Харуки Мураками
Преследване на дива овца (44)

Епилог

— Това е краят — каза Овчия професор, — краят на всичко.

— Всичко приключи веднъж завинаги.

— Вероятно би трябвало да ви благодаря.

— Сега, когато всъщност загубих всичко.

— Не, не сте загубили всичко — поклати глава Овчия професор. — Имате своя живот.

— Щом казвате — отвърнах аз.

Докато излизах от стаята, Овчия професор се разрида и захлупи лице върху писалището. Бях му отнел обсебеността, колкото и жалка да беше тя, и съвсем не бях сигурен, че съм имал правото да го извърша.

 

 

— Тя замина някъде — каза собственикът на хотел „Делфин“. — Не спомена къде. Не изглеждате добре.

— Нищо ми няма — отвърнах аз.

Вдигнах саковете и се нанесох в същата стая, както предния път. Със същата гледка към същата фирма, която се занимаваше неизвестно с какво. Жената с големите гърди не се виждаше никъде. Двама млади служители работеха със запалени цигари на бюрата си. Единият четеше списъци с цифри, другият рисуваше с линийка върху огромен лист хартия начупена диаграма. Може би защото я нямаше едрогърдестата жена, но офисът приличаше на съвсем друго място. Същият си оставаше само фактът, че така и не можех да разбера що за фирма е това. В шест часа всички служители се изнесоха и сградата стана тъмна.

Включих телевизора и изгледах новините. Не съобщиха за никакъв взрив в никаква планина. Я чакайте, кога беше взривът, вчера ли? Какво, да го вземат мътните, съм правил цял един ден? Къде съм бил? Мозъкът ми щеше да се пръсне.

Е, при всички положения беше минал един ден.

Ето как, ден по ден, се научих да се разграничавам от „паметта“. До онзи ден в несигурното бъдеще, когато от мрака, черен като японски лак, ме повика далечен глас.

Изключих телевизора и както бях с обувките, се свлякох върху леглото. Съвсем сам, загледах тавана на петна. Спомени от хора, отдавна мъртви и забравени.

Стаята промени цветовете си с пулса на неоновите светлини. Часовникът тиктакаше до ухото ми. Разкопчах каишката и го метнах на пода. Звуците на уличното движение прииждаха на тих хор, пласт подир пласт. Опитах се да заспя, но без успех. Кой може да спи с такава неизразимост?

Облякох един пуловер и след като тръгнах из града, влязох в първата дискотека, която ми се изпречи пред очите. Изпих три уискита с лед, докато слушах неспирната соул музика. Това ми помогна да си възвърна усещането за нормалност. А най-важно беше да се върна към нормалното. Всички разчитаха да съм нормален.

След като се прибрах в хотел „Делфин“, заварих трипръстия собственик да седи на креслото и да гледа късните вечерни новини.

— Утре в девет си тръгвам — съобщих му аз.

— В Токио ли се връщате?

— Не — отговорих аз. — Преди това трябва да се отбия на едно място. Събудете ме в осем, ако обичате.

— Добре — рече той.

— Благодаря за всичко.

— За мен беше удоволствие. — После собственикът въздъхна. — Баща ми отказва да се храни. Както е тръгнало, ще умре.

— Това за него беше тежък удар.

— Знам — потвърди натъжен собственикът. — Не че той ми казва нещо.

— Дайте му време.

 

 

На другия ден се качих на самолета за Токио-Ханеда, после се прекачих на друг самолет. Когато пристигнах, морето блестеше.

Джи както винаги белеше картофи. Някаква млада жена на непълен работен ден слагаше във вазите цветя и бършеше масите. Хокайдо беше загубил своята есен, но тук тя още се усещаше. Хълмовете зад прозорците на Джи бяха в красиви цветове.

Седнах на бар-плота и изпих една бира още преди пивницата да е отворила. С едната ръка чупех черупките на фъстъци.

— Трудно се намират фъстъци, които да се чупят толкова приятно, с такъв пукот — отбеляза Джи.

— Виж ти! — възкликнах аз и продължих да ги ям.

— Я ми кажи, още ли не си в отпуск?

— Напуснах работа.

— Напуснал си работа ли?

— Дълго е за обясняване.

Джи приключи с беленето на картофите и ги сложи в голям гевгир, за да ги изплакне.

— Какво ще правиш оттук нататък?

— Не знам. Ще получа обезщетение, както и половината от продажбата на фирмата. Всъщност парите не са много. Имам и това тук.

Извадих от джоба си чека и го подадох на Джи, без да гледам сумата. Той я видя и поклати глава.

— Това са невероятно много пари, невероятно много.

— Щом твърдиш.

— Но е дълго за обясняване, нали?

Аз се засмях.

— Разреши да ти го оставя. Прибери го в сейфа на пивницата.

— Къде ще го държа тук тоя сейф?

— Не може ли в касовия апарат?

— Ще го прибера в трезора в банката — отвърна притеснен Джи. — Но какво смяташ да правиш с тях?

— Я ми кажи, Джи, здраво си се охарчил, за да се преместиш тук, нали?

— Да, охарчих се.

— Заеми?

— Доста големи.

— С чека ще ги изплатиш ли?

— И ще останат малко дребни пари. Но…

— Какво ще кажеш? Какво ще кажеш да ни вземеш с Плъха за съдружници? Не се притеснявай за дивидентите и лихвата. Съдружието ще бъде само на хартия.

— Но аз не мога да направя такова нещо.

— Можеш, и още как. Единственото, което се иска от теб в замяна, е да ни помогнеш, ако ние с Плъха закъсаме.

— Винаги съм го правил.

Както държах халбата с бирата, погледнах Джи в лицето.

— Знам. Но аз искам да бъде така.

Джи се засмя и пъхна чека в джоба си.

— Още помня първия път, когато се напи. Преди колко години беше?

— Преди тринайсет.

— Толкова много?

През следващия половин час Джи говори за доброто старо време — нещо, което правеше рядко. Започнаха да идват посетители и аз станах да си ходя.

— Но ти дойде току-що — каза Джи.

— Възпитаното дете не злоупотребява с гостоприемството — отвърнах аз.

— Видя ли се с Плъха?

Поех си дълбоко въздух, както се бях подпрял с две ръце върху плота.

— Да, видях го.

— И това ли е дълго за обясняване?

— Дълго е за обясняване и такова нещо не си чувал никога през живота си.

— Не можеш ли да ми кажеш накратко?

— Ако ти кажа накратко, няма да разбереш нищо.

— Той добре ли е?

— Да. Съжалява, че не може да те види.

— Как мислиш, дали някога ще го видя?

— На всяка цена. Все пак ти е съдружник. Това са пари, които сме спечелили заедно с Плъха.

— Е, щом е така, се радвам.

Слязох от високия стол при бар-плота и огледах заведението.

— О, сега вече съм съдружник — дали да не сложим един китайски билярд и музикална кутия?

— Следващия път, когато дойдеш, ще ги има — обеща Джи.

 

 

Вървях покрай реката, докато не излязох при устието. Седнах на последните петдесет метра от плажа и заплаках. Никога през живота си не съм плакал толкова много.

Изтръсках пясъка по панталона си и се изправих, сякаш имах да ходя някъде.

Денят си отиваше. Тръгнах — чувах звука на вълните.