Харуки Мураками
Преследване на дива овца (40)

40.
Плъха, който е навил часовника

— Обесих се на една греда в кухнята — рече той. — Човекът овца ме погреба до гаража. Изобщо не боли да умреш, ако се притесняваш от такива неща. Но това наистина едва ли е от значение.

— Кога?

— Една седмица преди да дойдеш.

— Значи ти си навил часовника, нали?

Плъха се засмя.

— По дяволите, на това му се вика загадка. Последното, най-последното нещо, което направих през трийсетгодишния си живот, беше да навия часовника. За какво му е на човек, който се кани да мре, да навива часовник? Няма логика.

Плъха замълча и всичко потъна в тишина, нарушавана само от тиктакането на часовника. Снегът поглъщаше всички други звуци. Бяхме като двама корабокрушенци в открития Космос.

— Ами ако…

— Спри — прекъсна ме Плъха. — Вече няма „ако“. Знаеш го, нали?

Поклатих глава. Не, не го знаех.

— Ако беше дошъл една седмица по-рано, пак щях да съм умрял. Сигурно можехме да се срещнем при по-топли и радостни обстоятелства. Но е все тая. Пак щеше да се наложи да умра. В противен случай нещата само щяха да се усложнят. Вероятно не ми се е искало да се нагърбвам с такова бреме.

— Та защо се наложи да умреш?

Чу се как той потрива длани.

— Не ми се говори много за това. Ще прозвучи така, сякаш се оправдавам. А няма нищо по-неуместно от мъртвец, който се защитава, не мислиш ли?

— Но ако не ми кажеш, така и няма да разбера.

— Пийни още бира.

— Студено ми е — казах аз.

— Не е чак толкова студено.

Отворих с разтреперани ръце още една бира и отпих. И след като отпих, наистина ми се стори, че не е толкова студено.

— Добре, но обещай, че няма да казваш на никого.

— И да кажа на някого, кой ще ми повярва?

— Прав си — засмя се Плъха. — Съмнявам се някой да повярва. Налудничаво си е.

Часовникът би девет и половина.

— Имаш ли нещо против да спра часовника? — попита Плъха. — Вдига много шум.

— Както искаш. Часовникът си е твой.

Плъха се изправи, отвори вратичката на часовника с кутия и сграбчи махалото. Изчезнаха всички звуци, цялото време.

— Ето какво се случи — подхвана пак Плъха. — Умрях заедно с овцата вътре в мен. Изчаках я да заспи, после завързах на гредата в кухнята едно въже и се обесих. Тая гадина нямаше време да избяга.

— Наистина ли се налагаше да стигаш толкова далеч?

— Да. Налагаше се да стигна толкова далеч. Ако бях изчакал още малко, овцата щеше да има пълна власт над мен. Това беше последната възможност.

Плъха пак потри ръце.

— Исках да се видя с теб, когато бях самият аз, когато ги нямаше тези усложнения. Самият аз с моите си спомени и слабости. Затова ти пратих снимката, тя беше нещо като шифър. Мислех, че ако случайно снимката те насочи насам, накрая аз ще бъда спасен.

— И беше ли спасен?

— Да, бях — промълви тихо Плъха.

 

 

— Ключовото понятие тук е „слабост“ — обясни той. — Всичко започва оттам. Разбираш ли накъде бия?

— Хората са слаби.

— Като правило — съгласи се Плъха и щракна два пъти с пръсти. — Но и всички обобщения да събереш, пак няма да стигнеш доникъде. Сега ти говоря за нещо, което е много лично. Слабостта е нещо, което се разлага в тялото. Като гангрена. Чувствам го още от времето, преди да навърша двайсет. И заради това винаги съм бил на тръни. Има нещо вътре в теб, което през цялото време се разлага, и ти го усещаш. Разбираш ли какво е?

Продължих да мълча, увит в одеялото.

— Вероятно не — допълни Плъха. — Това в теб го няма. Но при всички положения е слабост. Слабостта е същото, както наследственото заболяване. Колкото и да го разбираш, не можеш да направиш нищо, за да се излекуваш. Няма да се махне с едно плясване на ръце. Става все по-страшно и страшно.

— Слабост за какво?

— За всичко. Нравствена слабост, слабост на съзнанието, после я има слабостта на самото битие.

Аз се засмях. Този път смехът се чу.

— Започваш да говориш така и няма човек по белия свят, който да не е слаб.

