Ерик-Еманюел Шмит
Господин Ибрахим и цветята на Корана (1)

На единайсет години счупих прасенцето и отидох при курвите.

Прасенцето ми беше порцеланова касичка с цвят на повърнато и с една цепнатина, която позволяваше на монетата да влезе, но не и да излезе. Баща ми беше избрал тази еднопосочна касичка, защото тя отговаряше на неговото разбиране за живота: парите са създадени, за да се съхраняват, а не за да се харчат.

В търбуха на прасенцето имаше двеста франка. Четири месеца работа.

Една сутрин, преди да тръгна за училище, баща ми беше казал:

— Мойсей, нещо не разбирам… липсват пари. Оттук нататък ще записваш в тетрадката в кухнята всичко, което харчиш за покупки.

Така значи, не ми стигаше, че ме навикват и в училище, и вкъщи, че пера, уча и влача торбите, не ми стигаше, че живея сам в един мрачен, пуст и безлюбовен апартамент и че съм по-скоро роб, отколкото син на един адвокат без дела и без жена, ами трябваше да ме пишат и крадец! Щом вече ме подозират, че крада, поне да го правя.

И тъй, в търбуха на прасенцето имаше двеста франка. Двеста франка беше цената на момиче от улица „Паради“. Цената на възмъжаването.

Първите ми поискаха личната карта. Въпреки гласа и теглото ми — бях едър като торба сладкиши — те се съмняваха в шестнайсетте години, които заявявах, сигурно ме бяха виждали как през последните години снова насам-натам и раста, увесен на мрежата със зеленчуците.

В края на улицата, под една арка, имаше една новичка. Закръгленка и хубавка като картинка. Показах й парите. Тя се усмихна.

— На шестнайсет си, така ли?

— Ми да, от тая сутрин.

Качихме се. Не можех да повярвам, тя беше на двайсет и две, истинска старица и беше цялата за мен. Обясни ми как трябва човек да се измие, а след това как се прави любов…

Естествено, аз вече знаех, но я оставих да обяснява, за да се чувства по-удобно, пък и харесвах гласа й, малко нацупен, малко унил. По време на акта едва не припаднах. Накрая тя ме погали мило по косата и каза:

— Трябва пак да дойдеш и да ми донесеш подаръче.

Това почти скапа радостта ми — бях забравил подаръчето. Готово, бях мъж, бях покръстен между женски бедра, краката едва ме държаха, така трепереха още, а вече започваха неприятностите — бях забравил прословутото подаръче.

Върнах се тичешком в апартамента, втурнах се в стаята си, огледах се какво най-ценно бих могъл да й подаря, а след това се завтекох пак към улица „Паради“. Момичето още беше под арката. Дадох й плюшеното си мече.

 

 

Някъде по същото време се запознах с господин Ибрахим.

Господин Ибрахим винаги е бил стар. Откак се помнеха, всички на улица „Бльо“ и на улица „Фобур Поасониер“ бяха виждали господин Ибрахим все в бакалничката му от осем сутринта до полунощ, сгърбен между касата и препаратите за миене, с единия крак на пътеката, а другия под кутиите с кибрит, сива престилка върху бялата риза, зъби от слонова кост под сухия мустак и очи като шамфъстък — зелено-кафяви, по-светли от тъмната кожа, цялата на петна от мъдрост.

Защото господин Ибрахим по общо мнение беше за мъдрец. Вероятно защото той поне от четирийсет години беше „арабинът“ в една еврейска уличка. Вероятно защото много се усмихваше, а малко говореше. Вероятно защото изглежда беше успял да убегне от обичайното щуране на смъртните, най-вече на парижките смъртни, като не шаваше много-много, сякаш присаден като калем на своето столче, и никога не подреждаше рафтовете пред когото и да било, а между полунощ и осем сутринта изчезваше незнайно къде.

И тъй, всеки ден пазарувах и приготвях яденето. Купувах само консерви. Ако ги купувах всеки ден, то не беше, за да са пресни, не, а защото баща ми оставяше пари само за деня, пък и по-лесно се готвеха!

Когато започнах да крада от баща ми, за да го накажа, че се усъмни в мен, почнах да крада и от господин Ибрахим. Малко ме беше срам, но за да преборя срама си, в мига, когато плащах, мислех много усилено:

„В края на краищата, той е просто арабин!“

Всеки ден гледах право в очите на господин Ибрахим и това ми придаваше смелост.

„В края на краищата, той е просто арабин!“

— Не съм арабин, Момо, идвам от Златния полумесец.

Насъбрах си покупките и излязох на улицата направо смачкан. Господин Ибрахим чуваше мислите ми! А щом чуваше мислите ми сигурно знаеше и че му задигам разни работи?

На другия ден не свих нито една кутия, а го попитах:

— Какво е Златният полумесец?

Признавам си, че цяла нощ си бях представял как господин Ибрахим лети сред звездно небе, яхнал рога на един златен полумесец.

— Това е названието на една област, която се простира от Анадола до Персия, Момо.

На другия ден, докато си вадех портмонето, добавих:

— Не се казвам Момо, а Мойсей.

На следващия ден той пък добави:

— Знам, че се казваш Мойсей, точно затова ти казвам Момо, за да не е толкова впечатляващо.

На другия ден, докато си броях стотинките, попитах:

— Е, какво ви е на вас? Мойсей е еврейско, не е арабско.

