Харуки Мураками
Преследване на дива овца (4)

4.
Китовият полов член и жената с трите работи

Да спиш с жена: в съзнанието ти това може да изглежда изключително важно, може да изглежда и като нищо особено. Което идва само да подскаже, че има секс като изцеление (по-точно, като самоизцеление) и има секс като забавление.

Има секс, който от самото начало до края е самоусъвършенстване, и има секс, който не е нищо повече от убиване на време, секс, в началото лекуващ и накрая превръщащ се в нещо, което правиш само поради липса на по-добро, и обратното. Половият живот при човека — как ли да се изразя? — се различава съществено от половия живот на кита.

Ние не сме китове — и това е единствената важна тема в основата на половия ни живот.

 

 

Когато бях малък, на трийсет минути с колело от нас имаше аквариум. Там постоянно цареше вледеняваща аквариумна тишина, нарушавана само от време на време от някой плисък. Направо си чувствах как Звярът от Черната лагуна диша в някое потънало в сумрак кътче.

Из огромното езеро се въртяха и въртяха пасажи риба тон. Есетрите пореха тесния си фарватер, пираните забиваха остри като бръснач зъби в парчета месо, змиорките свистяха и искряха като да̀ли на късо електрически крушки.

Аквариумът гъмжеше и от безброй други риби, всички с различни имена, люспи и хриле. Не проумявах защо, да го вземат мътните, трябва да има толкова много видове риби.

В аквариума нямаше, разбира се, китове. Кит нямаше да се побере, дори и да събореха всички стени и да оставеха само един огромен аквариум. Затова пък имаше изложен китов полов член. Ако щете, нещо като символ.

И така, прекарах най-впечатлителните си момчешки години в това да гледам не кит, а китов полов член. Щом се уморях да се разхождам по леденостудените пътеки в аквариума, се прокрадвах до мястото си на пейката в притихналата високотаванна застиналост на изложбената зала и часове наред съзерцавах този китов полов член.

Понякога ми приличаше на мъничка спаружена палма, друг път — на огромен житен клас. Всъщност, ако не беше табелата — ГЕНИТАЛИИ НА МЪЖКИ КИТ, никой нямаше да се досети, че това е китов полов член. Наподобяваше по-скоро артефакт, изваден при разкопки от пустинята в Централна Азия, отколкото нещо, появило се в океана на Антарктика. Не приличаше на моя полов член, на никой член, който бях виждал. И което беше още по-лошо, отсеченият полов член излъчваше някаква особена, неизразима аура на тъга.

Той, този грамаден китов полов член, се върна при мен, след като спах за пръв път с момиче. Каква приумица на съдбата, какви мъчителни околосветски пътешествия го бяха донесли в тази прилична на пещера изложбена зала. Сърцето ми се свиваше само като си помислех за това. Чувствах се така, сякаш нямах никаква надежда на тоя свят. Но бях само на седемнайсет, очевидно твърде млад, за да се откажа от всичко. Точно тогава осъзнах онова, което носех в съзнанието си още от онова време.

А то беше, че не съм кит.

 

 

Сега, докато лежах с новото си гадже и прокарвах пръсти през косата й, мислех страшно много за китове.

В аквариума на паметта ми винаги беше късна есен. Стъклото на аквариумите е студено. Облечен съм в дебел пуловер. Морето зад големия панорамен прозорец на изложбената зала е тъмно като олово, безбройните зайчета по вълните наподобяват дантелени яки по роклите на момичета.

— За какво си мислиш? — попита ме тя.

— За нещо от далечното минало — отговорих.

 

 

Тя беше на двайсет и една години, с привлекателно стройно тяло и най-пленителните, съвършено оформени уши. Работеше ту като коректорка в малко издателство, ту като модел за реклами със снимки на уши, ту като момиче на повикване в дискретен клуб само за близки приятели. Нямах представа коя работа смята за основна. Тя също.

Въпреки това, ако се съди от онова, което й беше най-присъщо, бих казал, че призванието й бе да е модел за снимки на уши. Тя беше съгласна с мен. И това беше прекрасно, докато човек не си дадеше сметка колко ограничени са възможностите на модел, снимащ само ушите си, колко убийствени са общественото положение и заплащането. За средностатистическия рекламаджия, гримьор или оператор тя не беше нищо повече от „притежателка на уши“. Ако не броим ушите, умът и тялото й изобщо не влизаха в пейзажа, бяха загърбени, не съществуваха.

