Харуки Мураками
Преследване на дива овца (36)

36.
Частният път на ветровете

Минаха три спокойни дни. Не се случи нищо. Човекът овца не се появи. Готвех, изяждах каквото съм сготвил, четях си книгата и щом слънцето залезеше, пиех уиски и лягах да спя.

Сутрин на пасището ставаше все по-студено. От ден на ден яркозлатистите листа на брезите се покриваха с все повече петна, а първите зимни ветрове се промушваха между спаружените клони и хълмовете, за да продължат на югоизток. Като спирах в средата на пасището, ги чувах съвсем ясно. Те мълвяха: няма връщане назад. Късата есен беше отминала.

Без движение и цигари бързо бях качил три килограма. Затова започнах да ставам в шест и да бягам на полудъга около пасището. Така смъкнах килограм-килограм и половина. Беше ми тежко без цигари, но най-близкият магазин беше на трийсетина километра и какво можех да направя? Допушеше ли ми се, си мислех за приятелката си и за ушите й. Сравнено с всичко, което бях изгубил дотук, пушенето беше дребна работа. И наистина си беше така.

Разполагах със страшно много свободно време и се хвърлих да готвя. Направих ростбиф. Размразих една сьомга и я мариновах. Потърсих по пасището треви, които да стават за ядене, и задуших находката си с настъргана суха риба тон и соев сос. Правех си кисело зеле. Приготвях и какви ли не мезета, в случай че Човекът овца се появи и поиска нещо за пиене. Но Човекът овца така и не се появи.

Прекарвах повечето следобеди в това да гледам пасището. Не след дълго започнаха да ми се привиждат разни неща. Силует, който изскочи от брезовата гора и хукна право към мен. Най-често беше Човекът овца, но се случваше да е и Плъха или приятелката ми. Друг път беше овцата със звездата върху гърба.

Накрая обаче така и не се появяваше никой. Само халите, брулещи пасището. То сякаш беше частният път на ветровете. Те препускаха по него, без изобщо да се обръщат назад, бързаха по спешна работа.

На седмия ден, откакто бях дошъл в планината, падна първият сняг. Сутринта вятърът както никога поутихна, небето беше похлупено с плътни оловносиви облаци. Снегът заваля, след като бях направил сутрешния си крос, бях се изкъпал и се разполагах за кафе и грамофонни плочи. Силен сняг. Заблъска по прозорците с батарея от тъпи удари. Вятърът се беше усилил и снегът падаше под ъгъл от трийсет градуса. Като наклонените черти по хартията за подаръци в универсалните магазини. Не след дълго бурята се развилня и всичко навън потъна в бяло. Цялата планинска верига и горите се замъглиха. Това не беше някакъв жалък снежец, какъвто понякога пада в Токио. Това си беше съвсем истински сняг, какъвто ще видите на север. Сняг, който покрива всичко и вледенява самото сърце на земята.

От снега не се виждаше нищо. Дръпнах пердето и се свих на кравай край печката, за да почета. Грамофонната плоча свърши, игличката се вдигна и всичко потъна в тишина. От вида тишина, която се спуска след смъртта на всяко живо нещо. Оставих книгата и ей така, без причина, изпитах желание да обиколя къщата. От всекидневната в кухнята, като проверих килера, банята и мазето, горе пък отворих вратата на всяка от стаите. Нямаше никой, разбира се. Само тишина, която пълзеше като олио по всеки ъгъл. Само тишина, която от стая на стая се променяше леко.

Бях съвсем сам. Вероятно по-сам, отколкото съм бил някога през живота си.

От два дни ми се пушеше до смърт, но тъй като нямах цигари, пиех на поразия уиски. Една такава зима, и накрая щях да се пропия. Не че имаше достатъчно пиене, за да извърша този подвиг. Три бутилки уиски, една бутилка бренди, дванайсет каси бира в кутийки, и толкоз. Същата мисъл явно беше хрумнала и на Плъха.