— Аз не съм арабин, Момо, аз съм мюсюлманин.

— А защо тогава хората ви казват „арабина на улицата“, щом не сте арабин?

— Момо, на езика на бакалите „арабин“ означава „отворено от осем сутрин до полунощ и дори в неделя“.

И тъй си вървеше разговорът. С по едно изречение на ден. Имахме време. Той, защото беше стар, а аз, защото бях млад. И крадях по една консерва през ден.

Мисля си, че щяха да ни трябват година или две, за да проведем едночасов разговор, ако не бяхме срещнали Бриджит Бардо.

Голяма суматоха на улица „Бльо“. Движението спряно. Улицата блокирана. Снима се филм.

Всичко живо от улиците „Бльо“, „Папийон“ и „Фобур Поасониер“, което има определен пол, е нащрек. Жените искат да видят дали е толкова красива, колкото се говори, а мъжете изобщо не мислят, защото изразът на мисълта им се е заклещил в ципа на дюкяна. Бриджит Бардо е тук! Оха, истинската Бриджит Бардо!

Застанах на прозореца. Гледам я и тя ми напомня за котката на съседите от четвъртия, дребна, красива котка, която обожава да се изтяга на слънце на балкона и която изглежда живее, диша и примижава единствено за да предизвиква възхищение. Като се вглеждам добре, установявам също, че наистина прилича на курвите от улица „Паради“, които се дегизират като Бриджит Бардо, за да привличат клиентите. И накрая, в пълен захлас виждам, че господин Ибрахим е излязъл на прага. За първи път — поне откакто аз съществувам — той беше станал от табуретката си.

След като погледах как дребното животинче Бардо се кипри пред камерите, се сещам за една красива русокоска, у която е моето мече и решавам да сляза при господин Ибрахим и да се възползвам от неговото невнимание, за да свия няколко консерви. Обаче катастрофа! Той се е върнал зад касата. Очите му се смеят, докато гледа Бардо над сапуните и щипките за пране. Никога не съм го виждал такъв.

— Женен ли сте, господин Ибрахим?

— Да, разбира се, че съм женен.

Той не беше свикнал да му задават въпроси.

В този момент можех да се закълна, че господин Ибрахим съвсем не е толкова стар, колкото хората си мислеха.

— Господин Ибрахим! Представете си, че сте на кораб с жена си и с Бриджит Бардо. Корабът потъва. Какво ще направите?

— Бас хващам, че жена ми може да плува.

Никога не бях виждал очи да се смеят така, тия негови очи се смеят с цяло гърло и вдигат адска врява.

Изведнъж настава бъркотия, а господин Ибрахим застива в „мирно“ — Бриджит Бардо влиза в бакалията.

— Добър ден, господине, да имате вода?

— Разбира се, госпожице.

И тук се случва невъобразимото: господин Ибрахим отива да й донесе бутилка минерална вода от етажерката.

— Благодаря, господине. Колко ви дължа?

— Четирийсет франка, госпожице.

На Бриджитката направо и се стъжни. На мен също. По онова време бутилка вода струваше два франка, не четирийсет.

— Не знаех, че по този край водата е такава рядкост.

— Не водата е рядкост, госпожице, а истинските звезди.

Той го казва така чаровно и с толкова неустоима усмивка, че Бриджит Бардо леко се изчервява, изважда четирийсет франка и си тръгва.

Аз не мога да се освестя.

— Ама и вие сте един нахакан, господин Ибрахим.

— Ами, малки ми Момо, все пак трябва да си изплатя всички консерви, които ти ми свиваш.

От този ден станахме приятели.

Вярно, че оттук нататък бих могъл да свивам консерви от другаде, но господин Ибрахим ме закле:

— Момо, ако трябва да продължиш да крадеш, идвай и кради при мен.

Пък и през следващите дни господин Ибрахим ме научи на сума ти номера, с които да щипвам пари от баща ми: да му поднасям стария хляб от предната или по-предната вечер, затоплен във фурната; малко по малко да добавям цикория в кафето му; да използвам по два пъти пакетчетата чай; да разреждам божолето, което обикновено пиеше, с вино от по три франка и като венец, голямата идея, истинската, тази, която доказваше, че господин Ибрахим е цар на тормоза — да заместя пастета му с кучешки.

Благодарение на намесата на господин Ибрахим светът на възрастните се беше пропукал и вече не ми издигаше онази гладка стена, в която се блъсках преди, а една ръка се протягаше през пукнатината.

Отново бях спестил двеста франка и пак можех да си докажа, че съм мъж.

На улица „Паради“ тръгнах право към арката, където стоеше новата собственичка на моето мече. Носех й една мида, която ми бяха подарили, истинска мида, която идваше от морето, от истинското море.

Момичето ми се усмихна.

В този момент от уличката изскочиха един мъж, който тичаше като мишка, и една курва, която го преследваше с викове:

— Крадец! Чантата ми! Крадец!

Без да се колебая нито миг, протегнах крак напред. Крадецът се просна няколко метра по-натам. Скочих върху него.

Крадецът ме погледна, видя, че съм само дете, усмихна се и се накани да ме напердаши, но понеже момичето влетя в улицата с все по-силни писъци, той скочи на крака и си плю на петите. За щастие, виковете на курвата ми бяха послужили за мускули.