— Но ти знаеш, че това не е истинското ми „Аз“ — обичаше да казва тя. — Аз съм ушите си, ушите ми — това съм аз.

И коректорското й „Аз“, и нейното „Аз“ на момиче на повикване не показваха и за миг ушите й на другите.

— Защото те не са истинското ми „Аз“ — обясняваше тя.

Офисът на клуба й за момичета на повикване, регистриран за пред хората като „клуб на талантите“, се намираше в Акасака и беше собственост на англичанка с побеляла коса, която всички наричаха госпожа Х. Живееше в Япония от трийсет години, говореше свободно японски и знаеше повечето основни китайски букви.

На около петстотин метра от клуба за момичета на повикване госпожа Х беше открила женско английско училище, където набираше за клуба обещаващи лица. И обратното, много от момичетата на повикване посещаваха английското й училище. На по-ниски цени, разбира се.

Госпожа Х се обръщаше към всичките си момичета на повикване със „скъпа“. Това нейно „скъпа“ беше нежно като пролетен следобед.

— На всяка цена си сложи хубаво бельо, скъпа. И никакви чорапогащници. — Или: — Ти пиеш чая със сметана, нали, скъпа?

Имаше непоклатими разбирания за клиентите си. Те бяха богати бизнесмени, прехвърлили четирийсетте и петдесетте. Две трети чужденци, останалите японци. Госпожа Х недолюбваше политиците, старците, извратените типове и бедните.

Държеше десетина тънкостеблени красавици, но от целия букет новото ми гадже беше най-непривлекателният цвят. Като момиче на повикване тя си изглеждаше най-обикновена. Всъщност със скрити уши беше грозновата. Не проумявах защо госпожа Х се е спряла на нея. Може би беше открила в грозотата й някакъв особен блясък или пък смяташе, че е хубаво да разполага и с едно грозновато момиче. При всички положения госпожа Х си беше направила добре сметката и моето гадже бързо беше привлякло няколко постоянни клиенти. Слагаше най-обикновени дрехи, най-обикновен грим, най-обикновено бельо и най-обикновен парфюм, когато тръгваше към „Хилтън“, „Окура“ или „Принс“, за да преспи с един-двама мъже на седмица и да изкара пари, които да й стигнат за цял месец.

Половината от останалите нощи спеше с мен безплатно. Нямах представа къде прекарва другата половина.

Животът й като коректорка на половин щат в издателство беше по-нормален. Три дни в седмицата тя ходеше в Канда, на третия етаж на малка административна сграда и от девет до пет четеше коректури, правеше чай и тичаше долу (в сградата нямаше асансьор) да купи гумички за триене. Пращаха все нея не защото някой й имаше зъб, а защото тя беше единствената неомъжена жена във фирмата. Променяше се като хамелеон според мястото и обстоятелствата и можеше, когато си пожелае, да извади на показ и да направлява онзи свой блясък.

 

 

Запознах се с нея (или по-скоро с ушите й) веднага след като се разделих с жена си. Беше началото на август. Сътрудничех на една фирма за компютърен софтуер, за която правех реклами, и именно тя ме изправи, така да се каже, лице в лице с ушите й.

Директорът на рекламната фирма, на която беше възложена поръчката, сложи на бюрото ми предложението и три големи черно-бели снимки и ми каза до седмица да подготвя три варианта. И на трите снимки имаше огромно ухо, заснето в близък план.

Ухо ли?

— Защо ухо? — попитах аз.

— Знае ли човек? Не е ли все едно? Ухо като ухо. Разполагаш с една седмица, през която да мислиш за уши.

И така, цяла седмица съзерцавах ухото. Залепих на стената пред бюрото ми трите огромни уши и по цял ден, докато пушех, пиех кафе и си режех ноктите, се потапях в тези уши.

Изпълних поръчката за една седмица, но снимките на ухото си останаха залепени на стената. Отчасти ме мързеше да ги свалям, отчасти бях свикнал с тях. Но истинската причина да не махам снимките беше, че тези уши ме държаха като в плен. Те бяха образът мечта на ухо. Самото въплъщение, образецът на уши. За пръв път уголемена част от човешкото тяло (включително на гениталии, разбира се) ме привличаше толкова силно. Те наподобяваха някакъв огромен водовъртеж на съдбата, който ме всмукваше.

