Харуки Мураками
Преследване на дива овца (8)

8.
Сега вече странният мъж

Било единайсет сутринта, когато мъжът дошъл. За малка фирма като нашата има два вида единайсет сутринта. Или се скъсваме от работа, или се скъсваме от безделие. Без средни положения. И така, в единайсет сутринта или вдигаме безсмислена пушилка, или се отдаваме на безсмислени мечти. В случай че трябва да свършим междувременно нещо дребно — ако изобщо съществува такъв звяр, — го отлагаме за следобеда.

Мъжът дошъл във втория вид в единайсет часа сутринта. При това безделието било пълно. Първата половина на септември беше страшна лудница, след това нямахме никаква работа. След едномесечно отлагане трима излязохме най-после в летен отпуск, но и без нас останалите колеги не правели друго, освен да острят моливи и да вършат други такива вълнуващи неща. Съдружникът ми отишъл до банката да тегли пари, а друг от колегите отскочил до съседния магазин за аудиоапаратура, за да послуша току-що получените грамофонни плочи. Секретарката била оставена да вдига телефона, докато разлиства страниците с „Есенни прически“ в едно женско списание.

Мъжът отворил беззвучно вратата на офиса и пак беззвучно я затворил. Не че полагал съзнателни усилия да се движи тихо. Това си му било втора природа. До степен секретарката изобщо да не го усети. Мъжът вече бил отишъл чак при бюрото й и се взирал в нея, когато тя го забелязала.

— Има един въпрос, който бих искал да обсъдя с вашия работодател — обяснил мъжът.

Говорел така, сякаш прокарвал ръка в бяла ръкавица по плота на маса. Очите му били прекалено пронизващи за клиент, облеклото му — прекалено изискано за данъчен инспектор, видът му — прекалено интелектуален за полицай. Но секретарката така и не се сетила какъв друг би могъл да бъде посетителят. Човекът — самото изтънчено въплъщение на неприятностите, надвиснали над нея, бил изникнал сякаш от дън земя.

— Съжалявам, но в момента той отсъства — отвърнала тя, след като затворила рязко списанието. — Каза, че ще се върне след трийсетина минути.

— Ще почакам — оповестил мъжът, без да се колебае и миг.

Явно го бил решил предварително.

Секретарката се подвоумила дали да го пита как се казва. Решила все пак да не го прави и просто го отвела в приемната. Мъжът седнал на небесносиньото канапе, кръстосал крака, взрял се в електрическия часовник на стената точно пред него и застинал в това положение. Не се помръднал и на сантиметър. Когато малко по-късно секретарката му занесла чаша ечемичен чай, той си седял в същата поза.

 

 

— Точно където сега седиш ти — обясни моят съдружник. — Седял там все в същата поза и се взирал в часовника цели трийсет минути.

Погледнах канапето, на което седях, след това погледнах и часовника върху стената и отново извърнах очи към съдружника си.

 

 

Въпреки че навън било необичайно топло за края на септември, мъжът бил облечен доста официално. Безупречно. Копчетата за ръкавели на бялата му риза се подавали точно на сантиметър и половина от ръкавите на добре скроения черен костюм. Вратовръзката му на райета в ненатрапчиви тонове, подчертани от намека за асиметрия, била пристегната изключително старателно. Черните му обувки били лъснати до блясък.

Някъде на трийсет и пет-четирийсет години, с ръст метър и седемдесет и пет, може би малко отгоре, стройно тяло без грамче излишни тлъстини, изтънчени ръце без издайнически бръчки. Дългите му пръсти извиквали в съзнанието единствено представата за стадо животни, които въпреки дългите години на обучение и укротяване, са запазили дълбоко в паметта си някакви първични спомени. Ноктите на ръцете му били грижливо поддържани и всеки завършвал с чиста съвършена дъга. Наистина красиви, макар и малко притеснителни ръце. Те издавали висока степен на специализация в някаква рядко срещана област, но каква точно, човек можел само да се досеща.

Лицето на мъжа било още по-непроницаемо. Било с правилни черти, но без изражение, като гола дъска. Носът и очите му били ъглести, сякаш изрязани впоследствие с ножче за хартия, устните му били обезкървени и тънки. Посетителят бил с лек слънчев загар, но явно не от насладите на плажа или на тенис корта. Този загар можел да бъде плод само на някакво непознато слънце, грейнало на някакво непознато небе.

Трийсетте минути минали много бавно. Студено, тромаво, сковано. Докато съдружникът ми се върне от банката, обстановката в помещението вече била осезаемо тягостна. Може дори да се каже, че всичко в него сякаш било заковано за пода.

 

 

— Само така изглеждаше, разбира се — уточни съдружникът ми.

— Разбира се — отвърнах аз.

 

 

Самотната секретарка вече си умирала от притеснение. Озадачен, съдружникът ми отишъл в приемната и се представил като управител на фирмата. Чак тогава посетителят излязъл от вцепенението, после извадил от джоба си тънка цигара, запалил я и с измъчено изражение издишал облаче дим. Напрежението се поразсеяло.

— Не разполагаме с много време, затова нека бъдем кратки — подканил през шепот човекът.

Извадил от портфейла си визитна картичка, толкова остра, че човек можел да си пореже пръстите на нея, и я сложил на масата. Картичката била херметично ламинирана и неестествено бяла и върху нея имало ситни, наситеночерни букви. Но нямало звания, титли и длъжности, нямало адрес и телефонен номер. Било написано само едно име. Било достатъчно да го погледнеш, за да те заболят очите. Съдружникът ми я обърнал, видял, че отзад на картичката няма нищо, отново я погледнал отпред, сетне извърнал очи към посетителя.