Тя приближи, като залиташе на високите си токове. Аз й подадох чантата, а тя я притисна щастливо до пищната си гръд, която умееше толкова хубаво да стене.

— Благодаря ти, малкия. Какво мога да направя за теб? Искаш ли да ти подаря един тек?

Тя беше стара. Сигурно към трийсетте. Но, както господин Ибрахим винаги ми беше казвал, не бива да обиждаме жените.

— ОК.

И се качихме. Собственичката на моето мече изглеждаше засегната, че нейната колежка ме задигна от нея. Когато минахме пред нея, тя ми пошепна в ухото:

— Ела утре. И аз ще ти пусна безплатно.

Аз не чаках до другия ден…

Господин Ибрахим и курвите правеха живота ми с баща ми още по-труден. Бях започнал да върша нещо отвратително и шеметно: сравнения. Винаги ми беше студено, когато бях до баща ми. С господин Ибрахим беше по-топло и по-светло.

Гледах високата и дълбока наследствена библиотека и всички книги, които се предполагаше, че съдържат есенцията на човешкия дух, всички закони и цялата висша философия, гледах ги в мрака — „Мойсей, дръпни пердетата, от светлината подвързиите избледняват“, — а след това гледах как баща ми чете в креслото си, ограден от кръга на лампиона, който осветяваше като жълта съвест страниците на книгата. Той беше затворен сред зидовете на своето мълчание и не ми обръщаше повече внимание, отколкото на куче — всъщност мразеше кучетата — и дори не се изкушаваше да ми подхвърли някой кокал от своето знание. Ако вдигнех малко шум…

— О, извинявай.

— Млъкни, Мойсей. Чета. Знаеш, че работя…

Работя, това е велика дума, абсолютното оправдание…

— Извинявай, татко.

— О, добре, че брат ти Попол не беше такъв.

Попол, това е другото име на моята невзрачност. Всеки път, когато правех нещо не както трябва, баща ми ми хвърляше в лицето името на по-големия ми брат, Попол. „Попол беше много прилежен в училище. Попол обичаше математиката и никога не цапаше ваната. Попол не пишкаше край тоалетната. Попол толкова обичаше да чете книгите, които татко обича.“

Всъщност, не беше чак толкова зле, че майка ми беше заминала с Попол малко след моето раждане, защото без друго ми беше трудно да се боря със спомена, а ако трябваше и да живея до едно живо съвършенство като Попол, това щеше да е непосилно за мен.

— Татко, мислиш ли, че Попол щеше да ме обича?

Баща ми ме изглежда, по-скоро ме дешифрира, смаяно.

— Що за въпрос?

Ето го отговорът, който чаках: Що за въпрос!

Бях се научил да гледам хората през очите на баща ми. Недоверчиво и презрително… Да говоря с бакалина арабин, макар и да не беше арабин — защото „на езика на бакалите «арабин» означава отворен нощем и в неделя“ — и да правя услуги на курвите, това бяха все неща, които подреждах в едно тайно чекмедже на ума си, а официално не беше част от моя живот.

— Защо никога не се усмихваш, Момо? — попита ме господин Ибрахим.

Този въпрос беше истински юмрук, кален номер, не бях подготвен за него.

— Усмивката е за богаташите, господин Ибрахим. Аз нямам средства.

И точно тогава, за да ми направи скомина, той започна да се усмихва.

— И си мислиш, че аз съм богат, така ли?

— Винаги имате банкноти в касата. Не познавам никой друг, който да има толкова банкноти по цял ден.

— Но банкнотите ми служат, за да плащам стоката, а също и за наема. Знаеш ли, в края на деня ми остава съвсем малко.

И се заусмихва още по-широко, сякаш за да ме подразни.

— Гос’ин Ибрахим, когато казвам, че усмивката е за богаташи, искам да кажа, че е за щастливите.

— А, ей тука грешиш. Точно усмивката прави човека щастлив.

— Да, бе.

— Опитай.

— Да, бе, казах.

— И все пак ти се държиш учтиво, нали, Момо?

— Налага се, иначе валят шамари.

— Да си учтив е добре. Да си любезен е по-добре. Опитай да се усмихнеш и ще видиш.

Ами в края на краищата, щом господин Ибрахим ме моли така мило и кротичко ми побутва една консерва свинско със зеле, да взема да опитам…

На другия ден се държах направо като болен, на когото през нощта са били някаква инжекция: хилех се на всички.

— Не, госпожо, извинете ме, но не разбрах упражнението по математика.

И прас: усмивка!

— Не успях да го направя!

— Добре, Мойсей, ще ти го обясня пак.

Чудо невиждано. Никакво викане, никакви предупреждения. Нищичко.

В стола…

— Може ли още малко кестенов крем?

И прас: усмивка!

— Да, с извара…

И си го получих.

По физическо си признах, че съм си забравил кецовете.

И прас: усмивка!

— Но не бяха изсъхнали, господине… Даскалът се разсмя и ме потупа по рамото. Като пиян съм. Вече нищо не ми се опира.

Господин Ибрахим ми даде абсолютното оръжие. Разстрелвам целия свят с усмивката си. Спряха да се отнасят с мен като с досадник.

Щом се върнах от гимназията, изтичах на улица „Паради“. Питам най-красивата курва, една висока негърка, която винаги ми е отказвала.

— Ей!

И прас: усмивка!

— Ще се качим ли?

— Имаш ли шестнайсет?

