Ерик-Еманюел Шмит
Оскар и розовата дама (1)

Мили Дядо Боже,

Казвам се Оскар, на десет години съм, драснах клечката на котката, кучето и къщата (мисля даже, че опекох златните рибки) и това е първото писмо, което ти изпращам, защото от учене досега нямах време.

Предупреждавам те отсега: смърт ми е да пиша. Трябва наистина да ме натиснат. Защото писането е нещо като гирлянда, като помпон, нещо като усмивчица, панделка и прочие. Писането е само лъжа, която разкрасява нещата. Работа за възрастни.

Доказателство ли? Ами ето, вземи началото на писмото ми: „Казвам се Оскар, на десет години съм, драснах клечката на котката, кучето и къщата (мисля даже, че опекох златните рибки) и това е първото писмо, което ти изпращам, защото от учене досега нямах време“, а бих могъл да сложа и: „Наричат ме Яйцеглавия, изглеждам на седем, живея в болницата заради рака и никога не съм се обръщал към теб, защото дори не вярвам, че съществуваш.“

Само че, ако го напиша така, е кофти и няма да ме вземеш толкова присърце. А пък имам нужда да ме вземеш присърце.

Даже ме устройва, ако имаш малко време и ми свършиш две-три услуги.

Обяснявам.

Болницата е суперско място, пълно с възрастни в добро настроение, които говорят високо, бъкано е с играчки и розови дами, които искат да си поиграят с децата и с много приятели, които винаги са на разположение, като Бекон, Айнщайн или Попкорн, с две думи, болницата е върхът, ако си болен, който прави кеф.

Обаче аз не правя кеф. Откакто ми присадиха костен мозък, усещам, че вече не правя кеф. Когато сутрин доктор Дюселдорф ме преглежда, това някак не му лежи на сърце, а аз го разочаровам. Гледа ме мълчаливо, сякаш съм допуснал грешка. А пък аз много се старах за операцията — бях послушен, оставих се да ме приспят, болеше ме, но не виках и си пих всичките лекарства. В някои дни ми идва да му се разкрещя и да му кажа, че може би той, доктор Дюселдорф, с неговите черни вежди, е изпортил операцията. Но изглежда толкова нещастен, че обидите ми засядат в гърлото. Колкото повече доктор Дюселдорф мълчи с натъжените си очи, толкова по-виновен се чувствам. Разбрах, че съм се превърнал в лош болен, болен, който пречи на вярата, че медицината е нещо прекрасно.

Мислите на един лекар са заразно нещо.

Сега целият етаж — медицинските сестри, стажантите и санитарките, ме гледат по един и същи начин. Те изглеждат тъжни, когато аз съм в добро настроение, и се напъват да се засмеят, когато пусна някой майтап. Честно ви казвам, вече не е предишната веселба.

Само Маминка Роза не се е променила. Според мен тя, във всеки случай, е прекалено стара, за да се промени. Освен това е прекалено Маминка Роза. Не ти представям Маминка Роза, Дядо Боже, защото ти е аверче, като се има предвид, че тя ми каза да ти пиша. Проблемът обаче е, че само аз й викам Маминка Роза. Значи трябва да направиш усилие да се сетиш за кого ти говоря — от всички госпожи в розови престилки, които идват отвън, за да прекарат малко време с болните деца, тя е най-старата.

— На колко сте години, Маминке Роза?

— Можеш ли да запомниш число от тринайсет цифри, Оскарчо?

— О! Бъзикате се!

— Не. И най-вече тук никой не трябва да знае на колко съм, че иначе ще ме изгонят и няма да се виждаме повече.

— Защо?

— Тук съм контрабандно. Има ограничение във възрастта, за да бъдеш розова дама. А пък аз отдавна съм я прескочила.

— И сте с изтекъл срок на годност ли?

— Да.

— Като киселото мляко ли?

— Шт!

