксьора е важно да се тренира, като стиска гумена топка. Въпреки че в строгия смисъл на думата това изобщо не е убиване на време. Само чрез усърдно повторение можеш да си върнеш вътрешното равновесие.

Винаги ходя подготвен, с джобове, пълни с дребни монети. В десния си джоб държа монетите от сто и от петстотин йени, а в левия — монетите от петдесет и от десет йени. Монетите от една и от пет йени нося в задния джоб, но те обикновено не влизат в броенето. Пъхам едновременно ръце и в двата джоба: дясната брои монетите от сто и от петстотин йени, а през това време лявата брои монетите от петдесет и от десет йени.

Който не е опитвал никога, ще се затрудни да схване как се брои по този начин и в началото наистина не е лесно. Десният мозък и левият мозък правят отделни сметки, които после се обединяват като двете половини на разрязана диня. Не е просто, докато не го усвоиш.

Да ви призная, не мога да кажа дали наистина дясната и лявата страна на мозъка ми смятат поотделно. Един специалист неврофизиолог сигурно ще ви го обясни по-ясно. Аз обаче не съм неврофизиолог. Единственото, което знам, е, че докато смятам, имам чувството, че използвам поотделно дясната и лявата страна на мозъка си. И щом приключа със смятането, умората, която ме наляга, като че ли е с качество, различно от умората след обичайно смятане. За удобство го възприемам като десен джоб със сумата от десния мозък и ляв джоб със сумата от левия мозък.

Като цяло се смятам за човек, който възприема както му е удобно нещата, събитията и живота наоколо. Не че съм чак такъв непукист и държа само на удобството си — макар че наистина проявявам наклонности в тази посока, — просто съм се убедил, че ако възприемаш нещата, както ти е удобно, най-лесно разбираш истинската им природа.

Да кажем например, че планетата Земя не е кълбо, а огромна ниска маса — какво щеше да се промени във всекидневния живот? Е да, примерът е изсмукан от пръстите — човек не може да пренареди толкова произволно житейските истини. И все пак, ако за удобство си представим планетата Земя като огромна ниска маса, това всъщност ще помогне да разчистим куп ненужни неща: безполезни условности от рода на земно притегляне, часови пояси и екватор — досадни подробности, породени от възгледа, че Земята е кръгла. Така де, колко пъти екваторът ще играе някаква роля в бита на един обикновен човек?

Но да се върнем към онова, което ни е подръка — по-точно под ръце, защото дясната и лявата вършат всяка своята си работа и съвсем не е лесно да правиш успоредни сметки. Дори на мен ми отне страшно много време да го усвоя. Но усвоиш ли го веднъж, свикнеш ли, то вече е нещо, което не можеш да забравиш. Както не забравяш да караш колело или да плуваш. Което не значи, че малко упражнения ще ти дойдат зле. С повторение ще подобрите техниката и ще направите стила си по-изтънчен. Ако не за друго, то заради това държа ръцете си постоянно заети.

Този път имах в единия джоб три монети от петстотин йени и осемнайсет от сто йени, а в другия — седем монети от петдесет йени и шестнайсет от десет йени. Което прави общо три хиляди осемстотин и десет йени. Сметки като тази изобщо не ме затрудняват. По-лесно е, отколкото да преброя пръстите на ръцете си. Доволен, се облегнах на стената от неръждаема стомана и погледнах право напред към вратите. Те пак не се отваряха.

Защо стояха затворени толкова дълго? Отхвърлих плахо предположенията, че асансьорът е излязъл от строя и диспечерът ме е забравил. И двете не бяха особено реалистични. Това не означава, че асансьорите не излизат никога от строя и диспечерите не проявяват никога немарливост. Обратното, знам със сигурност, че това се случва твърде често в реалния живот. Мисълта ми е, че в една изключителна реалност — в случая този нелепо лъскав асансьор — неизключителното може за удобство да се отпише като изключителен парадокс. Нима беше възможно човек, успял да създаде такъв асансьор като на Том Суифт^[1], да не поддържа в изправност машината или след като някой се качи на нея, да забрави какво да прави?