— Разбира се, че съм на шестнайсет години, ехе, откога!

И прас: усмивка!

— Качваме се.

После, докато се обличам, й разказвам, че съм журналист и че пиша голяма книга за проститутките…

И прас: усмивка!

… и че имам нужда тя да ми разкаже малко от живота си, ако иска.

— Наистина ли? Ти си журналист?

Прас: усмивка!

— Да, всъщност съм студент по журналистика…

Тя ми говори. Гледам как гърдите й леко се полюшват, когато мърда. Не смея да вярвам. Една жена говори, на мен. Една жена. Усмивка. Тя говори. Усмивка. Тя говори.

Вечерта, когато баща ми се връща, му помагам да си свали шлифера, както винаги, и се плъзвам пред него, на светлото, за да съм сигурен, че ще ме види.

— Вечерята е готова.

И прас: усмивка!

Той ме гледа учудено.

Продължавам да се усмихвам. В края на деня е уморително, но се държа.

— Някоя глупост ли си направил?

И тук усмивката ми изчезна.

На десерта опитвам отново.

Прас: усмивка!

Той ме разглежда с известна неловкост.

— Я се приближи — казва ми.

Усещам, че усмивката ми ще спечели. Хоп, нова жертва. Приближавам. Може би ще ме прегърне? Веднъж ми каза, че Попол много обичал да го прегръща и че бил много гальовно момче. Може пък Попол да е разбрал номера с усмивката още по рождение? Или пък майка ми да е имала време да научи Попол на това.

Съвсем близо съм до баща ми, до рамото му съм. Миглите му примигват над очите. А аз се усмихвам до разчекване.

— Ще трябва да ти сложим шина. Не бях забелязал, че зъбите ти стърчат напред.

От онази вечер ми стана навик да ходя при господин Ибрахим през нощта, щом баща ми си легнеше.

— Аз съм виновен, ако бях като Попол, баща ми щеше да ме заобича по-лесно.

— Откъде знаеш? Попол е заминал.

— Е, и?

— Може би не е понасял баща ти.

— Мислите ли?

— Нали е заминал. Това е доказателство.

Господин Ибрахим ми даде жълтите стотинки, за да ги правя на фишеци. Това ме поуспокои.

— Вие познавахте ли Попол? Господин Ибрахим, вие познавахте ли Попол? Какво знаете за Попол?

Той тресна касата, сякаш да й попречи да говори.

— Момо, ще ти кажа нещо: сто пъти те предпочитам пред Попол.

— Така ли?

Бях много доволен, но не исках да го покажа. Стисках юмруци и малко се зъбех. Трябваше да защитавам семейството.

— Внимание, не ви позволявам да говорите лошо за брат ми. Какво имахте против Попол?

— А, Попол си беше добър, много добър. Но, ще ме извиниш, предпочитам Момо.

Бях добра душа и го извиних.

Една седмица по-късно господин Ибрахим ме изпрати при един негов приятел, зъболекаря от улица „Папийон“. Да, господин Ибрахим имаше дълга ръка. А на другия ден ми рече:

— Момо, усмихвай се по-малко, това е достатъчно. Не, майтапя се… Приятелят ми ме увери, че зъбите ти нямат нужда от шина.

Той наведе към мен своите смеещи се очи.

— Представяш ли си как отиваш на улица „Паради“ с желязо в устата, коя ще ти повярва, че си на шестнайсет?

Право в десетката, господин Ибрахим. Така че този път аз му поисках монети, за да си подредя мислите.

— Откъде знаете всичко това, господин Ибрахим?

— Аз не знам нищо. Знам само онова, което е в моя Коран.

Направих още няколко фишека.

— Момо, много е добре да се ходи при професионалистки. Първият път винаги трябва да се отиде при професионалистки, жени, които добре познават занаята. След това, когато си докараш усложнения, чувства разни, можеш да се задоволиш и с аматьорки.

Почувствах се по-добре.

— Ами вие ходите ли понякога на улица „Паради^[1]“?

— Раят е отворен за всички.

— О, вие се гъбаркате с мен, господин Ибрахим, няма сега да ми кажете, че на вашата възраст още ходите там.

— Защо? Да не би да е запазена територия за малолетни?

Тук усетих, че съм изтърсил глупост.

— Момо, какво ще кажеш да се поразходиш с мен?

— Ами. Че вие вървите ли понякога, господин Ибрахим?

Ето че пак плеснах дивотия. Затова прибавих една голяма усмивка.

— Не, искам да кажа, че съм ви виждал все на табуретката.

Както и да е, бях много доволен.

На другия ден господин Ибрахим ме разведе из Париж, красивия Париж, онзи от снимките, туристическите. Вървяхме по кея на Сена, която не тече съвсем направо.

— Погледни, Момо, Сена обожава мостовете, тя е като жена, луда по гривни.

След това повървяхме из градините на „Шанз-Елизе“, между театрите и куклената сцена. После по улица „Фобур Сент-Оноре“, където е пълно с магазини, които носят Маркови имена — „Ланвен“, „Ермес“, „Сен-Лоран“, „Карден“… тия огромни и празни магазини бяха много смешни, сравнени с бакалницата на господин Ибрахим, която не беше по-голяма от една баня, но нямаше и милиметър неизползвано пространство и в която човек можеше да намери наредени от пода до тавана, от рафт на рафт, на три реда и четири дълбочини, всички продукти от първа, втора… и даже трета необходимост.

