38.
Така отминава времето
Мракът пропълзя през ухото ми като масло. Някой се опитваше да счупи с огромен чук замръзналото кълбо на земята. Чукът удари земята точно осем пъти. Но земята не се счупи. Само се понапука.
Осем часът, осем вечерта.
Събудих се и тръснах глава. Тялото ми беше изтръпнало, болеше ме глава. Дали някой не ме беше сложил заедно с натрошен лед в шейкър за коктейли и не ме беше разтръскал като луд?
Няма нищо по-лошо от това да се събудиш в непрогледен мрак. Все едно да се върнеш назад и да изживееш живота отначало. Когато отворих за пръв път очи, сякаш живеех чужд живот. След страшно много време това започна да се припокрива със собствения ми живот. Странно застъпване: моят живот като живота на друг. Беше невероятно, че човек като мен изобщо живее.
Отидох на мивката в кухнята и си наплисках лицето с вода, после изпих набързо две чаши. Водата беше студена, на лед, а лицето ми пак пламтеше. Отново седнах на канапето сред мрака и тишината и започнах да събирам малко по малко парчетата от живота си. Не успявах да схвана много от нещата, но това поне беше моят живот. Завърнах се бавно при себе си. Трудно е да обясня какво е да отидеш там, а и със сигурност ще подложа на изпитание интереса ви.
Имах чувството, че някой ме наблюдава, ала не обърнах никакво внимание. Изпитваш такова чувство, когато си сам в голяма стая.
Замислих се за клетките. Както каза бившата ми жена, в крайна сметка всяка твоя клетка е изгубена. Изгубена дори за самия теб. Притиснах длан до бузата си. Лицето, което усети дланта ми, не беше моето лице, така ми се стори. Беше лицето на друг, приело формата на моето лице. Но не си припомнях подробностите. Всичко: имена, усещания, места, се разтвори и беше погълнато от мрака.
В тъмното часовникът удари осем и половина. Снегът беше спрял, но небето още бе покрито с плътни облаци. Никъде никаква светлинка. Лежах дълго, заровен в канапето, с пръсти в устата. Не виждах ръката си. Газовата печка беше изключена, затова в стаята беше студено. Свит на кълбо под одеялото, гледах невиждащо навън. Бях се сгушил на дъното на дълбок кладенец.
Времето. Частиците на мрака образуваха върху ретината ми тайнствени шарки. Шарки, които се разпадаха беззвучно, колкото да бъдат заменени от нови шарки. Мракът, единствен мракът мърдаше като живак в неподвижно пространство.
Спрях мислите си и оставих времето да отминава. Нека времето ме отнесе. Да ме отнесе там, където един нов мрак образува още по-нови шарки.
Часовникът удари девет. След като заглъхна и деветият удар, се приплъзна тишина, която зае мястото му.
— Мога ли да си кажа репликите? — попита Плъха.
— Нямам нищо против — отвърнах аз.