Отговорът е очевиден. Не.

Такова нещо не се случва никога.

Особено при положение, че до този момент те са били толкова добросъвестни и педантични. Бяха се погрижили и за най-дребните подробности, бяха измерили направо до милиметър всяка моя стъпка. При входа на сградата ме спряха двама от охраната, които ме попитаха при кого отивам, провериха дали ме има в списъка с посетителите, накараха ме да им покажа шофьорската си книжка, логнаха се в компютъра, за да ме намерят в базата с данни, след което бях тикнат набързо в асансьора. По-лесно ще проникнеш и в Банката на Япония. Беше немислимо, след като са направили всичко това, да се издънят точно сега.

Единственото възможно обяснение беше, че съвсем преднамерено са ме поставили в такова положение. Искали са да не чувствам движението на асансьора. Искали са той да пъпли толкова бавно, за да не разбера накъде отивам, дали нагоре или надолу. Сега вероятно ме наблюдаваха със скрита камера.

За да не умра от скука, реших да потърся обектива на камерата. После обаче се запитах какво ще спечеля, ако я намеря. Щях да ги предупредя, те щяха да забавят асансьора и аз щях да закъснея още повече.

Затова реших да не правя нищо. Бях тук по работа. Нямах причини да се притеснявам, нямаше защо да се тревожа.

Облегнах се на стената на асансьора, бръкнах си в джобовете и отново преброих монетите. Три хиляди седемстотин и петдесет йени. Готово. Справих се за нула време.

Три хиляди седемстотин и петдесет йени ли?

Как така?

Някъде бях допуснал грешка.

Дланите ми се покриха с пот. Не бях бъркал нито веднъж през трите години, откакто броях. Това беше на лошо.

Затворих очи и прочистих десния си мозък и левия си мозък така, както си чистите очилата. После извадих от джобовете и двете си ръце и разперих пръсти, за да изсъхне потта. Като Хенри Фонда, когато се готви за престрелка в „Магьосникът“.

Двете ми ръце със съвършено сухи длани и пръсти се пъхнаха в джобовете, за да преброят за трети път. Щях да се почувствам по-добре, ако третия път сметката съвпадаше с някой от първите два пъти. Кой ли не греши! При обстоятелствата, в които се бях озовал, може би се притеснявах, да не говорим, че бях доста самоуверен. Бърках за пръв път. Затова трябваше да сметна монетите вярно — и всичко щеше да бъде наред.

Но още преди да съм се заел, вратите на асансьора се отвориха. Без предупреждение, без звук, просто се плъзнаха в двете посоки и се отвориха. Бях погълнат от толкова важното броене и дори не забелязах. Или, по-точно, очите ми видяха, че вратите се отварят, но аз не схванах докрай смисъла на случващото се. Отварянето на вратите означаваше, разбира се, че двете пространства, на които дотогава същите тези врати бяха отказвали достъпна връзка, сега вече бяха обединени. И че асансьорът е пристигнал.

Насочих вниманието си към онова, което се простираше зад вратите. Там имаше коридор и в коридора стоеше жена. Млада жена в розов костюм и розови обувки на висок ток. Костюмът беше ушит от гладък плат, точно толкова гладко беше и лицето на жената. Тя отчете присъствието ми, после кимна отсечено. Сякаш ме насочваше: „Насам.“ Отказах се от надеждата да приключа с броенето и след като извадих ръцете си от джобовете, слязох от асансьора. След това вратите му се затвориха зад мен сякаш бяха чакали да се махна.

Както стоях в коридора, се огледах хубаво, но не се натъкнах и на намек за естеството на обстоятелствата, в които бях се озовал. Да, явно бях в коридор в сграда, но това щеше да го разбере и ученик от началното училище.