— Щура работа, господин Ибрахим, колко бедни са магазините на богатите. Вътре няма нищо.

— Това е то, луксът, Момо, нищо на витрината, нищо в магазина, всичко в цената.

Приключихме с тайните градини на Пале Роаял, където господин Ибрахим ме черпи сок от изцеден лимон и се върна към легендарната си неподвижност на една табуретка в бара, като сръбваше бавно анасонов ликьор.

— Сигурно е много гот да живееш в Париж.

— Но ти живееш в Париж, Момо.

— Не, аз живея на улица „Бльо“.

Гледах го как се радва на анасоновата напитка.

— Мислех, че мюсюлманите не пият алкохол.

— Да, обаче аз съм суфист.

В този момент усетих, че ставам недискретен и че господин Ибрахим не иска да ми говори за болестта си, а и в края на краищата това си беше негово право, затова докато се прибирахме към улица „Бльо“, мълчах.

Вечерта отворих „Ларуса“ на баща ми. Трябва да съм бил много притеснен за господин Ибрахим — защото речниците винаги са ме разочаровали. „Суфизъм: мистично течение в исляма, появило се през VIII век. То се противопоставя се на легализма и акцентира върху вътрешната религия“.

Ето, пак! Речниците обясняват добре само думите, които вече знаем.

Всъщност суфизмът не бил болест, което малко ме поуспокои, а начин на мислене — макар че има и начини на мислене, които също са болест, както често казваше господин Ибрахим. След което се втурнах в проучване, за да схвана всички думи от определението. От всичко това излизаше, че господин Ибрахим с неговия анасонов ликьор вярва в Бога по мюсюлманския начин, но по начин, който е на ръба на контрабандата, защото „се противопоставя на легализма“, което ми даде материал за размисъл… защото ако легализмът беше „грижа стриктно да се спазва законът“, както казваха тия от речника… значи онова означаваше неща поначало обидни, а именно, че господин Ибрахим е непочтен, тоест, че моите познанства не са препоръчителни. Но същевременно, ако да спазваш закона, означаваше да бъдеш адвокат като баща ми, да имаш сивкав тен и толкова тъжен дом, предпочитах да бъда с господин Ибрахим срещу легализма. Пък и тези от речника добавяха, че суфизмът е създаден от двама някакви от стари времена: ал Халадж и ал Газали, които, заради имената, ми се струваше като да живеят в таванските слугински стаи в дъното на двора, или във всеки случай на улица „Бльо“, и уточняваха, че това е вътрешна религия, а колкото до това, господин Ибрахим със сигурност беше дискретен, в сравнение с всички евреи от улицата, той наистина беше дискретен.

По време на вечеря не можах да се въздържа и попитах баща ми, който тъкмо набиваше агнешко рагу, което, защо ли, много приличаше на кучешка консерва.

— Татко, ти вярваш ли в Бога?

Той ме изгледа. След това рече бавно:

— Доколкото виждам, ставаш мъж.

Не виждах никаква връзка. Дори за момент се запитах дали някой не ме беше изпортил, че ходя при момичетата от улица „Паради“. Но той добави:

— Не, никога не успях да повярвам в Бога.

— Никога не си успял ли? Защо? За това трябват особени усилия, така ли?

Той погледна мрака на апартамента около себе си.

— За да повярва човек, че всичко това има някакъв смисъл ли? Да. Трябват големи усилия.

— Но, татко, ние сме евреи, така де, аз и ти.

— Да.

— Това да си евреин, няма никаква връзка с Бога, така ли?

— За мен вече няма. Да си евреин означава просто да имаш памет. Лоша памет.

И в този момент наистина изглеждаше като човек, който се нуждае от шепа аспирини. Може би защото беше проговорил, то един път не е навик. Стана и веднага отиде да си легне.

Няколко дни по-късно се върна още по-блед от обикновено. Започнах да се чувствам виновен. Рекох си, че откакто го тъпча с какви ли не лайна, сигурно съм му разбил здравето.

Той седна и ми направи знак, че иска да ми каже нещо.

— Уволниха ме, Мойсей. Не ме искат повече в кантората, където работя.

Честно казано, не бях много изненадан, че не искат да работят с баща ми — сигурно е докарвал престъпниците до депресия — но в същото време никога не си бях представял, че един адвокат може да престане да бъде адвокат.

— Ще трябва да си търся работа. Другаде. Ще се наложи да позатегнем коланите, сине.

И отиде да си легне. Явно не го интересуваше какво мисля аз по въпроса.

Слязох да видя господин Ибрахим, който се усмихваше и ядеше шамфъстък.

— Как го правите това да бъдете винаги щастлив, господин Ибрахим?

— Знам какво има в моя Коран.

— Може би трябва някой ден да ви задигна Корана. Но това не се прави, когато човек е евреин.

— Ха, че какво означава за теб да си евреин, Момо?

— Ами не знам. За баща ми това е по цял ден да бъдеш в депресия. А за мен… е просто нещо, което ми пречи да бъда нещо друго.

Господин Ибрахим ми подаде един фъстък.

— Нямаш добри обувки, Момо. Утре ще отидем да ти купим обувки.

— Да, обаче…

— Човек прекарва времето си само на две места: или в леглото, или в обувките си.

— Нямам пари, господин Ибрахим.