Плоскостта на снимката беше прорязана от изумително дръзка извивка, други пък извивки образуваха нежен филигран от едва доловима сянка, а трети проследяваха като древен стенопис преданията на отминала епоха. Но по красота и желание гъвкавата плът на меката долна част ги превъзхождаше, надминаваше всички тях.

След няколко дни се обадих на фотографа, за да му поискам името и телефонния номер на тези уши.

— Това пък какво е сега? — попита той.

— Просто ми е любопитно, нищо повече. Изумителни уши.

— Да, ушите си ги бива, но самото момиче не е нищо особено. Ако ти се иска нещо младо, мога да те запозная с модела с банския костюм, който снимах онзи ден.

Отказах, записах си името и номера на ушите, благодарих на фотографа и затворих.

 

 

Два часът, шест часът, десет часът: отново и отново се опитвах да се свържа по телефона, но не вдигаше никой. Момичето очевидно си живееше своя живот.

Най-после я открих в десет на другата сутрин. Представих се набързо, после добавих, че трябва да поговорим по работа, свързана с рекламата, и дали тя има нещо против да вечеряме заедно.

— Но на мен ми казаха, че всичко е готово — отвърна тя.

— Да, готово е — потвърдих.

Момичето явно се постъписа, но не продължи да разпитва. Уговорихме си среща за другата вечер.

Обадих се да запазя маса в най-тежкия френски ресторант, който знаех. На булевард „Аояма“. После извадих чисто нова риза, избрах старателно вратовръзка и си сложих сако, което бях обличал само два пъти.

 

 

Точно както ме беше предупредил фотографът, момичето не беше нищо особено. Грозновато облекло, грозноват вид. Все едно беше от хора на второразреден девически колеж. Но лично мен това не ме вълнуваше кой знае колко. Ако нещо ме разочарова, то това беше, че тя криеше ушите си зад правата завеса на косата.

— Криете ушите си — казах нехайно.

— Да — отвърна тя нехайно.

Бяхме дошли по-рано и бяхме първите в ресторанта. Светлините бяха приглушени, при нас дойде сервитьор, който запали с дълга клечка кибрит червената свещ на масата, а оберкелнерът плъзна по салфетките и приборите рибешки очи, за да се увери, че всичко си е на мястото. Рибената кост на дъбовия паркет беше лъсната до блясък, докато вървеше, сервитьорът потракваше с токове. Обувките му изглеждаха къде-къде по-скъпи от моите. Току-що откъснати розови пъпки във вазите, съвременни маслени платна — оригинали — по белите стени.

Погледнах листа с вината и избрах пивко бяло вино, а за предястие pate de canard, terrine de dorade и foie de baudroie a creme fraiche. След напрегнато проучване на листа с менюто тя поръча potage tortue, salade verte и mousse de sole, аз пък си взех potage d’oursin, roti de veau avec gamie persil и salade de tomate. Така замина половинмесечната ми заплата.

— Какво хубаво място — каза тя. — Често ли идвате тук?

— Само от време на време, по работа — отговорих аз. — Истината е, че когато съм сам, обикновено не ходя по ресторанти. Ходя най-вече по закусвални и ям и пия каквото им се намира. Така е по-лесно. Не се налага да умувам излишно.

— И, какво ядете обикновено по тези закусвални?

— Какво ли не. Доста често омлети и сандвичи.

— Омлети и сандвичи — повтори тя. — Всеки ден ядете по закусвалните омлети и сандвичи?

— Не всеки ден. През три-четири дни си готвя.

— Значи от три дни два ядете омлети и сандвичи.

— Сигурно — отвърнах.

— Защо омлети и сандвичи?

— В що-годе приличните закусвални правят вкусни омлети и сандвичи.

— Хмм — рече тя. — Доста странно.

— Няма нищо странно.

Не знаех как да се измъкна от този разговор, затова продължих да седя в мълчание и да се любувам на пепелта в пепелника.

Тя се извърна към сока.

— Хайде да поговорим по работа.

— Както вече ви казах вчера, рекламата е готова. Няма проблеми. Нямам какво да кажа.

Тя извади от дамската си чанта тънка ароматизирана цигара, запали я с кибрита на ресторанта и ме погледна така, сякаш питаше: „Е, и?“

Тъкмо да отговоря, когато оберкелнерът дойде на масата ни. Показа ми етикета на виното, хилеше се така, сякаш държеше снимка на родния си син. Аз кимнах. Той махна с приятно „пук“ тапата, после сипа няколко глътки в чашата ми. Виното беше с вкус като цената на цялата вечеря.