Вътре беше мрачно, безлико. Като в асансьора. Накъдето и да се обърнеш, качествени материали, никакви следи от износване и захабяване. Лъснати до блясък мраморни подове, стени в жълтеникавобял цвят, като препечените виенски кифли, с които закусвам. От двете страни на коридора имаше високи дървени врати с метални номера по тях, но не последователни — 936 идваше след 1213, после пък следваше 26. Тук имаше нещо гнило. Никой не номерира така стаи.

Младата жена почти не говореше.

— Насам, ако обичате — беше единственото, което изрече, и то по-скоро с устни, защото не се чу звук.

След като се бях хванал на тази работа, бях изкарал двумесечен курс по четене на устни и не се затрудних да я разбера. Въпреки това си помислих, че ми става нещо на ушите. — Явно оглушавах след мъртвешката тишина в асансьора, глухите кашлици и сухото свистене.

Затова се изкашлях. Звучеше си нормално. Поуспокоих се за слуха си. На ушите ми не им ставаше нищо. Проблемът явно беше с устата на жената.

Тръгнах след нея. Чаткането на острите й високи токове кънтеше из безлюдния коридор, както следобед в каменоломна. Пълните й крака в чорапи се отразяваха ясно по мрамора.

Жената беше позакръглена. Млада, красива и всичко останало, което върви с това, но позакръглена. Някак не се връзва да си млада красива жена и да си възпълна. Както вървях след нея, се вторачих в тялото й.

Винаги се обърквам, озова ли се в компанията на млади, красиви, дебели жени. И аз не знам защо. Може би защото в съзнанието ми от само себе си изниква образът на хранителните им навици. Видя ли дебелана, си представям как тя топи с хляб последната капка сметанов сос и налапва последния стрък кресон от гарнитурата в чинията. А случи ли се това, все едно киселина разяжда метал, в главата ми плъзват сцени как тя се храни и аз губя самообладание.

Няма проблем, ако става дума за някоя грозна дебелана. Дебеланите са като облаците по небето. Носят си се там и нямат нищо общо с мен. Съвсем друго са младите, красиви дебелани. От мен се иска да имам отношение към тях. Нищо чудно и да преспя с някоя. Объркването вероятно идва точно оттам.

Не че имам нещо против дебеланите. Объркването и отвращението са две различни неща. Спал съм с дебели жени и общо взето, не беше неприятно. Ако объркването те тласне в правилна посока, резултатите могат да са неочаквано добри. Но нещата, разбира се, невинаги поемат в правилна посока. Сексът си е тънка работа, не е като да отскочиш в неделя за термос от супермаркета. Дори младите, красиви дебелани могат да са най-различни. Едни пълнеят така, че те водят в правилна насока, а други го правят по такъв начин, че те объркват и те карат да се чувстваш нищожен и загубен.

В този смисъл понякога си е предизвикателство да спиш с дебелана. Явно при хората има безброй начини да напълнееш, както има безброй начини да умреш.

 

 

Ето какво, общо взето, си мислех, докато вървях по коридора след младата, красива дебелана.

Около яката на изискания й розов костюм беше преметнат бял шал. От месестия край на пълните й уши се поклащаха квадратни златни обици, които проблясваха на всяка нейна крачка. Всъщност за килограмите си тя се движеше доста леко. Може би се беше пристегнала с ластичен колан или с нещо друго — за най-добър зрителен ефект, — това обаче не променяше факта, че стъпваше стегнато и напето. Направо си ме възбуди. Беше от моя тип дебеланки.

Не че си търся оправдания, но не се възбуждам от много жени. Всъщност не се смятам за човек, който се възбужда току-така. Затова, възбудя ли се, не се доверявам — държа да проуча източника.

Притичах при жената и й се извиних, че съм закъснял с осем-девет минути за срещата.

— Нямах представа, че ще ме забавят толкова на „Пропуски“ — обясних. — После пък асансьорът едвам пъплеше. Преди да вляза в сградата, бях подранил с десет минути.