— ОК! Няма да гъкна.

Беше адски смела, че сподели тайната си с мен. Ще си трая, макар че съм изненадан, че никой не се е досетил, като се имат предвид всичките бръчки около очите й, като лъчи на слънце.

Друг път пък научих още една нейна тайна, а от нея, Дядо Боже, няма начин, ще успееш да я разбереш коя е.

Разхождахме се из парка на болницата и тя настъпи едно ако.

— Мама му стара!

— Маминке Роза, казвате лоши думи.

— Ей, дребосък, я си дръж плювалника, ще говоря както си искам.

— О, Маминке Роза!

— И си размърдай задника. Тук сме на разходка, не на състезание с охлюви.

Когато седнахме на една пейка да посмучем бонбони, я попитах:

— Ама как така говорите толкова ужасно?

— Професионална деформация, Оскарчо. В моя занаят щях да съм загубена, ако говорех прекалено деликатно.

— А какъв е вашият занаят?

— Няма да ми повярваш…

— Кълна се, че ще ви повярвам!

— Кечистка.

— Не ви вярвам!

— Кечистка! Наричаха ме Лангдокската удушвачка!

Оттогава, когато съм нещо смачкан и когато е сигурна, че никой не ни чува, Маминка Роза ми разказва за големите си битки: Лангдокската удушвачка срещу Лимузенската^[1] касапка, двайсетгодишната й борба с Дяволика Сенклер, една холандка, която имала снаряди вместо гърди, и най-вече за световната си купа срещу Ула-Ула, наречена Бухенвалдската кучка, която никога преди това не била побеждавана, дори и от Стоманените бедра, големия идол на Маминка Роза, когато била кечистка. Тези битки ме карат да мечтая, защото си представям моята приятелка, каквато е сега — дребничка и малко залитаща старица в розова престилка, да пердаши разни човекоядки, облечени в трика. Имам чувството, че това съм аз. Така ставам най-силният. И си отмъщавам.

Ха така, ако с всички тези подсказвания за Маминка Роза или за Лангдокската удушвачка, не се сещаш коя е Маминка Роза, ти, Дядо Боже, би трябвало да спреш да бъдеш Дядо Боже и да се пенсионираш. Мисля, че бях ясен, нали?

Да се върнем към моите работи.

С две думи, присаждането, което ми направиха, донесе много разочарования тук. Химиотерапията ми също носеше разочарования, но не беше толкова страшно, защото надеждите бяха в присаждането. Сега имам чувството, че докторите вече не знаят какво да предложат, направо жал да ти стане. Доктор Дюселдорф, когото мама намира за толкова красив, макар че според мен е малко дебеловежд, изглежда разстроен като Дядо Коледа, който си е свършил подаръците в торбата.

Обстановката се скапва. Говорих за това на приятеля ми Бекон. Всъщност, той не се казва Бекон, а Ив, но ние го нарекохме Бекон, защото това му отива много повече, като се има предвид, че целият е изпогорен.

— Бекон, имам чувството, че лекарите вече не ме обичат, потискам ги.

— Ти пък, Яйцеглавчо! Те, лекарите, нямат изхабяване. Непрекъснато бъкат от идеи какви операции да ти направят. Пресметнах, че дотук са ми обещали поне шест.

— Може би ги вдъхновяваш.

— Сигурно е така.

— Но защо не ми кажат просто, че ще умра?

И тук Бекон направи като всички в болницата — сякаш оглуша. Ако кажеш „смърт“ в една болница, никой не чува. Можеш да бъдеш сигурен, че ще се получи дупка във въздуха и хората ще заговорят за нещо друго. Бях направил този тест с всички. С изключение на Маминка Роза.

И тъй, тази сутрин исках да видя дали и тя ще си стъпи на ушите в този момент.

— Маминке Роза, имам чувството, че никой не ми казва, че ще умра.

