Харуки Мураками
Преследване на дива овца (7)

7.
Преди странния мъж

Има различни причини някой да поглъща редовно големи количества алкохол, но като цяло те всъщност се свеждат до едно и също.

Преди пет години съдружникът ми беше щастлив пияница. Три години по-късно се превърна в потиснат пияница. А миналото лято вече се опитваше да влезе през вратата на алкохолизма. Като повечето хора, които пият редовно, докато беше трезвен, съдружникът ми беше доста симпатичен и нормален, макар и не от най-съобразителните. И самият той беше на това мнение. Точно заради това и пиеше. Защото му се струваше, че с алкохол в организма си ще въплъщава по-цялостно представата за такъв човек.

В началото нещата вървяха добре. Но времето отминаваше, количествата алкохол нарастваха, появиха се някои едва доловими промени и тези едва доловими промени малко по малко издълбаха истински коловоз. Нормалността и симпатичността му го изпреварваха, при това с доста. Типичен случай. Но типичното е, че хората не се смятат за типични случаи. Особено пък онези, които не са от най-съобразителните. Опитът на съдружника ми да види какво е загубил го запрати да се лута из още по-гъста алкохолна мъгла.

Въпреки това поне засега той си беше съвсем нормален, докато слънцето не залезеше. Лично за мен си оставаше нормален, понеже от години съвсем съзнателно се стремях да не го срещам след залез-слънце. Знаех все пак, че след залез-слънце съдружникът ми не е съвсем нормален, той също го знаеше. И двамата не отваряхме дума за това и си карахме както преди. За разлика от едно време просто вече не бяхме такива приятели.

Не мога да твърдя, че съм го разбирал на сто процента (пак ще е добре, ако съм го разбирал и на седемдесет), но в колежа той ми беше единственият приятел и на мен не ми беше лесно да го гледам съвсем отблизо как пропада. Струва ми се, че в крайна сметка възрастта не носи друго.

Докато отида в офиса, той вече беше обърнал едно уиски. Стига уискито да си останеше едно, съдружникът ми още можеше да мине за господин нормален, но човек не знаеше кога ще обърне и редовното си второ уиски. Щом това се случеше, знаех, че се налага да поемем по различни пътища.

Стоях под силния климатик, за да ми изсъхне потта, и отпивах от чашата охладен ечемичен чай. Не казвах нищо. Съдружникът ми — също. Свирепото следобедно слънце се беше разплискало по линолеума на пода на пръсти, като в халюцинация. Долу, на зелените площи в парка хората лежаха по тревата и се печаха. Съдружникът ми почукваше с върха на химикалката по дясната си длан.

— Чух, че си се развел — подхвана той.

— Това беше новина преди половин месец — отвърнах аз, без да свалям очи от прозореца.

Махнах слънчевите очила и очите ме заболяха.

— И защо си се развел?

— По лични причини.

— Това го знам — рече той. — Не съм чувал за развод не по лични причини.

Не казах нищо. Нали уж имахме дългосрочно негласно споразумение да не отваряме дума за личния живот на другия?

— Не че ти се бъркам — продължи съдружникът ми, — но тя беше и моя приятелка. Бях доста изненадан. Мислех, че вие двамата сте много близки.

— Бяхме близки. Не е като да сме се разделили скарани.

Съдружникът ми се подсмихна и продължи да почуква с химикалката по дланта си. Беше облечен в тъмносиня риза с черна вратовръзка, косата му бе старателно сресана, беше си сложил и одеколон. А аз бях по тениска със Снупи, понесъл сърфистка дъска, по стари дънки „Левис“, които от многото пране бяха изгубили цвета си, и по мръсни маратонки. За всички останали не аз, а съдружникът ми очевидно беше нормалният.

— Помниш ли как тя и ние двамата работехме заедно?

— Помня много добре — потвърдих аз.

— Беше щастливо време — отбеляза съдружникът ми.

Дръпнах се от климатика, отидох в средата на стаята и се свлякох върху шведското канапе с небесносин плюш. Извадих от специалната табакера за посетители цигара „Палмал“ с филтър и я запалих с тежката настолна запалка.

— Е, и? — възкликнах аз.

— Исках да кажа, че може би се престараваме.

— Имаш предвид рекламите и сътрудничеството със списанията ли?

Той кимна, макар че сигурно му беше трудно да си го признае. Подържах запалката така, сякаш я меря върху дланта си, настроих пламъка и ми домъчня за моя съдружник.

— Добре де, знам какво имаш предвид — рекох, след като оставих запалката върху масата, — но не забравяй, че не аз разширих предмета на дейност, не на мен ми хрумна да вършим това. Ти го предложи. Ти поиска да опитаме.

— Обстоятелствата ни притискаха. Не разполагахме с нищо…

— Донесе ни пари.

— Донесе ни, разбира се. Благодарение на това се преместихме в по-голям офис и наехме още хора. Аз си взех нова кола, купих апартамент, пратих две деца в скъпо частно училище. Сигурно не е зле за трийсетгодишен мъж.

