Ерик-Еманюел Шмит
Оскар и розовата дама (8)

Мили Дядо Боже,

Вече съм на повече от шейсет години и сега си плащам за всичко, с което прекалих снощи. Днес не бях в кой знае каква форма.

Удоволствие ми беше да се върна при теб, в болницата. Така е то, когато човек остарее, вече не му се пътува. Със сигурност на мен не ми се тръгва никъде.

Онова, което не ти казах във вчерашното си писмо е, че на етажерката на едно стълбище у Маминка Роза, има статуетка на Пеги Блу. Кълна се. Абсолютно същата, от гипс, със същото мило изражение и същия синкав цвят на дрехите и на кожата. Маминка Роза твърди, че това е Дева Мария, твоята майка, доколкото разбрах, мадона, която при нея била наследствена от поколения насам. Тя прие да ми я даде. Сложих я на нощното си шкафче. Във всеки случай един ден тя ще се върне в семейството на Маминка Роза, понеже нали я осинових.

Пеги Блу е по-добре. Дойде с инвалидната количка да ме види. Тя не се разпозна в статуетката, но прекарахме заедно един красив миг. Слушахме „Лешникотрошачката“, хванати за ръце и това ни припомни доброто старо време.

Няма да ти говоря повече, защото мисля, че химикалката е понатежала. Тук на всички, дори на доктор Дюселдорф, им е зле от шоколадите, гъшия дроб, захаросаните кестени и шампанското, което родителите масово са подарявали на лекуващия персонал. Много ми се ще да ми дойдеш на гости.

Целувки, до утре,

Оскар