Харуки Мураками
Преследване на дива овца (33)

33.
Тя си тръгва от планината, връхлита глад

Часовникът удари шест часа и аз се събудих на канапето. Лампите не светеха, стаята беше потънала в плътен вечерен здрач. Бях изтръпнал целият, чак до върховете на пръстите. Мракът беше плъзнал като мастило по кожата ми.

Вече не валеше и нощните птици пееха през стъклото на прозореца. Пламъците на газовата печка хвърляха по белите стени на стаята бледи, издължени вълнисти сенки. Станах и включих лампиона, после отидох в кухнята и изпих две чаши студена вода. На печката — тенджера със задушено, още топло. В пепелника имаше две тънки ароматизирани цигари, смачкани.

Веднага разбрах инстинктивно, че приятелката ми си е отишла.

Стоях с ръце върху печката и се опитвах да подредя мислите си.

Нея вече я нямаше тук, поне това беше сигурно. Никакви спорове и догадки. Нея наистина я нямаше. Опразнената обстановка в къщата беше окончателна, неопровержима. Познавах добре това чувство от двата месеца между деня, когато жена ми ме остави, и запознанството с приятелката ми.

Качих се да проверя горе. Отворих вратата на дрешника. От приятелката ми нямаше и следа. Сакът и якето й бяха изчезнали. Както и ботушите й от входното антре. Нямаше съмнение, че тя си е отишла. Проверих на всички места, където е могла да остави бележка, но там нямаше нищо. Тя вероятно вече беше слязла от планината.

Не можех да приема, че е изчезнала. Още не се бях събудил докрай, но и мислите ми да бяха съвсем ясни, това — и всичко, което ми се случваше — ми се струваше напълно неразбираемо. Не можех да направя почти нищо, освен да оставя нещата да следват своя ход.

Седнах на канапето и изведнъж усетих глад. И то не какъв да е глад.

От кухнята отидох в килера с хранителните запаси и отворих бутилка червено вино. Прекалено изстудено, но пак ставаше за пиене. Върнах се в кухнята, отрязах си няколко филии хляб и обелих една ябълка. Докато чаках задушеното да се претопли, изпих три чаши вино.

Щом задушеното стана готово, се пренесох във всекидневната и седнах да вечерям, докато слушах „Перфидия“ в изпълнение на оркестъра на Пърси Фейт. След като се нахраних, изпих кафето, останало в кафеварката, и с тестето карти върху полицата над камината започнах да редя пасианс. Игра, измислена и разпространена в Англия от деветнайсети век, а по-късно наложила се заради простите си правила. Навремето един математик е изчислил, че вероятността да наредиш пасианса е едно на двайсет и пет. Опитах три пъти — без успех, разбира се. Вдигнах картите и чиниите. После допих останалото вино.

Беше станало нощ. Затворих капаците на прозорците и се излегнах на канапето, за да послушам издраскани стари плочи.

Кога ли щеше да се появи Плъха?

Ако изобщо се появеше. Все пак се беше запасил с храна и топливо за през зимата.

Но това бяха предположения. Плъха може би се беше отказал от това място и се беше върнал в града. Или се беше хванал с някоя жена. Всъщност беше възможно всичко.

А това сигурно означаваше, че съм се забъркал в голяма каша. Скоро щеше да изтече едномесечният ми срок, който сега беше точно преполовен. Няма го Плъха, няма я овцата, има го само мъжа в черния костюм, който щеше да ме завлече в своя Gotterdammerung^[1]. Нищо че бях никой, той пак щеше да го направи. Не се и съмнявах.

В града втората седмица на октомври е най-прелестното време на годината. Ако не се беше случило всичко това, сега щях да си ям омлети и да пия уиски. Красиво време в красив сезон, вечер, когато дъждът спира, кубчета лед и барплот от масивно дърво, време, което тече бавно, леко, като малко поточе.

Докато прехвърлях всичко това наум, започнах да си представям едно друго мое „Аз“, което е на друго място, което седи в някоя кръчма с чаша уиски между дланите, безгрижно като волна птичка. Колкото повече си мислех за това, толкова повече моето друго „Аз“ ставаше истинското ми „Аз“, а тукашното ми „Аз“ се превръщаше в нещо нереално.

Тръснах глава, за да се отърся от тези мисли.

Навън нощните птици гукаха тихо.

 

 

Качих се горе и оправих леглото в малката стая, която Плъха не използваше. В дрешника при стълбището имаше старателно сгънати матрак, чаршафи и одеяла.

Обзавеждането беше съвсем същото, както в стаята на Плъха. Нощно шкафче, писалище, стол и лампа. Старовремски, но създадени във време, когато всичко се е правело удобно и трайно. Без излишен лукс.

Както можеше да се очаква, гледката от прозореца при горната табла на леглото беше към пасището. Вече не валеше и плътното покривало на облаците бе започнало да се разсейва. Имаше красива нащърбена луна, която от време на време озаряваше пасището. Прожектор, осветяващ нещо, което би могло да бъде и дъно на океан.

Пъхнах се под завивките, както бях с дрехите, и се взрях в гледката, която ту чезнеше, ту отново се появяваше. В съзнанието ми изникна блед образ на приятелката ми, която върви по злощастния завой на пътя, за да слезе сама от планината. После той изчезна, за да отстъпи място на стадото овце и на Плъха, който ги снима. Луната пак се скри зад облак и когато се показа отново, дори те се бяха стопили.

Зачетох на светлината на лампата своя „Шерлок Холмс“.