— Изработил си го. Няма от какво да се срамуваш.

— Кой се срамува? — възкликна съдружникът ми и взе химикалката, която беше отхвърчала в другия край на писалището, после се боцна още няколко пъти в средата на дланта. — Но знаеш ли, вижда ми се някак нереално. Двамата с теб нямахме нищо, освен дългове, чудехме се откъде да намерим преводи и раздавахме листовки с името на фирмата при гарата.

— Какво ще ни спре да раздаваме листовки, ако решим да го правим?

Съдружникът ми ме погледна.

— Ей, не се шегувам.

— Аз също.

Спусна се мълчание.

— Промениха се много неща — каза съдружникът ми. — Ритъмът на живота ни, начинът ни на мислене. И най-вече самите ние не знаем колко всъщност изкарваме. Идва счетоводител, който пресмята данъците, попълва всички ужасни формуляри и приспада разходите, отстъпките, амортизацията и какво ли още не.

— Същото като навсякъде другаде.

— Знам, знам. Трябва да го правим и го правим. Но едно време беше по-забавно.

— „Зад сянката на тъмница неизказана трупат се дните ни, гънки във времето.“

Тези стихове изскочиха най-неочаквано от устата ми.

— Пак ли това? Защо?

— А, просто така, извинявай. Та какво казваше?

— Имам чувството, че сме се забъркали в някаква експлоатация.

— Експлоатация ли? — погледнах го изненадан.

Деляха ни два метра, седяхме на различна височина и неговата глава се издигаше на двайсетина сантиметра над моята. Зад него беше окачена литография. Нова литография на крилата риба, която не бях виждал. Рибата не изглеждаше особено щастлива с крилете си. Сигурно и тя не знаеше какво да прави с тях.

— Експлоатация ли? — промърморих на себе си.

— Експлоатация.

— Я ми кажи кой я върши тази експлоатация?

— Различни интереси, малко по малко.

Кръстосах крака върху небесносиньото канапе и вперих поглед в драмата на ръката на моя съдружник и на химикалката, които сега бяха точно на равнището на очите ми.

— Не смяташ ли все пак, че сме се променили? — попита той.

— Пак сме си същите. Не се е променило нищо и никой.

— Наистина ли го мислиш?

— Да, наистина. Експлоатация няма. Това са празни приказки. Дори ти не смяташ, че тръбите на Армията на спасението наистина ще избавят света, нали? Мисля, че мислиш прекалено много.

— Е, да, може би наистина мисля прекалено много — съгласи се съдружникът ми. — Миналата седмица ти… ние де, написахме текста на онази реклама за маргарин. И не стана лоша. Получи се чудесно. Но я ми кажи през последните две-три години ял ли си маргарин?

— Не, мразя маргарин.

— Аз също. Точно това имам предвид. Ако не друго, едно време поне вършехме неща, в които вярвахме и с които се гордеехме. Сега вече не е така. Само вдигаме пушилка.

— Маргаринът е полезен за теб. Това е растителна мазнина с малко холестерол. Предпазва от сърдечни заболявания и напоследък е вкусен. Евтин е и се усвоява добре.

— Ами яж го тогава.

Отново се отпуснах на канапето и протегнах ръце и крака.

— Това е без значение — казах. — Все едно е дали ядем маргарин. Всъщност няма разлика между скучния превод и подвеждащата реклама. То се знае, че само вдигаме пушилка, но я ми кажи, къде човек се занимава с думи, имащи смисъл? Така де, вече никъде няма честен труд. Точно както няма честно дишане и честно пикаене.

— Едно време беше по-невинен.

— Може би — съгласих се аз и смачках цигарата в пепелника. — И със сигурност няма невинен град, където някой невинен месар реже невинна шунка. И така, ако смяташ, че е невинно да пиеш уиски още от сутринта, давай, пий колкото си искаш.

Стаята беше озвучена с продължително стакатово соло на химикалката по бюрото.

— Извинявай, не исках да го казвам.

— Не се притеснявай — отвърна съдружникът ми. — Няма как да го отрека.

Термостатът на климатика издаде странен звук. Следобедът беше ужасно тих.

— Вярвай поне малко в себе си — подканих аз. — Дотук не се ли справихме сами? Със собствени сили? Единственото, по което се различаваме от разказите за невероятните успехи на един или друг, е, че тях ги е подкрепял някой и те са имали титли.

— Само като си помисля, че бяхме приятели — вметна съдружникът ми.

— И сега сме си приятели — възразих аз. — Стигнахме заедно чак дотук.

— Не исках да те виждам разведен.

— Знам — казах. — Но нали нямаш нищо против да поговорим за овце?

Той кимна. Остави химикалката в поставката и разтърка очи.

— Беше единайсет сутринта, когато мъжът дойде — подхвана съдружникът ми.