Харуки Мураками
Преследване на дива овца (37)

37.
Неща, които огледалото показва, неща, които огледалото не показва

Сутринта на десетия ден реших да забравя всичко. Вече бях забравил какво трябва да забравя.

По средата на сутрешния ми крос отново заваля сняг. Този път тъмен сняг, лепкава, мокра суграшица на ръба да се превърне в снежинки. За разлика от първия пухкав сняг този беше отвратителен. Полепваше по тялото ми. Съкратих кроса, прибрах се в къщата и пуснах водата, за да се напълни ваната. Щом беше достатъчно топла, се потопих пред печката, но пак не успях да се стопля. В мен се беше просмукал влажен студ. Не можех да сгъна пръстите си, ушите ми горяха и бяха като чупливи, сякаш всеки момент щяха да паднат. Усещах цялата си кожа като евтина наквасена хартия.

Половинчасовата вана и горещият чай с бренди най-после върнаха тялото ми към обичайното му състояние, макар че още два часа от време на време ме втрисаше. Такава, значи, била зимата в планината.

Снегът валя чак до вечерта и покри с бяло цялото пасище. Спря едва когато нощта загърна света в тъмнина и отново като мъгла се спусна дълбока тишина. Тишина, която, каквото и да правех, не успявах да разсея. Пуснах грамофона така, че да повтаря плочата, и слушах двайсет и шест пъти „Бяла Коледа“.

Снегът не се задържа задълго. Както беше предсказал Човекът овца, засега земята нямаше да замръзне. Следващият ден — тринайсетият ми тук — беше ясен и светъл. Блудното слънце изгря и превърна пасището в пъстра черга от сняг, който блещукаше по него. Преспите по покрива с фронтони започнаха да се плъзгат в нещо, което обещаваше да се превърне в айсберг, и падаха с изнервящ трясък на земята. Пред прозорците капеше разтопил се сняг. Всичко проблясваше. Грееше всяка капчица, закрепила се по върха на всяко листо на дъба.

Бръкнах в джобовете си и застанал на прозореца, загледах навън. Тези неща се разгръщаха напълно встрани от мен. Несвързани с живота ми — несвързани с ничий живот — всичко отминаваше. Снегът падаше, снегът се топеше.

Реших да почистя малко къщата под съпровода на капещия и падащ сняг. Заради него бях хванат като в капан, а тялото ми се нуждаеше да прави нещо, пък и не бях ли гост в чужда къща? Никога не съм възразявал да готвя и чистя.

Все пак чистенето на голяма къща се оказа много по-тежко, отколкото си бях представял. В сравнение с него беше по-лесно да тичаш петнайсетина километра. Избърсах прахта по всеки ъгъл и ниша, после минах с голямата прахосмукачка дървения под. Измих го с мокър парцал, след това застанах на четири крака и го лъснах. Останах почти без дъх, но нали бях отказал цигарите, бързо си го върнах. Нямаше и следа от ужасните хрипове и усещането, че на гърлото ми е заседнала буца.

Отидох в кухнята да изпия чаша студен гроздов сок и още преди обяд привърших с каквото ми беше останало да чистя. Отворих капаците на прозорците и току-що лъснатите подове заблестяха. Имаше нещо прекрасно, някаква тъга в тежкия мирис на пръст, примесен с миризмата на политура.

Изпрах парцалите, с които бях лъснал пода, после сложих на печката тенджера вода — да кипне. За спагетите, към които добавих хайвер от треска, големи количества масло, бяло вино и соев сос. Страхотен обяд под съпровода на кълвач, който почукваше в близката гора.

Излапах набързо спагетите, измих съдовете и отново се заех да чистя. Измих ваната и мивката, почистих тоалетната, лъснах мебелите. Благодарение на Плъха нищо не беше кой знае колко мръсно и беше достатъчно и едно пръсване с политурата. После извадих дълъг маркуч и изплакнах прозорците и капаците. Така цялата къща се освежи. След като измих прозорците, вече бях приключил с чистенето. Прекарах двата часа до вечерта в това да слушам грамофонни плочи.