— Посоченото име ви е познато, надявам се — рекъл мъжът.

— Да, познато ми е.

Посетителят издал с една стотна от сантиметъра брадичката си и кимнал отсечено. Полезрението му изобщо не се изместило.

— Изгорете я, ако обичате.

— Да я изгоря ли? — възкликнал съдружникът ми и погледнал изумен мъжа.

— Визитната картичка. Изгорете я. Още сега — отсякъл той.

Съдружникът ми побързал да вземе настолната запалка и да подпали ъгълчето на визитната картичка. Държал я за единия край, докато тя изгоряла наполовина, после я оставил в големия кристален пепелник. Двамата продължили да наблюдават как тя тлее. Когато картичката се превърнала в бяла пепел, помещението било обгърнато от умислено мълчание, каквото се спуска след клане.

— Идвам тук, облечен в цялата власт на посоченото име — казал мъжът, с което най-после нарушил мълчанието. — А това означава, че каквото кажа оттук нататък, то представлява изцяло волята и желанията на това име.

— Желанията… — повторил съдружникът ми.

— „Желая“, изискана дума, която изразява отправната точка към постигането на определена цел — рекъл посетителят. — Има, разбира се, и други начини да се изрази същото. Наясно сте с това, нали?

Съдружникът ми побързал да си преведе наум думите му.

— Наясно съм.

— Въпреки това става дума не за концептуален въпрос или политическа сделка, а за делово предложение в строгия смисъл на понятието. — Посетителят произнасял думите така, както ги произнасят родените в чужбина японци, а не японските японци. — Вие сте бизнесмен, аз също съм бизнесмен — продължил той. — Реално погледнато, ние с вас не бихме могли да обсъждаме нищо друго, освен бизнес. Нека оставим разговорите за нереалистичното на други. Съгласен ли сте?

— Разбира се — потвърдил съдружникът ми.

— Ролята ни всъщност е да се заемаме със съществуващите нереалистични фактори и да ги преобразуваме в по-изтънчена форма, която може да се крепи на великата схема на реалността. Делата човешки се натъкват на нереалности. Защо? — попитал риторично посетителят. После пипнал пръстена със зелен камък върху средния пръст на лявата си ръка. — Защото изглежда по-лесно. Към това трябва да добавим и че има обстоятелства, когато нереалността се стреми да създаде впечатление, изместващо реалността. Иначе казано — уточнил мъжът, като продължил да си играе с пръстена, — ние сме племе, чието битие се свежда до пренасочването на трудностите. Ето защо ви призовавам към сдържаност и търпение, ако нещо, което кажа оттук нататък, изисква усърден труд или тежки решения. Такова е естеството на нещата.

Сега вече съдружникът ми съвсем се объркал, но все пак кимнал.

— Чудесно, в такъв случай ще изложа исканията на заинтересованата страна. Първо, желателно е да спрете издаването на бюлетина за връзки с обществеността, който ви е възложено да подготвяте от застрахователна компания „Пи“.

— Но…

— Второ — прекъснал го посетителят, — желателно е да ми уредите разговор с човека, който всъщност подготвя тази страница.

Мъжът издърпал от джоба си бял плик и извадил от него старателно сгънат на четири лист хартия, който подал на съдружника ми. Той го разгънал. Както би могло да се очаква, било копие на снимка за рекламна брошура, подготвена от фирмата ни. Най-обикновена снимка на идиличен пейзаж в Хокайдо: облаци, планини, тучни пасища и овце и върху тях редовете на с нищо незабележимо пасторално стихотворение. Нищо повече.

— Засега желанията ни са две на брой, но колкото до първото от тях, то е не толкова желание, колкото свършен факт. И по-точно, решение, което вече е взето в съответствие с нашите желания. Ако имате някакви съмнения, поговорете, ако обичате, по телефона с началника на отдел „Връзки с обществеността“ в застрахователната компания.

— Ясно — рекъл съдружникът ми.

— Въпреки това не е трудно да се досетим, че за фирма с размерите на вашата щетите, нанесени от такива неблагоприятни обстоятелства, могат да са значителни. За щастие, както безспорно осъзнавате, сме в положение да оказваме немалко влияние в тази област. Ето защо, след като се съобразите с второто ни желание и при условие че натовареният с брошурата човек ни предостави доклад, който да ни удовлетворява, сме готови да покрием изцяло загубите ви. И вероятно не само да ги покрием.

Настъпила тишина.

— В случай че не изпълните желанията ни — допълнил мъжът, — няма да имате работа в тази и в която и да е друга област, следователно по света също няма да има място за вас.

Отново тишина.

— Имате ли въпроси?

— Значи всичко е заради снимката? — изпелтечил съдружникът ми.

— Да — потвърдил посетителят, като подбирал внимателно думите, сякаш прехвърлял върху протегната длан различните възможности. — Случаят всъщност е точно такъв. Аз обаче не съм в състояние да обсъждам нататък въпроса с вас. Нямам такова право.

— Ще се обадя по телефона на човека, когото искате да видите. Би могъл да дойде до три часа — уточнил съдружникът ми.

— Отлично — одобрил мъжът и погледнал ръчния си часовник. — В четири часа ще пратя кола, която да го вземе. А сега нещо важно: не бива да разговаряте за това с абсолютно никого. Разбрахте ли?

След което двамата се разделили съвсем делово.