— Стига с тия обобщения. Вече ти казах. Съвсем естествено, разбира се от само себе си, че всеки си има слабостите. Но истинската слабост се среща точно толкова рядко, както и истинската сила. Ти не познаваш слабостта, която постоянно те тегли надолу към мрака. Не знаеш, че има такова нещо по белия свят. Обобщенията ти не обхващат всичко.

Не можех да кажа нищо.

— Точно заради това напуснах града. Не исках другите да виждат как пропадам все повече. Докато пътувах сам по непознати земи, поне нямаше да създавам проблеми на никого. И накрая… — Известно време Плъха мълча. — Накрая именно заради тази слабост не можех да избягам от призрака на овцата. Самият аз не можех да направя нищо. Дори ти да се беше появил по онова време, вероятно пак нямаше да мога да направя нищо. Щеше да бъде същото, и да бях решил да сляза от планината. Накрая сигурно пак щях да се върна. Ето какво е слабостта.

— Какво искаше от теб овцата?

— Всичко. Абсолютно всичко. Моето тяло, моята памет, моята слабост, моите противоречия… Ето към какво всъщност се домогва овцата. Тая гадина има какви ли не пипала. Пъха ги като сламки в ушите и носа ти и те изсмуква, докато не пресъхнеш. Дори сега ме побиват тръпки.

— В замяна на какво?

— В замяна на неща, които са прекалено добри за такива като мен. Не че овцата си направи труда да ми покаже нещо в истинския му вид. Единственото, което видях, беше само малко парче от тортата. И… — Плъха замълча отново. — И това беше достатъчно, за да се хвана. В по-голяма степен, отколкото ми се иска да призная. Не е нещо, което мога да обясня с думи. Прилича на… прилича на нажежена до червено пещ, разтопяваща всичко, до което се докосне. Невероятно красиво нещо, направо да полудееш. А е зло, от което ти се изправя косата. Дадеш ли му тялото си, губиш всичко. Съзнание, ценности, чувства, болка, всичко. Оставаш без тях. Ако трябва да го оприлича на нещо, то това е на динамо, което в една самотна точка във всемира проявява жизнената сила в корена на живота.

— Но ти си успял да го отхвърлиш.

— Да. Всичко беше погребано заедно с тялото ми. Остава да направя само едно последно нещо, за да го видя погребано завинаги.

— Едно последно нещо ли?

— Едно последно нещо. Именно това ще те помоля да направиш. Но нека сега не говорим за него.

И двамата отпихме от бирата. Вече ми беше по-топло.

— Кървавата киста действа малко като бич, нали? — попитах аз. — С нея овцата манипулира човека, който я е приютил.

— Именно. Образува ли се тя, няма отърване от овцата.

— И какво е целял Шефа, когато е правел каквото е правел?

— Той полудя. Явно не е издържал на горещината на нажежената до червено пещ. Овцата го използва, за да изгради базата на върховната си власт. Точно заради това е влязла в него. С една дума, той й е бил за еднократна употреба. В края на краищата като мислител беше кръгла нула.

— Значи, след като Шефа е умрял, си бил белязан да поемеш тази база на властта.

— Опасявам се, че да.

— И след това какво е трябвало да стане?

— Трябваше да се появи царството на пълната понятийна анархия. Схема, където всички противоположности трябваше да се разпаднат и да образуват единна цялост. С мен и овцата в центъра.

— И защо си я отхвърлил?

Времето се провлачи до смърт. И над това мъртво време тихо се сипеше сняг.

— Предполагам, че съм се чувствал привързан към своята слабост. И към своята болка и страдания. Към лятната светлина, към мириса на вятъра, към звука на цикадите — защо да се извинявам, задето обичам тези неща. Същото е и с това да изпия по една бира с теб… — Плъха не се доизказа. — Не знам защо.

Какво можех да кажа.

— По един или друг начин сме създали от едни и същи съставки две напълно различни неща — продължи Плъха. — Вярваш ли, че светът става по-добър?

— Кой знае какъв става, дали по-добър, или по-лош?

Плъха се засмя.

— Честна дума, в света на обобщенията ти щеше да бъдеш imperius rex.

— Без овца.