Дали съдружникът ми, бившият ми съдружник де, още се наливаше като невидял? Дали беше успял да изправи компанията на крака, да я превърне в някогашната малка фирма за преводи, както му бях предложил? Може би беше направил точно това. Но дали наистина можеше да се справи без мен, както се притесняваше той? Времето ни заедно беше приключило. Шест години заедно — и сега отново от нулата.

В ранния следобед снегът спря. Внезапно, точно както и беше завалял. Плътните облаци се разкъсаха на места като огромни стълбове светлина, запратена долу, за да поиграе по пасището. Беше великолепно.

Коравият сняг блещукаше по земята като захаросан. Втвърден на топчета, сякаш за да издържи на предизвикателството и да не се разтопи. Въпреки това, щом часовникът удари три часа, от снега не беше останало нищо. Пръстта беше наквасена с вода, мъждивото слънце беше обгърнало пасището в мека светлина. Птиците пееха, сякаш току-що са ги пуснали на свобода.

 

 

След вечеря взех от стаята на Плъха две книги, „Печене на хляб“ и романа на Конрад, после се разположих удобно на канапето във всекидневната. Някъде на една трета от страниците в романа се натъкнах на десетсантиметрова квадратна изрезка от вестник, с която Плъха си беше отбелязвал докъде е стигнал. Дата нямаше, но от цвета на хартията личеше, че вестникът е нов. Беше с местни новини: симпозиум за стареенето и обществото, който щял да се проведе в някакъв хотел в Сапоро, митинг, свикан на железопътна гара край Асахикава, лекция за кризата в Близкия изток. Нищо, което да грабне вниманието на Плъха, а и моето. От другата страна — обяви. Прозинах се, затворих книгата, отидох да претопля каквото ми беше останало от кафето.

Изведнъж си дадох сметка, че това е първият път сякаш от години, когато виждам вестник, и че цяла седмица съм бил откъснат от ставащото по света. Без радио и телевизия, без вестници, без списания. Токио можеше да е разрушен от атомна бомба, светът можеше да е обхванат от епидемия, Австралия можеше да е превзета от марсианци, а аз нямаше да знам. В ланд круизъра в гаража имаше, разбира се, радио, но аз установих, че в края на краищата не изпитвам особено желание да ходя и да го слушам. Чудо голямо, и да не знам, че се е случило нещо. Не изпитвах потребност да научавам. И без това имах достатъчно неща, за които да мисля.

Нещо не ми даваше мира. Нещо, което беше минало пред очите ми, но аз, нали съм си тъп, не съм забелязал. Въпреки това на някакво несъзнателно равнище то ми беше направило впечатление. Оставих чашата от кафето в мивката и се върнах във всекидневната. Пак погледнах изрезката от вестник. От обратната страна беше поместено това:

Внимание: Плъх

Обади се. Спешно е!

Хотел „Делфин“, стая 406

Върнах изрезката в книгата и се свлякох върху канапето.

И така, Плъха знаеше, че го издирвам. Въпрос: как е намерил обявата? Случайно, когато е слязъл от планината? Или е търсил нещо в течението на вестниците от няколко седмици?

И защо не се е свързал с мен? Дали вече съм се бил изнесъл от хотел „Делфин“, когато той се е натъкнал на обявата? Дали телефонът му вече не е работел?

Не. Ако е искал, Плъха все е щял да намери начин да се свърже с мен — просто не е искал. Тъй като бях отседнал в хотел „Делфин“, той е решил, че ще успея да се кача тук, значи, ако е искал да ме види, просто е трябвало да изчака или поне да остави бележка.

И така, нещата се свеждаха до следното: по една или друга причина Плъха не искаше да ме вижда. Въпреки това не ме отхвърляше. Ако не ме искаше тук, можеше да ме отпрати по най-различни начини. В края на краищата къщата си беше негова.

Докато умувах над тези две възможности, гледах как втората стрелка на часовника пъпли бавно по циферблата. Тя описа пълен кръг, а аз още не бях измислил нищо. Не проумявах какъв е центърът на всичко това.

Човекът овца знаеше нещо. Това поне беше сигурно. Някой, който беше наблюдавал появата ми на сцената, определено знаеше, че Плъха живее тук от половин година.