Оберкелнерът се отдръпна и на негово място се появи сервитьор, който сложи на масата трите предястия и пред всеки от нас по една малка чинийка. След като той се отдалечи и ни остави сами, аз изпелтечих:

— Трябваше да видя ушите ви.

Тя не каза и дума и продължи да си слага pate и foie de baudroie. Отпи от виното.

— Извинявайте, че ви се натрапих — допълних за всеки случай.

Тя се усмихна едва доловимо.

— Хубавата френска кухня изобщо не е натрапване.

— Притеснявате ли се, че обсъждаме ушите ви?

— Всъщност не. Зависи от подхода при обсъждането — поклати тя глава и доближи вилицата до устата си. — Кажете ми направо, защото това е любимият ми подход.

Отпихме мълком от виното и продължихме да се храним.

— Свръщам зад ъгъла — подхванах аз, — точно когато някой пред мен завива зад следващия ъгъл. Не виждам как изглежда. Зървам само за миг белите му пешове. Но белотата на пешовете се врязва неизличимо в съзнанието ми. Изпитвали ли сте го?

— Струва ми се, че да.

— Точно такова чувство изпитвам от ушите ви.

Отново продължихме да се храним в мълчание. Сипах й вино, налях и на себе си.

— Значи си представяте не гледката, а усещането, така ли? — попита тя.

— Да.

— Изпитвали ли сте го и друг път?

Позамислих се и поклатих глава.

— Не, струва ми се, че не.

— Значи всичко е заради ушите ми.

— Не бих се заклел. Не мога да бъда сигурен. Никога не съм чувал формата на нечии уши да възбужда някого по този начин.

— Познавам човек, който кихаше всеки път, щом видеше носа на Фара Фосет. В кихането има силен психологически ефект. Веднъж появи ли се връзка между причина и следствие, няма отърване.

— Не съм специалист по носа на Фара Фосет — отвърнах и отпих от виното.

После забравих какво съм искал да кажа.

— Нямахте предвид точно това, нали? — попита тя.

— Не, не точно това — потвърдих. — Усещането, което изпитвам, е ужасно нефокусирано, но и много силно. — Показах й, като разперих ръце на един метър, после скъсих разстоянието на пет сантиметра. — Опасявам се, че не обяснявам добре.

— Концентрирано явление, основаващо се на неясни подбуди.

— Именно — рекох аз. — Вие сте седем пъти по-умна от мен.

— Карам кореспондентски курс.

— Кореспондентски курс ли?

— Да, по психология.

Разделихме си каквото беше останало от pate. Сега вече съвсем се обърках.

— Още ли не сте я схванали? Връзката между моите уши и вашите чувства?

— С една дума — не — потвърдих аз. — В смисъл още не съм проумял докрай дали ме привличат именно ушите ви, или нещо друго у вас ме привлича чрез ушите.

Тя долепи длани до масата и поклати леко глава.

— Какви са тези ваши чувства? От добрите, или от лошите?

— Нито добри, нито лоши. Или и добри, и лоши. Не мога да кажа.

Тя стисна чашата между дланите си и ме погледна право в лицето.

— Явно трябва да се учите още как да изразявате чувствата си.

— Не бих казал и че съм особено добър в разчитането им — признах си.

При тези думи тя се усмихна.

— Както и да е. Струва ми се, че схващам какво имате предвид.

— В такъв случай какво да правя?

Много дълго тя не каза нищо. Имаше вид на човек, който си мисли за съвсем друго. Върху масата имаше пет празни чинии — съзвездие от пет угаснали планети.

— Вижте какво — сложи тя край на мълчанието. — Според мен трябва да се сприятелим. Стига да нямате нищо против, де.

— Разбира се, че нямам нищо против — отвърнах аз.

— Имам предвид да се сприятелим много — допълни тя.

Аз кимнах.

И така, ние се сприятелихме много. Някакви си трийсетина минути след като се запознахме.

 

 

— Като близък приятел искам да ви питам две неща — рекох аз.

— Питайте.

— Първо, защо не си показвате ушите? Второ, ушите ви оказвали ли са някакво въздействие на друг, освен на мен?