— Със сигурност без овца. — Плъха изгълта наведнъж третата бира, после хвърли с тъп звук празната кутийка на пода. — При първа възможност слез от планината. Докато не те е затрупал снегът. Само това оставаше — да прекараш цялата зима тук. След още четири-пет дни ще започнат да се трупат преспи и знаеш ли, наистина не е никак лесно да слизаш по заледени планински пътища.

— А ти какво ще правиш оттук нататък?

Плъха нададе в тъмното хубав, весел смях.

— За мен няма „оттук нататък“. Със зимата се стопявам. Колко дълго ще продължи това, зависи от зимата. Не знам. Но една зима си е една зима. Радвам се, че те видях. Е, по-хубаво щеше да бъде да се срещнем на по-светло и топло място.

— Джи ти праща поздрави.

— Поздрави го и ти от мен, чу ли?

— Видях се и с нея.

— Как е тя?

— Добре. Още работи в същата фирма.

— Значи не се е омъжила?

— Не. Искаше да чуе от теб дали всичко е приключило.

— Да — потвърди Плъха, — както знаеш. Дори и да не можех сам да му сложа край, пак е приключило. Животът ми беше безсмислен. Ако заимствам от твоите достопочтени обобщения, това означава, че животът на всички е безсмислен. Прав ли съм?

— Така да бъде — отвърнах аз. — Само още два последни въпроса.

— Добре.

— Първо, за нашия Човек овца.

— Човекът овца е свястно момче.

— Но Човекът овца, онзи, който идваше тук, беше ти, нали?

Плъха завъртя два-три пъти главата си и вратът му изпука.

— Да. Приех неговия вид. Значи си се досетил, а?

— Някъде по средата — потвърдих аз. — Но дотогава нямах представа.

— Ако трябва да бъда пределно откровен, ме изненада, когато счупи китарата. За пръв път те виждах толкова ядосан и нещо повече, това беше първата китара, която някога съм купувал. Евтина, но все пак…

— Извинявай. Просто се опитвах да те разтърся, за да се разкриеш.

— Не се притеснявай. И бездруго, ако дойда утре, няма да е останало нищо — каза хладно Плъха. — Другият ти въпрос е за приятелката ти, нали?

— Да.

Плъха мълча дълго. Чувах го как потрива ръце и въздиша.

— Не исках да се занимавам с нея. Тя беше допълнителен фактор, който не бях предвидил.

— Допълнителен фактор ли?

— Ъхъ. Мислех да се съберем само свои хора. А тя ни се натресе. Не биваше да допускаме да се забърква. Както знаеш много добре, момичето притежава изумителни способности. Но не се предвиждаше да идва тук. Мястото надхвърля дори нейните способности.

— Какво стана с нея?

— Добре е. Много добре — отвърна Плъха. — С тази малка подробност, че вече няма да откриваш в нея нищо привлекателно. Тъжно, но факт.

— Защо?

— Всичко привлекателно е изчезнало. Изпарило се е. Каквото и да е притежавала, него вече го няма.

Не намерих сили да кажа нищо.

— Знам какво ти е — продължи Плъха. — Но рано или късно то неминуемо щеше да изчезне. Аз и ти, тези момичета с тяхното нещо, всички все някога си отиваме.

Замислих се над думите му.

— Аз ще вървя — каза Плъха. — Време е. Но ние ще се срещнем отново, просто го знам.

— Със сигурност — отвърнах аз.

— За предпочитане на по-светло място, може би през лятото — продължи Плъха. — Но засега една последна молба. Искам утре в девет сутринта да навиеш часовника с кутията, после да свържеш кабелите отзад. Свържи зеления кабел със зеления кабел и червения кабел с червения кабел. После в девет и половина се махай оттук и слез от планината. Точно в дванайсет имам среща с един тип. Разбра ли?

— Можеш да разчиташ на мен.

— Радвам се, че те видях.

За миг между нас настана мълчание.

— Довиждане — каза Плъха.

— До скоро — отвърнах аз.

Все така омотан в одеялото, затворих очи и заслушах. Плъха затътрузи крака, после вратата се отвори. В стаята влезе леден въздух. Не вятър, а бавно проникващ пронизителен студ.

Плъха застана за миг на отворената врата. Май гледаше нещо, не пейзажа отвън, не стаята вътре, не мен, нещо съвсем друго. Дръжката на вратата, върха на обувката си, нещо. После вратата се затръшна с щракване и сякаш се затвори и вратата на времето.

След това настъпи пълна тишина. Не остана нищо, освен тишина.