Тръгнах към стаята на Плъха, за да взема друга книга, и забелязах огледалото в цял ръст в долния край на стълбището. Бях го пропуснал, а то беше мръсно. Избърсах го с кърпа, но колкото и да го търках и да го миех с препарат, то пак си беше мръсно. Не проумявах как така Плъха го е оставил в този му вид. Домъкнах цяла кофа топла вода и затърках огледалото с найлонова четка, за да смъкна втвърдената мръсотия. Огледалото беше толкова прашно, че водата в кофата стана черна.

От рамката с дърворезба разбрах, че то е антика и вероятно струва доста, затова внимавах да не го търкам прекалено разпалено.

Огледалото отразяваше образа ми от глава до пети, без изкривявания, почти съвършено. Стоях там и се гледах. Нищо ново. Аз си бях аз с обичайното изражение, в което нямаше нищо особено. Но образът ми беше излишно остър. Не виждах сплескания си от огледалото огледален образ. Онова, което виждах, не бях аз, обратното, сякаш бях отражение на огледалото и този мой сплескан образ виждаше истинското ми „Аз“. Вдигнах дясна ръка пред лицето си и си избърсах устата. Моят „Аз“ в огледалото направи същите движения. Но може би аз просто повтарях онова, което правеше „Аз“-ът ми върху огледалото. Не можех да бъда сигурен, че по своя воля съм си избърсал устата.

Складирах думите „по своя воля“ в архивите на главата си и се ощипах с лява ръка по ухото. „Аз“-ът ми върху огледалото направи съвсем същото. Явно и той като мен беше складирал думите „по своя воля“ в архивите на главата си.

Отказах се и зарязах огледалото. Той също го заряза.

 

 

На дванайсетия ден за трети път заваля сняг. Валеше още когато се събудих. Ужасно тих сняг, този път нито твърд, нито лепкаво мокър. Сипеше се бавно, на пируети от небето и се топеше още преди да се задържи. Спокоен сняг, от който ти се иска да затвориш леко очи.

Извадих от склада старата китара и след като с доста усилия я настроих, се опитах да изкарам някои стари парчета. Упражнявах се заедно с „Пар авион“ на Бени Гудман и скоро стана обяд. Направих си сандвич с дебели резени шунка върху домашно приготвения си хляб, който вече бе корав като камък, и отворих една кутийка бира. След още половин час упражняване с китарата кой друг да се появи, ако не Човекът овца.

— Акопречаситръгвам — каза Човекът овца през отворената входна врата.

— Не, изобщо не пречите. Тъкмо вече ми ставаше скучно — отвърнах аз и оставих китарата на пода.

Както и предния път, Човекът овца изтръска калта по обувките си, после влезе. Тялото му сякаш беше запълнило дебелия овчи костюм. Човекът овца седна на канапето отсреща и след като отпусна ръка върху страничната облегалка, се сгуши.

— Снегът ще се задържи ли? — попитах аз.

— Ощене — отговори Човекът овца. — Имаснягкойтосезадържаиснягкойтонесезадържа. Тозиеотнезадържащиясесняг.

— Хмм.

— Задържащиятсеснягщепаднедругатаседмица.

— Една бира?

— Благодаря. Новсъщностпредпочитамбренди.

Отидох в кухнята, налях му от брендито, взех за себе си една бира и отнесох всичко това заедно с един сандвич със сирене във всекидневната.

— Свирехтенакитара — отбеляза заинтригуван Човекът овца. — Иниеобичамемузика. Нонемогадасвирянаникакъвинструмент.

— Аз също не мога. Не съм свирил от десетина години.

— Налиняматенищопротивдамиизсвиритенещо?

Не исках да го огорчавам, затова му изсвирих мелодията на „Пар авион“, като импровизирах тук-там, после обърках тактовете и се отказах.

— Добърсте — заяви съвсем сериозно Човекът овца. — Сигурносепечелидобреакосвиришнанякакъвинструмент.

— Ако си добър. Но ако искаш да станеш добър, трябва да си тренираш слуха. А щом си създадеш трениран слух, се потискаш от начина, по който свириш.

— Вижти — каза Човекът овца.

Той отпиваше изискано малки глътки от коняка, а аз пиех бирата направо от кутийката.