— Ще ти ги купя аз. Подарък от мен. Момо, имаш си само два крака и трябва да се грижиш за тях. Ако обувките ти убиват, значи трябва да ги смениш. Защото няма да можеш да си смениш краката!

На другия ден, когато се върнах от училище, на пода в тъмния ни коридор открих една бележка. Не знам защо, но при вида на почерка на баща ми, сърцето ми веднага започна да блъска като лудо:

„Мойсей,

Прощавай, заминавам. В мен няма нищо, което да ме прави баща. Попо…“

Тук беше задраскано. Сигурно пак е искал да ми плесне нещо за Попол. От типа: „С Попол можех и да успея, но с теб не“ или пък „Попол ми даваше сили и енергия да бъда баща, но не и ти“, с една дума, някаква гадост, която го е досрамяло да напише. Но аз се досещах за смисъла, много благодаря.

„Може би някой ден ще се видим пак, по-късно, когато пораснеш. Когато няма да ме е толкова срам и ти ще си ми простил. Сбогом.“

Ха, така, сбогом!

„П.П. На масата са всички пари, които са ми останали. Ето списък на хората, които трябва да предупредиш за моето заминаване. Те ще се погрижат за теб.“

Следваше списък от четири непознати за мен имена.

Решението ми беше взето. Щеше да се наложи да се преструвам.

И дума не можеше да става да приема, че са ме зарязали. Зарязан на два пъти — веднъж от майка ми при раждането и втори път през юношеството от баща ми. Ако хората разберяха това, вече никой нямаше да ми даде шанс. Какво ли ми беше толкова ужасното? Какво у мен правеше обичта невъзможна? Решението ми беше безвъзвратно: щях да се правя, че баща ми е тук. Щях да накарам хората да мислят, че той живее тук, храни се тук, че все така споделя с мен дългите скучни вечери.

Не чаках нито миг и слязох в бакалницата.

— Господин Ибрахим, баща ми трудно храносмила. Какво да му дам?

— „Ферне Бранка“, Момо. Ето, останал ми е един блистер.

— Благодаря, качвам се да му го дам.

С парите, които ми беше оставил, можех да изкарам един месец. Научих се да имитирам подписа му, за да изпращам писма или да отговарям на училището. Продължих да готвя за двама, всяка вечер слагах и неговия прибор срещу себе си, само че в края на вечерята, изсипвах неговата порция в мивката.

По няколко вечери в седмицата, заради съседите отсреща, сядах в неговото кресло, с неговия пуловер и неговите обувки, с малко брашно по косата и се опитвах да чета един съвсем новичък Коран, който ми беше подарил господин Ибрахим, защото го бях помолил за това.

В училище си казах, че нямам и секунда за губене, трябваше да се влюбя. Нямах особен избор, като се има предвид, че училището не беше смесено, тъй че всички бяхме влюбени в дъщерята на портиера, Мириам, която макар и само на тринайсет, бързо беше разбрала, че царува над триста загорели пубертети. Започнах да я ухажвам страстно, като удавник.

Прас: усмивка!

Трябваше да си докажа, че някой може да ме обича и да накарам света да го разбере, преди да се е усетил, че дори родителите ми, единствените хора, длъжни да ме изтърпят, бяха предпочели да избягат.

Разказах на господин Ибрахим свалката си с Мириам. Той ме слушаше с усмивчицата на човек, който знае края на историята, но се правех, че не я виждам.

— А как е баща ти? Вече не го виждам сутрин…

— Много работа има. С новата служба трябва да тръгва много рано сутрин.

— Така ли? А не е ли бесен, че четеш Корана?

— Така или иначе, се крия… пък и не разбирам кой знае колко от него.

— Когато човек иска да научи нещо, той не взема някаква си книга, ами говори с някого. Не вярвам в книгите.

— Обаче, господин Ибрахим, вие сам винаги ми казвате, че знаете какво…

— Да, че знам какво има в моя Коран… Момо, иска ми се да видя морето. Дали да не отидем в Нормандия. Тръгваш ли с мен?

— О, наистина ли?

— Ако баща ти се съгласи, разбира се.

— Ще се съгласи.

— Сигурен ли си?

— Казвам ви, че ще се съгласи!

Когато пристигнахме във фоайето на „Гранд хотел“ в Кабур, силите ми привършиха и се разплаках. Плаках два, три часа и не успявах да си поема въздух.

Господин Ибрахим ме гледаше как плача. Той търпеливо чакаше да заговоря. Накрая успях да произнеса:

— Прекалено е хубаво тук, господин Ибрахим, прекалено е хубаво. Не е за мен. Аз не заслужавам толкова.

Господин Ибрахим се усмихна.

— Красотата, Момо, е навсякъде. Накъдето и да обърнеш очи. Това е в моя Коран.

След това повървяхме край морето.

— Знаеш ли, Момо, човекът, на когото Господ не е разкрил живота направо, на него една книга няма да му го разкрие.

Аз му говорех за Мириам, говорех му много за нея, защото исках да избегна да говоря за баща ми. След като ме прие в кръга на претендентите си, Мириам започна да ме отхвърля като неподходящ кандидат.

— Няма значение — каза господин Ибрахим. — Твоята любов към нея си е твоя. Тя ти принадлежи. Даже да ти откаже, не може да промени нищо. Тя просто не се възползва от нея, това е. Онова, което даваш, Момо, то си е завинаги твое, онова, което пазиш, е загубено завинаги!