Всъщност поведението на Човека овца като че ли отразяваше волята на Плъха. Човекът овца беше отпратил приятелката ми, за да остана сам горе в планината. Появата му явно беше само за прикритие. Ставаше нещо странно. Това се долавяше във всичко. Щеше да се случи нещо.

Угасих осветлението, после се качих горе, легнах в леглото и погледнах луната и пасището. През една пролука между облаците надзъртаха звезди. Отворих прозореца и помирисах нощния въздух. Някъде в далечината чух през шумолящите листа вик. Странен такъв, ни на птица, ни на звяр.

 

 

Станах, отидох да потичам на пасището, взех си душ и закусих. Сутрин като сутрин. Както и предния ден, небето беше похлупено с облаци, но беше малко по-топло. Почти нямаше вероятност да завали сняг.

Облякох дънки и пуловер и отгоре яке, обух маратонки и тръгнах през пасището. Отправих се към гората на изток, където, както бях видял, се беше скрил Човекът овца, и навлязох в гъсталака. Нямаше пътека, нямаше признаци на човешки живот. От време на време се натъквах на повалена стара бреза.

Земята в гората беше равна, ако не броим дълго корито с ширина около метър, като от пресъхнал поток или изоставен окоп. Коритото лъкатушеше на километри през гората. Понякога беше хлътнало дълбоко, друг път беше плитко и бе затрупано до глезените с окапала шума.

Канавката отстъпи място на пътека по хребета, от двете страни на който имаше сухи падини. По пътеката през листата подскачаха топчести птици, които после хлътваха в гъсталака. Тук-там се червенееха диви азалии.

Вървях към час и загубих всякаква ориентация. С тази скорост едва ли някога щях да открия Човека овца. Лутах се по една суха падина, докато не чух звука на вода. Намерих реката и тръгнах надолу по течението. Ако паметта не ме подвеждаше, някъде тук трябваше да има водопад и недалеч от него беше пътят, по който се бяхме качили пеш.

След още десет минути излязох при водопада. Разплискваше се, след като се удареше в камъните в ждрелото долу, и се разтичаше на замръзнали езерца. Нямаше следа от риба, макар че няколко паднали листа описваха бавно кръгове по повърхността на езерцата. Прекосих реката, като стъпвах от камък на камък, отидох под водопада, после започнах да изкачвам хлъзгавия отсрещен бряг. Бях излязъл на пътя.

Човекът овца седеше в края на един мост и ме гледаше. Беше преметнал през рамо голяма брезентова чанта, пълна със съчки.

— Акообикалятеизтияместанищочуднодасепревърнетевпримамказамечките — каза Човекът овца. — Потияместаиманай-малкоеднатакадазнаете. Вчераследобедсенатъкнахнадиря. Аконаистинависеналагадасеразхождатенеезледасислагатекатонаснахълбоказвънче.

Човекът овца разклати звънчето, закачено на хълбока му с безопасна игла.

— Вас търсех — обясних аз, след като си поех дъх.

— Знам — рече Човекът овца. — Видяхчеметърсите.

— Защо тогава не извикахте?

— Неазавиестерешилидаметърсите. Затова се въздържах.

Човекът овца извади от джоба си цигара и я изпуши с голяма наслада. Аз седнах до него.

— Тук ли някъде живеете?

— Хмм — отвърна Човекът овца. — Нонеказвайтенаникого. Никойнезнае.

— Приятелят ми обаче знае всичко за вас.

Мълчание.

— И щом сте приятел на приятеля ми, значи и ние сме приятели, нали така?

— Сигурно — рече предпазливо Човекът овца. — Сигурносмеприятели.

— И щом сте ми приятел, няма да седнете да ме лъжете, нали? Помислете само.

— Ъъъъне — потвърди озадачен Човекът овца. Той прокара език по спечените си устни. — Немогадавикажанаистинасъжалявамченемоганонемога. Небива.

— Някой ви е предупредил да мълчите ли?

Човекът овца не отговори. Вятърът свистеше из голите дървета.