Тя не отговори, само плъзна очи по дланите си, допрени до масата.

— На някои — да — потвърди тихо.

— На някои ли?

— Естествено. Иначе казано, свикнала съм повече със своя „Аз“, който не си показва ушите.

— А това означава, че „Аз“-ът ви, когато си показвате ушите, е по-различен от „Аз“-а, който не си показва ушите.

— Нещо такова.

Двама от сервитьорите вдигнаха чиниите и донесоха супата.

— Имате ли нещо против да ми разкажете за своя „Аз“, който си показва ушите?

— Беше много отдавна, съмнявам се, че ще успея да го разкажа добре. Истината е, че от двайсетгодишна не съм си показвала ушите.

— Когато обаче сте позирали за онази реклама, сте ги показали, нали?

— Да — потвърди тя, — но не истинските.

— Не истинските уши ли?

— Тези са блокирани.

Гребнах два пъти от супата и погледнах момичето.

— Разкажете ми още нещо за „блокираните“ си уши.

— Блокираните уши са мъртви уши. Убих собствените си уши. По-точно, съвсем съзнателно прекъснах връзката… Разбирате ли?

Не, не я разбирах.

— Ами тогава питайте — подкани тя.

— Какво искате да кажете с това, че сте убили ушите си — направили сте така, че да не чувате ли?

— Не, чувам си съвсем добре. Но въпреки това ушите ми са мъртви. Сигурно и вие можете да го направите.

Тя остави лъжицата, изправи гръб, вдигна с пет сантиметра рамене, издаде брадичка много напред, постоя така десетина секунди и най-неочаквано отпусна рамене.

— Готово. Ушите ми са мъртви. Хайде, опитайте и вие.

Три пъти повторих движенията, които тя направи. Бавно, внимателно, но нищо не създаде у мен впечатлението, че ушите ми са умрели. Виното бързо плъзваше по тялото ми.

— Убеден съм, че ушите ми не умират както трябва — споделих разочарован.

Тя поклати глава.

— Не се притеснявайте. Ако не се налага ушите ви да умират, няма нищо лошо в това, че не го правят.

— Мога ли да попитам още нещо?

— Питайте.

— Ако обединя всичко, което ми разказахте, то като че ли се свежда до това: до двайсетгодишна възраст сте показвали ушите си. После един прекрасен ден сте ги скрили. И оттогава не сте ги показвали и един-единствен път. Но ако се налага все пак да ги покажете, прекъсвате връзката между ушите си и съзнанието. Така ли?

Върху лицето й се появи очарователна усмивка.

— Точно така.

— Какво е станало с ушите ви, когато сте били на двайсет години?

— Не избързвайте — предупреди тя и след като се пресегна с дясната ръка през масата, ме докосна леко по пръстите на лявата ръка. — Моля ви.

Напълних с останалото вино чашите и изпих бавно своята.

— Първо искам да знам повече за вас — подхвана тя.

— Какво за мен?

— Всичко. Какво е било детството ви, на колко години сте, с какво си изкарвате прехраната, ей такива неща.

— Историята ми е най-обикновена. Толкова обикновена, че сигурно ще заспите по средата.

— Обичам обикновените истории.

— Моята е от обикновените истории, които едва ли са интересни на някого.

— Нищо, разказвайте ми десетина минути.

— Роден съм пред 1948 година, на 24 декември, в навечерието на Коледа. Не е особено приятно да имаш рожден ден в навечерието на Коледа. Не получавах подаръци отделно за рождения си ден, отделно за Коледа. Всички си мислят, че така пестят пари. Козирог съм, кръвната ми група е А — чудесно съчетание за банкови служители и държавни чиновници. Не би трябвало да се разбирам със Стрелци, Везни и Водолеи. Скучен живот, нали?

— Очарована съм.

— Израсъл съм в обикновено градче, учил съм в обикновено училище. Бях кротко дете, но когато поотраснах, започна да ми става скучно. Запознах се с едно обикновено момиче, изживях обикновена първа любов. Когато бях на осемнайсет, дойдох да следвам в Токио. След като се дипломирах, регистрирахме с един приятел фирма за преводи, криво-ляво се оправяхме. Преди три години се заехме и с пиар и реклама, нещата потръгнаха. Хванах се с една жена, която работеше във фирмата. Преди четири години се оженихме и преди два месеца се разведохме. Не мога да посоча причината. Имам домашен любимец — стар котарак. Пуша по четирийсет цигари на ден. Все не мога да ги откажа. Притежавам три костюма, шест вратовръзки и колекция от петстотин грамофонни плочи, отдавна са излезли от мода. Запомнил съм имената на всички убийци във всяка кримка, писана някога от Елъри Куийн. Притежавам всички томове на „По следите на изгубеното време“, но съм прочел само половината. През лятото пия бира, през зимата — уиски.