Тя ми кимна отсечено — един вид, знам, знам. Откъм врата й ме лъхна едва доловим одеколон. С мирис, какъвто усещаш, ако лятна утрин застанеш на нива с пъпеши. От него изпаднах в странно състояние. Носталгична, но и невъзможна смесица от чувства, сякаш два напълно несвързани един с друг спомена са се преплели в незнайно кътче. Понякога ме обземат такива чувства. И най-често заради напълно конкретни миризми.

— Дълъг коридор, а? — опитах се да счупя леда.

Жената ме погледна, но продължи да върви. Предположих, че е някъде на двайсет-двайсет и една години. Добре оформени черти, високо чело, чиста кожа.

Точно тогава тя каза:

— Пруст.

По-точно не произнесе думата „Пруст“, само помръдна устни, сякаш изричаше нещо, което би трябвало да звучи като „Пруст“. Още не бях чул от нея и един-единствен истински звук. Жената сякаш ми говореше през дебело стъкло.

Пруст?

— Марсел Пруст ли? — попитах я аз.

Жената ме погледна странно. След това повтори:

— Пруст.

Отказах се от опитите да я заговоря и пак тръгнах след нея — мъчех се трескаво да се сетя за друго мърдане на устните, което да съответства на „Пруст“. Пуст?… Август?… Съвсем тихо произнасях ред след ред безсмислени срички, но явно никоя не съответстваше. Единственото заключение, което можех да направя, бе, че жената наистина е казала „Пруст“. Но не проумявах каква е връзката между дългия коридор и Марсел Пруст.

Може би жената беше споменала Марсел Пруст като метафора за дължината на коридора. Но ако приемем, че случаят беше такъв, изборът й на изразни средства не беше ли малко вятърничав, пък и пренебрежителен? Щях да се съглася, ако беше посочила дългия коридор като метафора за творбите на Марсел Пруст. Но обратното — а, не!

Коридор дълъг като Марсел Пруст?

При всички положения продължих да вървя след нея по дългия коридор. Наистина безкраен. Завивахме отново и отново, слизахме и се качвахме по къси стълбища — сигурно сме извървели разстояние колкото в пет-шест обичайни сгради. Обикаляхме и обикаляхме като в гравюра на Ешер. Но колкото и да вървяхме, обстановката наоколо не се променяше. Мраморни подове, стени с цвят на жълтеникавобяла виенска кифла, дървени врати с произволни номера. Брави от неръждаема стомана. Никъде не се виждаха прозорци. И през цялото време — същият стакатов ритъм на токчетата, следван от размекнатата каучукова лепкавост на маратонките ми.

Жената внезапно спря. Бях се настроил на звука на маратонките си дотолкова, че се блъснах право отзад в гърба й. Беше приятно мек, като плътен дъждовен облак. От врата й ме лъхна пъпешовият одеколон. От силния удар жената залитна напред, затова я сграбчих за раменете — да не падне.

— Извинявайте — казах. — Бях се замислил.

Пълната млада жена се изчерви. Не бях сигурен, но не ми се стори особено притеснена.

— Тозум’ца — отвърна тя с намек за усмивка. После сви рамене и добави: — Села.

Всъщност не го каза, но едва ли е нужно да повтарям, че устните й се свиха така, сякаш изричат думите.

— Тозум’ца ли? — повторих на себе си. — Села?

— Села — каза тя убедено.

Може би на турски? Лошото беше, че не бях чувал през живота си и дума на турски. Бях толкова смутен, че реших да забравя за опитите да поговоря с нея. Четенето на устни е тънка работа, не е нещо, което ще усвоиш на двумесечни образователни курсове за възрастни.

Жената извади от джоба на костюма си ромбоиден електронен ключ и го пъхна хоризонтално, ей така, в процепа на вратата с номер 728. Тя щракна и се отвори. Изпипана работа.

Жената отвори вратата, после се обърна и ме повика:

— Саум’те села.

И аз, разбира се, направих точно това.