— Но вие имате жена, нали?

— Да.

— А защо не сте с нея тук?

Той посочи морето с пръст.

— Наистина е английско море, зелено и сиво, това не са нормалните цветове за водата, тук тя сякаш говори с акцент.

— Не ми отговорихте за жена си, господин Ибрахим. За вашата жена?

— Момо, липсата на отговор вече е отговор.

Всяка сутрин господин Ибрахим ставаше пръв. Отиваше до прозореца, вдъхваше светлината и правеше гимнастика бавно — всяка сутрин, през целия си живот — гимнастика. Той беше невероятно гъвкав и от възглавницата си, щом открехнех очи, виждах младия, тънък и безгрижен младеж, който той сигурно е бил преди много време.

Най-голямата ми изненада беше, когато един ден в банята открих, че господин Ибрахим е обрязан.

— И вие ли, господин Ибрахим?

— И мюсюлманите като евреите, Момо. Това е жертвоприношението на Авраам: той протяга детето си към бога и му казва, че може да го вземе. Малкото парченце кожа, което ни липсва, е знакът на Авраам. При обрязването бащата трябва да държи сина си, бащата въздава собствената си болка като спомен от жертвоприношението на Авраам.

С господин Ибрахим си давах сметка, че евреите, мюсюлманите и дори християните са имали сума ти общи велики мъже, преди да се захванат да се млатят едни-други. Това не ме засягаше, но ми ставаше някак хубаво.

След завръщането ни от Нормандия, когато се прибрах в празния и тъмен апартамент, не се чувствах различен, не, а открих, че светът може да бъде различен. Рекох си, че мога да отворя прозорците, че стените може да бъдат по-светли, казах си, че не съм длъжен да запазя тия мебели, които миришеха на минало, не на красиво минало, не, на вехто минало, на кисело, като стар парцал.

Свърших парите. Започнах да разпродавам книги на цели купчини на букинистите от кейовете на Сена, които открих благодарение на господин Ибрахим по време на разходката ни. Всеки път, когато продадях някоя книга, се чувствах малко по-свободен.

Баща ми беше изчезнал преди три месеца. Все така се преструвах, готвех за двама, и, много странно, господин Ибрахим ми задаваше все по-малко въпроси за него. Отношенията ми с Мириам затъваха все повече, но ми даваха добър повод за нощни разговори с господин Ибрахим.

Понякога вечер сърцето ми се свиваше. То е защото си мислех за Попол. Сега, когато баща ми вече не беше тук, исках да се запозная с Попол. Със сигурност щях да го изтърпя по-леко, защото вече не ми го хвърляха в лицето като антитеза на моята невзрачност. Често си лягах с мисълта, че някъде в света има един красив и съвършен брат, когото не познавах и когото един ден може би щях да срещна.

Една сутрин полицията потропа на вратата. Крещяха като по филмите:

— Отворете! Полиция!

Рекох си: това е, край, прекалено много лъгах и сега ще ме арестуват.

Сложих си един халат и отключих всички ключалки. Изглеждаха далеч не толкова зли, колкото си мислех, и дори най-учтиво ме попитаха дали може да влязат. Вярно е също, че и аз предпочитах да се облека, преди да тръгна към затвора.

В хола полицаят ме хвана за ръката и учтиво ми каза:

— Момчето ми, имаме лоша новина за вас. Баща ви е мъртъв.

Не знам кое ме порази повече в този момент — смъртта на баща ми или това, че полицаят ми говори на „вие“. Във всеки случай се срутих в едно кресло.

— Хвърлил се е под влака недалеч от Марсилия.

Това също беше странно — да идеш до Марсилия, за да направиш това! Ами че влакове има навсякъде. Толкова, ако не и повече, има и в Париж. Честна дума, никога нямаше да разбера баща ми.

— Всичко показва, че баща ви е бил отчаян и че доброволно е сложил край на живота си.

Един баща, който се самоубива, не беше нещо, което да ме накара да се почувствам по-добре. Чудех се дали в крайна сметка не предпочитам баща, който ме зарязва, така поне можех да си въобразявам, че е разкъсван от угризения.

Полицаите сякаш разбираха моето мълчание. Те огледаха празната библиотека и зловещия апартамент около себе си и сигурно си казваха, че, уф, след няколко минути ще да си тръгнат оттук.

— Кого трябва да предупредим, моето момче?

И тук най-сетне реагирах както трябва. Станах и отидох да донеса списъка с четирите имена, които ми беше оставил на тръгване. Инспекторът го сложи в джоба си.

— Ще ви поверим на Социалните грижи.

След това се приближи до мен с очи като на бито куче и разбрах, че ще ми отвърти някой гаден номер.

— А сега трябва да ви помоля нещо деликатно — трябва да разпознаете тялото.

Това ми подейства като аларма. Започнах да вия, сякаш някой беше натиснал някакво копче. Полицаите се защураха край мен и сякаш търсеха копчето за изключване. Обаче нямаше начин, копчето за прекъсване бях аз, а аз не можех да спра.

Господин Ибрахим беше съвършен. Като чу писъците ми, той се качи, веднага разбра какво е положението и каза, че самият той ще отиде до Марсилия, за да разпознае тялото. Отначало полицаите се дърпаха, понеже той наистина изглеждаше като арабин, но аз отново заизвивах и те приеха предложението на господин Ибрахим.

