Харуки Мураками
Преследване на дива овца (34)

34.
Находка в гаража.

Мисли насред пасището

По дъба пред входната врата като коледни играчки бяха накацали някакви невероятни птици, каквито не бях виждал досега и които се бяха разчуруликали. В сутрешната светлина светът грееше влажно.

Направих си препечена филия в допотопния тостер — от ония, при които трябва да обръщаш сам филията. Сложих масло в тигана и си опържих две яйца на очи, изпих две чаши гроздов сок. Без приятелката си се чувствах самотен, но ме утешаваше това, че изобщо бях в състояние да изпитвам самота. Самотата не е чак такова лошо чувство. Приличаше на застиналостта на дъба, след като птиците отлетяха.

Измих чиниите, после си изплакнах устата, за да залича вкуса на яйчен жълтък, и си мих зъбите цели пет минути. След дълго умуване реших да се обръсна. При мивката имаше почти нова тубичка крем за бръснене и самобръсначка „Жилет“. Четка и паста за зъби, сапун, лосион, дори одеколон. Десет кърпи за ръце, всяка в различен цвят, сгънати и старателно наредени на полицата. Нито прашинка по огледалото и мивката. Съвсем в стила на педантичния Плъх.

Същото важеше и за тоалетната и банята. Фугите между плочките бяха изтъркани с четка и препарат. Бяха лъскавобели, същинско произведение на изкуството. Шкафчето в тоалетната дъхтеше на джин със зелен лимон, както по скъпите заведения.

Отидох във всекидневната, за да изпуша сутрешната си цигара. В раницата ми бяха останали три пакета „Ларк“. Щом свършеха, щях да бъда принуден да не пуша. Запалих втора цигара и се замислих как ли ще се чувствам без пушене. Сутрешното слънце беше прекрасно и си беше истински разкош да седя на канапето, което ме обгръщаше като люлка. Докато се усетя, мина цял час. Часовникът отброи лениво девет часа.

Започвах да разбирам защо Плъха е подредил така къщата, защо е изтъркал фугите между плочките, защо си е изгладил ризите и се е обръснал, макар и със сигурност да не е чакал никого. Ако тук не се движиш, ще загубиш всякаква представа за времето.

Станах от канапето, кръстосах ръце и обиколих веднъж стаята, но не открих с какво да се заема. Плъха беше изчистил всичко, което подлежеше на чистене. Беше обрал дори саждите по тавана.

Реших да изляза на разходка. Времето беше страхотно. Тук-там по небето имаше няколко бели перести облака, сякаш нанесени с четка, всичко се огласяше от птичи песни.

В задната част на къщата имаше голям гараж. На земята пред старата двойна врата беше хвърлена угарка. „Севън Старс“. Този път се оказа, че е доста стара. Хартията се беше отлепила и беше оголила филтъра.

Пепелници. Бях видял в къщата само един и по него не личеше да е използван. Плъха не пушеше! Завъртях филтъра върху дланта си, после пак го хвърлих на земята.

Дръпнах тежкото резе и отворих вратата — гаражът зад нея беше огромен. През пукнатините отстрани влизаха коси слънчеви лъчи, които оставяха върху тъмната пръст успоредни черти. Миришеше на земя и на бензин.

Вътре имаше стара тойота ланд круизър. По гумите нямаше и грамче кал. Резервоарът беше почти пълен. Пъхнах ръка в процепа под светлинното табло, където Плъха винаги криеше ключовете. Както и очаквах, намерих ключа. Пъхнах го и го завъртях. Двигателят замърка веднага. Съвсем в стила на Плъха, знаеше как да държи в изправност автомобилите си. Угасих двигателя, върнах ключа на мястото му, после огледах около седалката зад волана. Нищо особено — пътни карти, кърпа, половинка шоколад. На задната седалка, необичайно мръсна за Плъха, имаше намотана тел и големи клещи. Отворих задната врата и с ръка събрах каквото имаше по седалката в дланта си, като я вдигнах към слънчевата светлина, процеждаща се през дупка от чеп отстрани. Пълнеж на възглавница. Или овча вълна. Извадих от джоба си хартиена салфетка, увих в нея каквото бях намерил и я прибрах в горния си джоб.

Не проумявах защо Плъха не е взел автомобила. Това, че той беше в гаража, означаваше, че Плъха е слязъл пеш от планината или изобщо не е тръгвал. Нещо не се връзваше. Допреди три дни вероятно е било лесно да се мине по пътя по урвата. Нима Плъха е зарязал къщата, за да си направи бивак някъде наоколо?

Озадачен, затворих вратата на гаража и излязох на пасището. Нямаше възможно разумно обяснение на такива неразумни обстоятелства.

Когато слънцето се изкачи по-високо на небето, от пасището започна да се вдига пара. Планината като че ли потъна в мъгла, навсякъде се усещаше вездесъщата миризма на трева.

Отидох по влажната трева в средата на пасището. Там лежеше изхвърлена автомобилна гума, бяла и напукана. Седнах на нея и се огледах. Оттук къщата приличаше на бяла скала, издадена край брега.

В това самотно състояние ме споходи споменът за срещите от детството ми, когато се събирахме, за да плуваме в океана. Ако тръгнехме да плуваме между два острова, понякога спирах по средата на разстоянието, за да се огледам. Това, че се намирам точно по средата между две точки, ми вдъхваше много странно чувство. Доста необичайно ми се струваше и че на сушата хората си вършат както обикновено работата. Докривяваше ми, че обществото се оправя прекрасно и без мен.

Седях там петнайсет минути, после се върнах бавно в къщата. Седнах на канапето във всекидневната и продължих да си чета „Шерлок Холмс“.

В два часа дойде Човекът овца.