Харуки Мураками
Преследване на дива овца (35)

35.
Появата на Човека овца

Когато часовникът удари два, на вратата се почука. Първо два пъти, след това тишина, колкото да си поемеш два пъти въздух, после три пъти.

Мина известно време, докато включа, че се чука. Не ми беше хрумвало, че някой може да почука на вратата. Плъха нямаше да чука, беше си у дома. Пазачът можеше да почука, но той със сигурност нямаше да чака отговор и чак тогава да влиза. Може би беше приятелката ми… не, тя по-вероятно щеше да се промъкне през кухненската врата и да си налее чаша кафе. Не беше от хората, които ще тръгнат да чукат.

Отворих вратата — на два метра стоеше Човекът овца. Той не прояви почти никакъв интерес към вратата и кой я е отворил. Оглеждаше внимателно пощенската кутия, сякаш е рядка птица. Беше съвсем малко по-висок от нея. Има-няма, метър и половина. Сгърбен и на всичкото отгоре кривокрак.

Освен това между прага, където стоях, и земята, където стоеше той, имаше петнайсетина сантиметра и аз сякаш го гледах от прозореца на автобус. Той като че ли не обръщаше внимание на по-неизгодното си положение и продължаваше да оглежда пощенската кутия.

— Можелидавляза? — попита Човекът овца на скоропоговорка, като през цялото време гледаше настрани.

Гласът му беше ядосан.

— Заповядайте, влезте — поканих го аз.

Той се наведе и развърза непохватно връзките на планинските си обувки. По тях беше полепнал дебел пласт кал. Човекът овца взе с две ръце обувките и ги удари силно с отработено движение една в друга. По земята се посипа дъжд втвърдена кал. След това Човекът овца прояви съвършени познания за разположението в къщата, обу пантофи, отиде, шляпайки с тях, при канапето и седна.

„Страхотно, няма що“, помислих си аз.

Човекът овца носеше цяла овча кожа, която беше надянал и на главата си. По ръцете и краката беше с имитация на кожа, която тук-там бе закърпена, но костюмът беше точно по мярка за набитото му тяло. Качулката също беше от имитация на кожа, но двата рога, извили се от темето, си бяха съвсем истински. Отстрани на качулката стърчаха две плоски уши, вероятно прихванати с тел. Кожената маска, зад която беше скрита горната част на лицето, ръкавиците, и те кожени, и чорапите бяха черни. От врата до чатала имаше цип.

Върху гърдите пък имаше джоб, и той с цип, откъдето Човекът овца извади цигари „Севън Старс“ и кибрит. Захапа една от цигарите, запали я и въздъхна тежко. Аз донесох от кухнята измития пепелник.

— Пиемисе — каза Човекът овца.

Отидох надлежно в кухнята и донесох половин бутилка уиски „Фор Роузиз“ и две чаши с лед.

Той си наля от уискито върху леда, аз направих същото и двамата отпихме, без да се чукаме. Докато пиеше, Човекът овца си мърмореше нещо. Тъпият му нос беше голям за тялото и при всяка глътка въздух, която Човекът овца си поемаше, ноздрите му се издуваха зрелищно. Двете очи, надничащи иззад маската, оглеждаха трескаво стаята.

След като си изпи уискито, Човекът овца като че ли се поотпусна. Остави цигарата и разтърка с две ръце очите си под маската.

— Вълнатамивлизавочите — оплака се той.

Не знаех какво да отговоря и си замълчах.

— Дойдохтевчераследобеднали? — попита Човекът овца, като продължи още малко да си търка очите. — Наблюдавамвипрезцялотовреме. — Той замълча, за да си налее още уиски върху полуразтопения лед, и го глътна на един дъх. — Иднесследобедженатаситръгнасама.

— И това сте видели, а?

— Далисмеговиделили? Ниеяотпратихме.

— Отпратили сте я?

— Естественонадзърнахмепрезкухненскатавратаиказахмепо-добресивървиудома.

— Защо?

Човекът овца се нацупи. „Защо?“ явно не беше начин да му се задават въпроси, но още преди да съм успял да кажа още нещо, в очите му бавно проблясна друго пламъче.

— ТясевърнавхотелДелфин — обясни Човекът овца.

— Така ли каза?

— Неказанищо. НоевхотелДелфин.

— Откъде знаете?

И този път Човекът овца отказа да отговори. Сложи ръце върху коленете си и се вторачи в чашата върху масата.

— Но все пак се е върнала в хотел „Делфин“, така ли? — настоях аз.

— ЪхъхотелДелфинехубавхотел. Миришенаовце — отвърна Човекът овца.