След погребението попитах господин Ибрахим:

— От колко време знаехте за баща ми, господин Ибрахим?

— От Кабур. Но, знаеш ли, Момо, ти не бива да се сърдиш на баща си.

— Така ли? Ама моля ви се! Един баща, който ми съсипва живота, който ме зарязва и който накрая се самоубива, е страхотен капитал от доверие за цял живот. А на всичкото отгоре не бива и да му се сърдя, така ли?

— Твоят баща нямаше пример пред себе си. Той загуби родителите си твърде рано, защото нацистите ги откараха, и са умрели някъде по лагерите. Баща ти не можеше да се отърси от мисълта, че е избегнал всичко това. Той неслучайно свърши под влака.

— Така ли, и защо?

— Неговите родители са били откарани с влак, за да умрат. Може би оттогава насам той е търсел своя влак… Ако нямаше сили да живее, то не беше заради теб, Момо, а заради всичко, което е било или не е било преди теб.

След това господин Ибрахим ми напъха някакви банкноти в джоба.

— Ето, иди на улица „Паради“. Момичетата се чудят къде е твоята книга за тях…

Започнах да променям всичко в апартамента на улица „Бльо“. Господин Ибрахим ми даваше кутии с боя и четки. Даваше ми също и съвети как да побъркам социалната работничка и да печеля време.

Един следобед, когато бях отворил всички прозорци, за да проветря от акрилните бои, една жена влезе в апартамента. Не знам защо, но от притеснението и от колебанието й, от начина, по който не смееше да мине покрай стълбите и избягваше петната по пода, веднага се досетих коя е.

Направих се, че съм вглъбен в работа.

Накрая тя леко се покашля.

Направих се на изненадан:

— Кого търсите?

— Търся Мойсей — рече майка ми.

Интересно колко трудно й беше да произнесе това име, сякаш й засядаше на гърлото.

Направих си удоволствието да я избудалкам.

— Вие коя сте?

— Аз съм майка му.

Горката жена, жал ми е за нея. В едно такова състояние е. Сигурно адски се е насилила, за да дойде тук. Гледа ме втренчено, като се опитва да разгадае чертите ми. И се бои, ужасно се бои.

— Ами ти кой си?

— Аз ли?

Аз пък искам да си правя кефа. Няма за какво човек да изпада в някакви състояния, и то тринайсет години по-късно.

— Казват ми Момо.

Лицето й се сгърчва.

Добавям през смях:

— Това е умалително от Мохамед.

Тя става по-бяла от белите ми корнизи.

— Така ли? Не си ли Мойсей?

— А, не, не се бъркайте, госпожо. Аз съм Мохамед.

Тя преглъща. Всъщност не е чак толкова недоволна.

— А тук няма ли момче, което се казва Мойсей?

Имам желание да й отговоря: не знам, вие сте негова майка, вие би трябвало да знаете. Но в последния момент се отказвам, защото горката жена изглежда едва се държи на краката си. Вместо това й спретвам мила малка лъжа.

— Мойсей замина, госпожо. Писна му тук. Нямаше хубави спомени.

— Така ли?

Хм, чудя се дали ми вярва. Не ми изглежда убедена. Може би в края на краищата не е чак толкова тъпа.

— Кога ще се върне?

— Не знам. Когато тръгваше, ми каза, че иска да открие брат си.

— Брат си ли?

— Да, Мойсей има брат.

— Така ли?

Изглежда напълно объркана.

— Да, брат му Попол.

— Попол ли?

— Да, госпожо, по-големия му брат Попол!

Чудя се дали не ме смята за чалнат. Или пък наистина вярва, че съм Мохамед?

В този момент аз пък започвам да се чувствам зле.

Тя вижда това и толкова силно залита, че се прислонява в едно кресло, а и аз правя същото.

Гледаме се мълчаливо и почти се задушаваме от киселата миризма на акрилната боя. Тя ме изучава и не й убягва нито едно мое мигване.

— Кажи ми, Момо…

— Мохамед.

— Кажи ми, Мохамед, ще видиш ли отново Мойсей?

— Възможно е.

Казах това с небрежен тон, дори аз съм смаян колко небрежен е тонът ми. Тя ме гледа право в очите. Може и жив да ме одере ако иска, но нищичко няма да ми измъкне, толкова съм уверен в себе си.

— Ако някой ден видиш Мойсей, кажи му, че когато се омъжих за баща му, бях много млада и че се омъжих за него, само за да си тръгна от вкъщи. Никога не съм обичала бащата на Мойсей. Но бях готова да обичам Мойсей. Само че срещнах друг мъж. Баща ти…

— Моля?

— Искам да кажа неговият баща, на Мойсей, ми рече: Тръгвай и ми остави Мойсей, ако ли не… И аз си тръгнах. Предпочетох да започна живота си отначало, живот, в който има щастие.

— Със сигурност е по-добре.

Тя свежда очи.

Приближава се до мен. Усещам, че й се иска да ме прегърне. Правя се, че не разбирам.

Тя ме пита умолително:

— Ще кажеш ли това на Мойсей?

— Възможно е.

Същата вечер отидох при господин Ибрахим и му рекох през смях:

— Кога ще ме осиновите, господин Ибрахим?

А той отговори, също през смях:

— О, още утре, ако искаш, малки ми Момо!