— И от три дни два ядете по закусвалните омлети и сандвичи, нали така?

— Ъхъ — потвърдих аз.

— Какъв интересен живот.

— Дотук е скучен. Сигурно ще бъде скучен и оттук нататък. Не че това ме притеснява. В смисъл вземам каквото ми се дава.

Погледнах си часовника. Девет минути, двайсет секунди.

— Но това, което ми разказахте току-що, не е всичко, нали?

Взрях се в дланите си върху масата.

— Разбира се, че не е всичко. Невъзможно е да разкажеш всичко за живота на някого, колкото и скучен да е той.

— Мога ли да кажа нещо?

— Естествено.

— Когато се запознавам с някого, го оставям да говори десет минути. После го преценявам от гледна точка, точно противоположната на онова, което той ми е казал. Как мислите, налудничаво е, нали?

— Не — поклатих аз глава, — подходът ви сигурно е доста успешен.

При нас дойде сервитьор, който сложи на масата чисти чинии, а друг сервитьор поднесе в тях основното ястие, което трети сервитьор заля със сос. Бърза отборна игра, третият играч подава на втория, вторият — на първия.

— След като приложих този подход към вас, научих едно — оповести тя, като доближи ножа до муса от писия. — Че животът ви изобщо не е скучен и вие не търсите скучен живот. Топло ли?

— Може би да. Може би животът ми наистина не е скучен, може би не търся скучен живот. Но пак си е същото. При всички положения съм получил каквото трябва. Повечето хора се опитват да избягат от скуката, а аз се стремя да се озова в епицентъра й. Ето защо не се оплаквам, когато казвам, че животът ми е скучен. Но беше достатъчно скучен, щом жена ми се вдигна и си отиде.

— Заради това ли се разделихте?

— Вече споменах, не мога да посоча една-единствена причина. Но както е казал Ницше, „Започнат ли да скучаят, боговете свиват знамената“, нещо от този род.

Наслаждавахме се бавно на храната. Момичето наблегна на соса, аз поисках още хляб. След като вдигнаха чиниите, пийнахме боровинков шербет, а когато донесоха еспресото, аз запалих цигара. Димът се извиси, но много скоро се разнесе неусетно от безшумната вентилационна система.

Вече и по другите маси сядаха хора. От тонколоните горе се лееше концерт на Моцарт.

— Стига да нямате нищо против, искам да ви питам още нещо за ушите — казах аз.

— Искате да питате дали ушите ми притежават някакво особено въздействие?

Кимнах.

— Трябва да проверите сам — отсече момичето. — И да ви кажа нещо, то може и да не представлява интерес за вас. Може дори да подкопае стила ви.

Кимнах още веднъж.

— На вас ще покажа ушите си — рече тя, след като си изпи еспресото. — Но не съм сигурна, че наистина ще ви бъде от полза. Накрая може и да съжалявате.

— Защо така?

— Скуката ви може да не е толкова непробиваема, колкото си мислите.

— Ще се наложи да рискувам — отвърнах.

Тя се пресегна през масата и сложи ръка върху моята.

— И още нещо: засега — да речем, през следващите няколко месеца, стойте до мен. Чухте ли?

— Разбира се.

След тези думи тя извади от дамската си чанта черна лента за коса. Стисна я между устните си и с две ръце приглади назад косата си, после я усука на кок и бързо я прихвана.

— Е?

Преглътнах и се втренчих като омагьосан в нея. Устата ми пресъхна. Не можех да кажа и дума. За миг белият гипс на мазилката като че ли се нагъна. Гласовете на другите в ресторанта и тракането на приборите заглъхнаха, после отново се засилиха. Чух звука на вълни, припомних си уханието на отдавна забравена вечер. Но всичко това беше само малка частица от усещанията, преминали през мен в онази стотна от секундата.

— Прекрасно — успях да изхриптя. — Не мога да повярвам, че сте същият човек.

— Разбрахте ли сега какво имам предвид? — попита тя.