Тя ме изгледа. Дали и тя ще направи като другите? Моля те, Лангдокска удушвачке, бъди силна и си запази слуха!

— Защо искаш да ти го казват, щом го знаеш, Оскаре?

Уф, тя поне чу.

— Маминке Роза, имам чувството, че си измислят някаква друга болница, а не тази, която е в действителност. Държат се, сякаш хората идват в болницата само да се излекуват. А пък те идват тук и за да умрат.

— Прав си, Оскаре. Мисля даже, че правим същата грешка и с живота. Забравяме, че животът е крехък, ронлив, мимолетен. Всички се правим на безсмъртни.

— Операцията ми е неуспешна, нали, Маминке Роза?

Маминка Роза не отговори. Това беше нейният начин да каже „да“. Когато вече беше сигурна, че съм разбрал, тя се наведе и ми рече с умолителен тон:

— Нищо не съм ти казала, разбира се. Закълни ми се.

— Заклевам се.

Замълчахме за миг, колкото да понаместим тези нови мисли.

— Оскар, ами ако вземеш да пишеш на Дядо Боже?

— О не, не и вие, Маминке Роза!

— Какво не и аз?

— Не и вие! Мислех си, че вие не сте лъжкиня.

— Но аз не те лъжа.

— Тогава защо ми говорите за Бог? Вече са ми спретвали номера с Дядо Коледа. Веднъж ми стига!

— Оскаре, няма никаква връзка между Дядо Боже и Дядо Коледа.

— Ами. Същото е. Промиване на мозъка и дъра-бъра!

— Представяш ли си аз, бившата кечистка, със сто и шейсет спечелени битки от общо сто шейсет и пет, и четирийсет и три от тях с нокаут, аз, Лангдокската удушвачка, представяш ли си аз да повярвам дори за секунда в Дядо Коледа?

— Не.

— Е, не вярвам в Дядо Коледа, но вярвам в Дядо Боже. Това е.

Като бял ден е ясно, че казано по този начин, всичко се променя.

— И защо да пиша на Дядо Боже?

— Ще се почувстваш по-малко сам.

— По-малко сам с някой, който не съществува?

— Накарай го да съществува.

Тя се наведе към мен.

— Всеки път, когато повярваш в него, той ще съществува малко повече. А ако си упорит, ще засъществува напълно. И тогава ще ти помогне.

— Какво ли пък мога да му напиша?

— Сподели с него мислите си. Мислите, които не казваш, са мисли, които тежат, вдълбават се, от тях натежаваш, вцепеняваш се, те задръстват мястото за нови мисли и някак те омърсяват. Ако не споделяш, ще се превърнеш в бунище за стари, смрадливи мисли.

— ОК.

— Пък и можеш да искаш от Дядо Боже по едно нещо на ден. Внимавай! Само по едно.

— Вашият Бог за нищо не става, Маминке Роза. С духа от лампата Аладин е имал право на три желания.

— Едно желание на ден е по-добре, отколкото три за цял живот, нали?

— ОК. Значи мога всичко да му поискам, така ли? Играчки, бонбони, количка…

— Не, Оскаре. Дядо Боже не е Дядо Коледа. Можеш да искаш само духовни неща.

— Например?

— Например: смелост, търпение, просветление.

— ОК. Ясно.

— Освен това, Оскаре, можеш да му подсказваш и добрини за другите.

— А, само с едно желание на ден — няма да се прецаквам, Маминке Роза, първо ще си го запазя за мен!

Това е. Тъй че, Дядо Боже, с това първо писмо ти разкрих донякъде начина на живот, който водя тук, в болницата, където сега ме възприемат като препятствие пред медицината, и бих искал да те помоля за едно просветление: дали ще се излекувам? Отговори ми с „да“ или „не“. Не е много сложно. „Да“ или „не“. Задраскай грешния отговор.

Целувки, до утре,

Оскар

П.П. Нямам ти адреса, как да направим?