Отново мълчание.

След като се взрях, забелязах, че руното на Човека овца е мръсно и по вълната има мазнина.

— Когато си тръгна, тя помоли ли да предадете нещо?

— Не — поклати глава Човекът овца. — Тянеказанищоиниенепитахме.

— Значи, когато сте й казали, че е по-добре да си тръгва, тя се вдигна и си отиде, без да каже и дума?

— Точнотака. Казахмейдасиходизащототяискашедаситръгне.

— Дойде тук по свое желание.

— Неевярно! — изпищя Човекът овца. — Искашедасемахненосамататябешеобъркана. Затоваяотпратихмедасивървиудома. Виеяобъркахте.

Човекът овца се изправи и стовари дясната си длан върху масата. Чашата му от уискито се плъзна на пет сантиметра.

Човекът овца застина в това положение, докато очите му малко по малко не изгубиха ревностния си блясък, после се свлече уморено на канапето.

— Виеобъркахтетазижена — повтори той, този път по-спокойно. — Изобщонеехубаво. Виенезнаетенищо. Мислитесамозасебеси.

— Нима твърдите, че тя не е трябвало да идва?

— Точнотоватвърдя. Неетрябвалодаидва. Виенемислитезанищоосвензасебеси.

Онемях от учудване, както държах върху коленете си уискито.

— Ностаналотостанало. Такаитаказанеявсичкоеприключило.

— Приключило ли?

— Виенямадавидитеникогавечетазижена.

— Защото мисля само за себе си ли?

— Точнотака. Защотомислитесамозасебеси. Простоизбяга.

Човекът овца стана и след като отиде при прозореца, го вдигна с една ръка и си пое от чистия въздух. Показа колко е силен.

— Неезледаотварятепрозорецавтакъвхубавденкатоднешния — каза той.

После обиколи набързо половината стая и спря пред библиотеката, като се взираше със скръстени ръце в гръбчетата на книгите. Отзад от костюма му стърчеше малка опашка. В това положение той приличаше на овца, застанала на задни крака.

— Търся един свой приятел — престраших се да обясня аз.

— Такали? — рече Човекът овца, като се извърна към мен, без да показва и капчица интерес.

— Живеел е тук. Допреди седмица.

— Незнаех.

Човекът овца застана пред камината и се зае да разбърква картите от полицата.

— Търся и овца със звезда на гърба — продължих да упорствам аз.

— Несъмявиждал — отговори Човекът овца.

Но си личеше, че знае нещо и за Плъха, и за овцата. Липсата на интерес беше прекалено изкуствена. Бързината, с която той отговаряше, беше прекалено съмнителна, гласът му — твърде неестествен.

Смених тактиката. Престорих се, че съм се отказал, прозинах се, взех от масата книгата си и я разлистих. Понацупен, Човекът овца се върна на канапето и ме загледа мълком как чета.

— Забавнолиедасечетекнига? — попита той.

— Хмм — отговорих аз.

Човекът овца замълча. Аз продължих да си чета, колкото за да го ядосам.

— Извинявайтечесеразвиках — прошепна Човекът овца. — Понякогаовцатавменичовекътвменсеразминаватиазставамтакъв. Несъмвлагалнищо. Освентоваговоритенещакоитосаналудничави.

— Не се притеснявайте — рекох аз.

— Жалкоченикогавеченямадавидитежената. Нониенямаменикаквавина.

— Хмм.

Извадих от раницата трите пакета „Ларкс“ и ги дадох на Човека овца. Той се стъписа.

— Благодаря. Никоганесъмпушилтазимарка. Ноневилитрябватнавас?

— Отказах ги — отвърнах аз.

— Дадобрестенаправили — кимна най-сериозно Човекът овца. — Наистинасамноговредни.

Той подреди внимателно пакетите с цигари в джоба върху ръкава си. Руното се изду на правоъгълна буца.

— На всяка цена трябва да се видя с приятеля си. Дошъл съм от много далеч, за да се срещна с него.

Човекът овца кимна.

— Същото важи и за овцата.

Човекът овца кимна.

— Но доколкото разбирам, вие не знаете нищо за тях, така ли?

Човекът овца поклати унило глава. Ушите му от изкуствена кожа се разклатиха нагоре-надолу. Този път отрицанието му бе далеч не така убедително, както преди.

— Местносттатукехубава — смени Човекът овца темата. — Красивпейзажхубавчиствъздух. Щевихареса.

— Да, хубаво е — съгласих се аз.

— Преззиматаеощепо-хубаво. Накъдетоидасеобърнешнищодругоосвенснягвсичкоезамръзнало. Всичкиживотниспятнямахора.

