Метаданни
Данни
- Серия
- Плъхът (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- 羊をめぐる冒険, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод отяпонски
- Емилия Масларова, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Харуки Мураками. Преследване на дива овца
Коректор: Любов Йончева
Художник на корицата: Стефан Касъров, 2008
ИК „Колибри“, София, 2008
ISBN: 978–954–529–654–3
Формат 84/108/32
Печатни коли 18
Преводът е по американското издание A Wild Sheep Chase
История
- —Добавяне
39.
Обитаващи мрака
— Нямам нищо против — отвърнах аз.
— Дойдох един час преди уреченото време — рече Плъха така, сякаш се извиняваше.
— Не се притеснявай. Както виждаш, не правя нищо.
Плъха се засмя тихо. Стоеше зад мен. Сякаш бяхме с гръб един към друг.
— Както преди години — рече Плъха.
— Вероятно така и няма да можем да си поприказваме откровено, ако не разполагаме с време — отбелязах аз.
— Със сигурност май е така — усмихна се той.
Дори в непрогледния мрак, черен като японски лак, макар и да седяхме с гръб един към друг, аз усетих, че се усмихва. Можеш да разбереш много неща и по най-дребната промяна във въздуха. Навремето бяхме приятели. Много отдавна, въпреки че почти не помнех кога.
— Нали някой е казал: „Най-добър е приятелят, с когото убиваш времето?“
— Каза го ти, нали?
— Шесто чувство, остро както винаги. Прав си.
Въздъхнах.
— Но този път, при всички тези събития, шестото ми чувство мълчи. Мълчи така, че чак се притеснявам. Въпреки множеството намеци, които всички ми давате.
— Неминуемо е. Справи се по-добре от повечето.
Замълчахме. Плъха като че ли си гледаше ръката.
— Накарах те да преживееш какво ли не, нали? — допълни той. — Бях голям гадняр. Но нямаше друг начин. Няма друг, на когото мога да разчитам. Както ти писах в онези писма.
— Точно това искам да те питам. Защото не мога да приема всичко просто така.
— Разбира се, че не можеш — потвърди Плъха, — освен ако не изясня някои неща. Но нека първо пийнем по бира.
Той ме спря още преди да съм се изправил.
— Аз ще донеса — рече ми. — В края на краищата къщата е моя.
Чух как Плъха отива уверено в пълния мрак в кухнята и вади от хладилника няколко бири — през цялото време отварях и затварях очи. Мракът в стаята беше с оттенък, който почти не се различаваше от мрака, когато затворех очи.
Плъха се върна с бирата, която остави на масата. Намерих опипом една от кутийките, отворих я и изпих половината.
— Ако не я виждаш, не прилича на бира — рекох.
— Извинявай, но се налага да е тъмно.
Докато пиехме бирата, не казахме нищо.
— Е — подхвана Плъха, като се прокашля.
Върнах празната кутийка на масата и продължих да лежа неподвижно, увит в одеялото. Чаках Плъха да каже нещо, но думи не последваха. Чувах само как той разтръсква кутийката, за да провери колко бира е останала. Стар негов навик.
— Е — повтори той. После допи бирата на един дъх и сложи с кух звук кутийката върху масата. — Първо нека започнем с това защо съм дошъл тук. Нали нямаш нищо против?
Не му отговорих. Плъха продължи:
— Баща ми купи къщата, когато бях на пет години. Не знам защо е хвърлил толкова усилия, за да купи имот тук, горе. Вероятно се е спазарил добре с военните от американската армия. Както виждаш, мястото е страшно неудобно, дотук можеш да се добереш само през лятото, падне ли сняг, пътят става непроходим. Окупационните сили са смятали да поправят пътя и да сложат тук радар или нещо такова, но явно са се отказали заради времето и големите разходи. Градът е беден, не може да си позволи да оправи пътя. Не им е по джоба дори да го постегнат. Заради това имотът не върши работа и отдавна е забравен.
— А Овчия професор? Дали не иска да се върне да живее тук?
— Овчия професор живее в спомените си. Няма дом, където да се върне да живее.
— Сигурно е така.
— Пийни още бира — предложи Плъха.
— Засега ми стига — отказах аз.
Печката не работеше и бях премръзнал до кости. Плъха отвори още една бира и започна да си я пие сам.
— Баща ми обикна имота, пооправи за своя сметка пътя, потегна къщата. Струва ми се, че вложи доста пари. Благодарение на това, стига да имаш кола, можеш да си живееш преспокойно тук, поне през лятото. Отопление, тоалетна с течаща вода, душ, телефон, електрически генератор в случай на повреди. Направо не проумявам как Овчия професор е живял преди това тук.
Плъха издаде звук, който не беше нито оригване, нито въздишка.
— Докато навърших петнайсет години, идвах тук всяко лято. Заедно с майка, татко, сестра ми и прислужницата, която вършеше къщната работа. Сега, като се замисля, това вероятно са били най-хубавите години в живота ми. Давахме под аренда пасището на града — всъщност го даваме и досега — и щом започнеше лятото, всичко наоколо се запълваше с градските овце. Накъдето се обърнеш, овце. Затова спомените ми за лятото винаги са свързани с овце. След това семейството почти не стъпваше тук. Купихме друга вила по-наблизо, пък и сестра ми се омъжи. Вече не се смятах за част от семейството, фирмата на баща ми изживяваше тежки времена, а и ставаха какви ли не неща. При всички положения имотът беше зарязан. За последен път съм идвал тук преди единайсет години. Дойдох сам. За един месец.
Плъха замълча за миг, сякаш си спомняше.
— Тъжен ли беше? — попитах аз.
— Аз тъжен? Я не ме разсмивай. Стига да беше възможно, щях да остана за постоянно тук. Но нямаше как да стане. Все пак къщата е на баща ми. Няма да дочакаш да направя тази услуга на стареца.
— А сега?
— Сега е същото — отвърна Плъха. — Все повтарях, че това е последното място, където искам да се върна. Но когато видях снимката в хотел „Делфин“, ми се прииска да го видя още веднъж. От сантиментални подбуди. Дори ти изпадаш понякога в такива настроения, нали?
— Да — потвърдих.
Аз също се разнежих.
— Точно тогава научих за Овчия професор. За овцата мечта със звездата върху гърба. Доколкото разбирам, и ти знаеш за тях?
— Да.
— Накратко казано — продължи Плъха, — научих за тях и побързах да се кача с намерението да прекарам цялата зима тук. Не можех да устоя на подтика. Баща ми вече не ме вълнуваше. Стегнах си багажа и дойдох. Сякаш нещо ме теглеше насам.
— И тогава ли се натъкна на овцата?
— Да — отвърна Плъха.
— Трудно ми е да говоря за онова, което се случи после — рече Плъха. Взе втората празна кутийка от бира и я смачка. — Може би искаш да ме питаш нещо? Вече знаеш доста от нещата, които има да се знаят, нали?
— Добре, но ако нямаш нищо против, нека не започваме от началото.
— Давай.
— Ти вече си мъртъв, нали?
Не знам колко време му трябваше, за да отговори. Може би няколко секунди, може би… Плъха мълча дълго. Устата ми отвътре беше пресъхнала.
— Така е — каза накрая. — Мъртъв съм.