— Неуспяхдапредаммолбатави — рече Човекът овца.

Кимнах.

— Дойдохсамодавигокажа.

Хвърлих един поглед към календара върху стената. До крайния срок оставаха само три дни, датата беше отбелязана с червено. Но какво значение имаше това сега?

— Нещата се промениха — подхванах. — Аз съм много, ама много ядосан. Никога през живота си не съм бил толкова ядосан.

Човекът овца продължи да седи с чашата в ръка и не каза нищо.

Хванах китарата за грифа и я ударих с все сила в тухлите на камината. Заедно с трясъка се чу какофония, която издадоха струните. Човекът овца изхвърча с треперещи уши от канапето.

— В правото си съм да се ядосвам — заявих аз по-скоро на себе си.

Е, наистина бях в правото си.

— Неприятномиеченеуспяхдапомогна. Ноивиемеразберете. Ниенаистинавихаресваме.

Двамата стояхме там. Погледнахме снега. Снегът беше пухкав като перушина, посипала се от разкъсан облак.

Отидох да си взема от кухнята още една бира. Всеки път, когато минавах покрай стълбището, се натъквах на огледалото. Другото ми „Аз“ явно също беше тръгнало за бира. Погледнахме се в лицето и въздъхнахме. Живеехме в два различни свята, а пак мислехме за едни и същи неща. Точно като Граучо и Харпо в „Патешка супа“.

Всекидневната зад мен се отразяваше в огледалото. Или може би всекидневната зад него. Всекидневната зад мен и всекидневната зад него бяха една и съща всекидневна. Същото канапе, същият килим, същият часовник, картина, библиотека, всичко си беше същото. Не особено неуютна за всекидневна, макар че вкусът, с който беше обзаведена, не бе от най-безупречните. И въпреки това имаше нещо различно. Или просто имах чувството, че нещо е различно.

Грабнах поредната синя „Льовенбрау“ и както я държах, на връщане към всекидневната погледнах още веднъж всекидневната върху огледалото, след това погледнах и всекидневната. Човекът овца седеше на канапето и гледаше лениво снега.

Извърнах се към Човека овца върху огледалото. Но върху огледалото нямаше никакъв Човек овца. Във всекидневната нямаше никого, имаше само празно канапе. В огледалния свят бях сам. Прониза ме ужас.

— Изглеждатеблед — отбеляза Човекът овца.

Свлякох се на канапето и без да казвам нищо, отворих бирата и отпих.

— Сигурностенастинали. Аконестесвикнализиматапотиякраищащевисесторитежка. Иевлажно. Днессилегнетерано.

— А, не — казах аз. — Днес няма да спя. Ще чакам тук приятеля си.

— Знаетечещедойдеднесли?

— Знам — потвърдих аз. — До десет часа довечера ще бъде тук.

Човекът овца ме погледна. Очите, надзъртащи иззад маската, бяха безизразни в буквалния смисъл на думата.

— Довечера си събирам багажа, утре заминавам. Ако го видите, му кажете. Но не мисля, че е необходимо.

Човекът овца кимна с разбиране.

— Съссигурностщесечувствамсамотенщомситръгнете. Носигурнонеможетеданесиотидете. Междудруготомогалидавзематозисандвичсъссирене?

— Разбира се.

Човекът овца уви сандвича в хартиена салфетка и го пъхна в джоба си, после си сложи ръкавиците.

— Даносесрещнемотново — рече ми на тръгване.

— На всяка цена ще се срещнем.

 

 

Човекът овца се отправи през пасището на изток. Накрая булото на снега го погълна. След това всичко потъна в тишина.

Налях в чашата на Човека овца три пръста бренди и го изпих на един дъх. Гърлото ми пламна, малко по малко пламна и стомахът ми, но след трийсет секунди тялото ми престана да трепери. Само тиктакането на часовника с кутия, което продължи да блъска вътре в главата ми.

Може би наистина имах нужда от малко сън.

Свалих отгоре едно одеяло и заспах на канапето. Чувствах се напълно изтощен, като дете, лутало се три дни из гората. Затворих очи и след миг съм се унесъл.

Сънувах ужасен сън. Сън, прекалено ужасен, че да си го спомням.