— Наоколо няма кой да ви чуе — прошепнах аз.

Човекът овца ме погледна в очите.

— Незнаетенищозанастукнали?

— Не, не знам.

— Емястотокъдетосменеекакводаемясто. Товапонебитрябвалодагознаете.

— Но нали завчера ми казахте, че местността е прекрасна.

— Занасепрекрасна — потвърди Човекът овца. — Занаснямадругомястокъдетодаживеем. Аконипрогонятоттукнямакъдедаотидем.

След тези думи Човекът овца замълча. Не пожела да каже и дума повече за това. Погледнах брезентовата му торба, напълнена със съчки.

— С това ще се топлите през зимата, а?

Човекът овца кимна мълком.

— Но аз не видях пушек.

— Засеганямаогън. Нямадаимадокатоненатрупасняг. Ноиследкатонатрупапакнямадавидитепушекаотнашияогън. Кладемогньоветепоособенначин — усмихна се той самодоволно.

— И кога тук ще натрупа сняг?

Човекът овца погледна небето, после и мен.

— Тазигодинащезавалирано. Можебиследдесетинадни.

— И след десетина дни пътят ще замръзне?

— Вероятно. Никойнесекачваиникойнеслиза. Чудесногодишновреме.

— Откога живеете тук?

— Отдавна — отговори Човекът овца. — Отмногоотдавна.

— С какво се храните?

— Сгрудкисфилизиядкиптицисрибкитеирацитекоитоуспявамдахвана.

— Не ви ли е студено.

— Преззимататрябвадаестудено?

— Ако имате нужда от нещо, с удоволствие ще ви услужа с каквото ми се намира.

— Благодарясеганямамнуждаотнищо.

Най-неочаквано Човекът овца стана и се отправи по посока на пасището. Аз също станах и поех след него.

— Защо се криете тук, горе?

— Аковикажащемисесмеете — отвърна Човекът овца.

— Не, няма да ви се смея, заклевам се — обещах аз.

Не си представях какво толкова смешно ще ми съобщи.

— Инямадакажетенаникогонали?

— Няма да кажа на никого.

— Неискахдаходянавойна.

Няколко минути вървяхме, без да изричаме и дума.

— Война с кого? — попитах аз.

— Незнам — рече припряно Човекът овца. — Ноазнеискахдаходя. Зарадитовасъмиовца. Овцакоятосистоикъдетойемястототукгоре.

— От Джунитаки-чо ли сте?

— Ъхънонеказвайтенаникого.

— Няма — повторих аз. — Градът не ви ли харесва?

— Градъттамдолули?

— Да.

— Изобщонемихаресва. Гъмжиотвойници — пак отвърна задъхано Човекът овца. — Виеоткъдесте?

— От Токио.

— Чувалилистезавойната?

— Не, не съм.

При тези думи Човекът овца, изглежда, загуби всякакъв интерес към мен. Мълча, докато не излязохме в началото на пасището.

— Ще се отбиете ли в къщата? — попитах аз Човека овца.

— Трябвадасеподготвязазимата — рече той. — Наистинаимаммногоработа. Можебидругияпът.

— Бих искал да се срещна с приятеля си — казах аз. — Следващата седмица трябва на всяка цена да го видя по един въпрос.

Човекът овца поклати унило глава. Ушите му замърдаха нагоре-надолу.

— Съжалявамнокактовечеказахнезависиотнас.

— Е, ако е възможно, все пак предайте.

— Хмм — рече Човекът овца.

— Благодаря много — казах аз.

Обърнах се и понечих да тръгна.

— Акоизлизатедасеразхождате — провикна се Човекът овца, преди да се отдалечи, — сепостарайтеданезабравятезвънчето.

След като той се скри както предния път в гората на изток, аз поех право към къщата. Между нас се простираше зимно тъмното безмълвно зелено пасище.