— Тук ли стоите през цялата зима?

— Ахам.

Не попитах нищо друго. Човекът овца си беше като животно. Тръгнеш ли да се приближаваш, отстъпваше, отдалечиш ли се, идва при теб. И понеже нямаше да ходя никъде, не се налагаше да бързам. Можех да карам и по-спокойно.

Човекът овца подръпна с лявата ръка пръстите на черната ръкавица върху дясната — един по един. Направи го няколко пъти и ръкавицата се изхлузи, оголвайки олющена почерняла ръка. Малка, но месеста, със стар белег от изгорено от долния край на палеца до средата на горната част на дланта.

Човекът овца го погледна, после обърна длан, за да погледне и нея. Същото движение, което правеше и Плъха. Но беше изключено Човекът овца да е Плъха. На ръст се различаваха с двайсетина сантиметра.

— Щепоостанетелитук? — попита Човекът овца.

— Не, тръгвам си веднага, щом открия приятеля си или овцата. Само заради тях съм дошъл.

— Зимататукекрасива — повтори Човекът овца. — Блещукащобяла. Всичкозамръзва.

Той се подсмихна, като изду огромните си ноздри. От устата му се показаха пожълтели зъби, два от предните липсваха. В ритъма на мислите му имаше нещо неравномерно и заради това ми се струваше, че цялата стая ту се разширява, ту се стеснява.

— Трябвадатръгвам — съобщи внезапно Човекът овца. — Благодарязацигарите.

Аз кимнах.

— Даноскоронамеритеприятелясиионазиовца.

— Хмм — отвърнах аз. — Съобщете ми, ако научите нещо.

Човекът овца се закашля и се запъна, беше притеснен.

— Хмдаразбирасе.

Едвам се сдържах да не се засмея. Човекът овца не умееше да лъже.

Той си сложи ръкавицата и се изправи да си ходи.

— Щесевърна. Немогадакажаколкодниследутренощесевърна. — Очите му се замъглиха. — Несенатрапвамнали?

— Бива ли да говорите така? — поклатих аз бързо глава. — При всички положения ще се радвам да ви видя отново.

— Ещесевърна — обеща Човекът овца, после затръшна вратата след себе си.

Насмалко да затисне опашката си, но тя се промуши здрава и невредима.

През пролуките в капаците върху прозорците загледах как Човекът овца стои и се взира в олющената белосана пощенска кутия, точно както когато се беше появил. След това понамести костюма върху тялото си и забърза през пасището към гората на изток. Сплесканите му уши приличаха на трамплините по плувните басейни. Човекът овца се отдалечаваше все повече и накрая се превърна в размита бяла точка, която се сля с белотата на брезите.

И след като той се скри от поглед, аз продължих да се взирам в пасището и брезовата гора. Дали Човекът овца не ми се беше привидял?

Да, на масата бяха оставени бутилка уиски и угарки от „Севън Старс“, по канапето имаше няколко вълнени влакънца. Сравних ги с власинките от задната седалка на ланд круизъра. Същите.

 

 

За да се съсредоточа, отидох в кухнята да приготвя кълцан шницел. Нарязах на ситно кромид лук и го позапържих в тигана. През това време размразих парче телешко месо, което извадих от фризера, и го накълцах. Кухнята не беше голяма, но въпреки това в нея имаше какви ли не домашни потреби и подправки.

Ако сложеха настилка на пътя, можеха да отворят ресторант в планински стил. Нямаше да бъде никак зле с отворените прозорци, с гледката на стадата и синьото небе. Семействата можеха да оставят децата да си играят с овцете, влюбените можеха да се разхождат из брезовата гора. Успехът беше в кърпа вързан.

Плъха щеше да бъде управител, а аз — готвач. Все щяхме да намерим работа и на Човека овца. Костюмът му щеше да се вписва страхотно тук, в планината. След това можеше да дойде и пазачът, за да добавим практична, земна съставка — винаги има нужда от оправен човек. И кучето. Можеше да се присъедини дори Овчия професор.

Докато бърках с дървената лъжица яйцата, прехвърлях наум тези мисли.

А приятелката ми с красивите уши — дали я бях изгубил завинаги? Тази мисъл ме потискаше, макар че Човекът овца вероятно беше прав. Трябваше да дойда сам. Не биваше да… Поклатих глава. После се върнах към ресторанта и продължих откъдето бях спрял.

Ех, да де можехме да убедим и Джи да се качи тук! Той щеше да бъде двигател на начинанието…

Докато чаках лукът да изстине, седнах при прозореца и отново погледнах към пасището.