 

 

Онзи следобед опекох хляб. Оказа се, че готварската книга „Печене на хляб“ на Плъха е написана доста смислено. Върху корицата се казваше: „Щом можете да четете, значи можете да печете и хляб.“ Не беше преувеличение. Къщата се изпълни с миризмата на хляб, от което цялата стана някак си топла. Като за първи опит хлябът беше и вкусен. В кухнята имаше колкото искаш брашно и мая, щеше да ми стигне за цялата зима, ако се наложеше да остана тук. И толкова много ориз и спагети, че чак не ми се мислеше.

Вечерях хляб, салата, шунка с яйца и за десерт компот от праскови.

На другата сутрин сварих ориз и си направих пилаф от консерва сьомга, водорасли и гъби.

Обядвах сладкиш с извара от фризера и силен чай с мляко.

За следобедна закуска си устроих гощавка с бадемов сладолед с ликьор „Коантро“ отгоре.

За вечеря — печено пиле и консервирана супа „Камбъл“.

Отново трупах килограми.

 

 

В ранния следобед на деветия ден, докато разглеждах библиотеката, забелязах книга, която май беше четена наскоро. Само по нея нямаше прах и гръбчето й беше по-напред, отколкото на другите.

Взех я и седнах на креслото, за да я прелистя. „Наследството на паназиатизма“. Военновременно издание. Хартията беше евтина и смърдеше, докато разлиствах страниците. Както би могло да се очаква от военновременно издание — съдържанието ужасно едностранчиво. И страшно скучно — прозяваш се на всяка трета страница. По някои страници имаше задраскани думи. Нямаше и ред за Инцидента от 26 февруари.

Към края на книгата беше пъхнат бял лист от бележник. След пожълтелите страници той ми се стори едва ли не чудо. С него беше отбелязано приложението на книгата отдясно. Списък с имената, рождените дати и постоянните адреси на всички привърженици на така наречения паназиатизъм, знайни и незнайни. Прегледах го от горе на долу, някъде по средата беше Шефа. Същият „обсебен от овцата“ Шеф, заради когото бях доведен тук. Постоянният му адрес: Хокайдо — Джунитаки-чо.

Замаян, оставих книгата върху коленете си. Думите дори не изникваха в главата ми. Сякаш някой или нещо ме бе ударило с все сила отзад.

Как изобщо беше възможно да не се досетя? Би трябвало да ми хрумне веднага. В мига, в който бях научил, че Шефа е с бедно селско потекло и е от Хокайдо, би трябвало да проверя. Колкото и умело да беше заличил Шефа името си, все имаше начин да засека фактите. Секретарят с черния костюм със сигурност щеше да поразпита, ако го бях помолил.

Или не, може би не.

Поклатих глава.

Беше изключено той да не провери. Не беше чак толкова непредпазлив. Щеше да провери всеки възможен ъгъл, бил той сложен, или не. Точно както беше проучил мен.

Значи вече знаеше нещо.

Това беше неоспоримо. Но пак беше хвърлил толкова усилия да ме убеди, или по-точно — да ме изнуди да дойда тук. Защо? Ако трябваше да се направи нещо, той определено беше в по-добро положение да го направи, и то с лекота. А ако по една или друга причина аз трябваше да се превърна в пионка, защо той не ми каза още в самото начало името на мястото?

Ядосах се, докато се опитвах да разсея объркването си. Това все повече се превръщаше в гротескна комедия на неуспехите, на мен обаче не ми беше смешно. Какво знаеше Плъха? И понеже стана дума за това, какво знаеше мъжът в черния костюм? А аз се бях озовал в епицентъра, без да имам и най-малка представа за какво става въпрос. Бях много далеч от истината, все не уцелвах. Това, разбира се, можеше да се каже и за целия ми живот. Тук, струва ми се, не можех да виня никого. И все пак какво им даваше право да се държат така с мен? Използваха ме, мачкаха ме, изстискваха ме.

Бях готов да се махна от тая проклета планина, но това, кой знае защо, не ми носеше удовлетворение. Бях затънал прекалено дълбоко. Идеше ми да крещя, идеше ми да се разплача, но за какво? Много, много преди този миг би трябвало да има нещо, за което да си струва да плача.

Отидох в кухнята и извадих бутилката уиски. Не се сещах какво друго да правя, освен да пия.